В какво се крие силата на ислямския фундаментализъм

Автор: Георги Хаджийски

Измежду всички сътворени през последния половин век футурологични практико-приложни или изцяло теоретични; строго социологически или психо-социални; чисто литературни или претендиращи за някаква по-различна научност, концепции за бъдещото развитие на обществата и света, може би най-близки до действителността се оказаха идеите на Самюъл Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите”.

И наистина, на фона на перманентно възникващите огнища на кървави междуцивилизационни конфликти по периферията на „религиозно разграничаващите се области” в Европа, Азия и Африка, като твърде своеобразна Пета колона в самото сърце на Западната евроатлантическа цивилизация се явяват страховитите ислямски терористи.
Да се твърди обаче, че се касае за сблъсък между радикален ислям и християнство, внедрен вътре в Западния свят, би било твърде далеч от истината, защото понастоящем този Западен свят просто отдавна не е християнски, а ако бъде потърсен някакъв термин, отговарящ на неговата идеологическа същина, може би най-близък до реалността би бил „екзистенциален.”

Макар и не само неотричащ категорично християнството, но и вградил в себе си религиозните идеи на всепризнати авторитети от ранга на С. Киркегор и Н. Бердяев, екзистенциализмът с неговата доктрина, основана върху битие „аз, тук и сега”, е твърде далеч от всеобхватната християнска вяра във вечния живот в името на Бога. А и самото акцентуване върху отделния индивид – дори и с оглед предоставянето на пълна свобода да следва своите избори, превръща живота в тялото в самоцел, лишавайки човешките същества от тяхната вяра в нещо толкова велико и значимо като безсмъртието на душата и духа, в името на което всяка лична саможертва е не само оправдана, но е и нещо съвсем естествено.

Ето защо за днешния западен човек, живеещ за своя „аз” и в своите „тук и сега”, смъртта е най-големият ужас, които може да го споходи, а страхът от нея – господстваща идеология в подреденото екзистенциално материалистично западно общество.
И точно тук се крие силата на ислямския фундаментализъм – в условията на смазващото технологично превъзходство на модерния екзистенциален западен свят, предварително обричащ на провал дори и мисълта за какъвто и да е успех на някаква „свещена война – джихад” срещу „неверниците”, „свещената война” е пренесена от класическите географски фронтови линии в съзнанията и душите – при това и на „неверниците”, и на джихадистите.

Но ако за първите дори и мисълта за смъртта е нещо, което предизвиква ужас и ирационален страх, то за вторите мисълта за смъртта, та била тя и чрез самоубийство, ги изпълва с приятното усещане, че отиват в един несравнимо по-хубав свят!
Безспорно социалните процеси в модерния екзистенциален западен свят, чиито проявления са егоизмът и егоцентризмът, са съчетани с относително висок жизнен стандарт и ниска раждаемост. С оглед на своето поддържане, понастоящем на Запад изпитват необходимост от приток на имигранти – били те от бившите колонии на съответните метрополии, или пък от други държави. И точно това е причината за търпимостта към евентуалното „внедряване” на представители на Петата колона – страховитите фундаменталисти терористи.

Първата вълна имигранти – новопридошлите, са не само относително устойчиви носители на базовите психосоциални черти на своите общности, но и – най-вече, в името на едното оцеляване, те са готови да правят и правят всякакви компромиси, без изобщо да се замислят. Но техните деца и внуци – второто и третото поколения, сблъсквайки се с всевъзможните скрити или явни предразсъдъци, породени от техния произход, и изпитвайки, макар и с различна острота, онова твърде интересно психопатологично състояние, което е дефинирано от американския психиатър и психоаналитик Е. Ериксън като „криза на идентичността”, се превръщат в най-яростните отрицатели на битуването в приелия ги западен свят. 

Дали защото все още могъщият „зов на кръвта“, свързващ миналите, настоящите и бъдещите генерации в единен и безсмъртен род, пречи да бъде прегърнат присъщият на западния начин на живот краен индивидуализъм (свеждащ живота на човека до прекрасно описаното битуване на тварите във фермата на Джордж Оруел – добре нахранени и заситени, но ... лишени от даващата илюзорно или истинско безсмъртие човешка душа); или поради сблъскването на осъзнатия или неосъзнаван, но ярък контраст между огромната надежда, мотивирала откъсването от корените, и нерадостната действителност в мечтания свят, някак си винаги изненадващо се появяват актовете на загадъчни терористи, които изпълват със страх и ужас новинарските емисии.

Бидейки сам по себе си откъслечен, единичен, локален, лишен от своя модерна идеология, психопатологичен, този тероризъм носи типичните белези на екзистенциалния западен свят, но се оказва възможно най-абсурдното негово отрицание и крещящ вик срещу модерните ценности, свеждащи смисъла на човешкия живот до плюскане и доставяне на удоволствия за плътта.

Това ли е алтернативата на „еднополюсния свят” – атавистичното връщане към познатите от историята религиозни модели, даващи смисъл и опора на човешкия живот, макар и с цената на неизбежните, но пък хитроумно сведени до минимум жертви? А има ли изобщо „еднополюсният свят” някаква алтернатива? И трябва ли да бъдат задавани абсурдните въпроси за смисъла на живота и бъдещето на човечеството в модерното екзистенциално общество, отдавна опитващо се да изкорени дори и мисълта за Бога, при това с „откриването” на всевъзможни „доказателства” за родството между човека и скота?
Модерни екзистенциални въпроси...

В категории: Международна политика , Горещи новини