Навършват се 34 години от най-високия спортен връх на България – покоряването на Еверест от Христо Проданов
Автор: Илияна Христова
На 14 април 1984 г. българският алпинист Христо Проданов и шерпът Джоуанг Ринджи тръгват от експедиционния лагер високо в Хималаите към връх Еверест. Изкачват се по Западния гребен, известен като „Жестокия път”. Шерпът Джоуанг се контузва и на 20 април 1984 г. Христо Проданов стъпва на най-високата точка на света сам. Престоява там 33 минути.
„Аз съм на върха, на върха съм – Христо!“, предава той по радиостанцията. След малко добавя: „Тук на върха няма нищо. Опитвам се да снимам, но камерата не работи, започвам слизането“. На 22 април сам, измръзнал, без кислород, той си отива от този свят.
Тези дни се навършват 34 години от този буквално най-голeмия, най-трагичен и най-легендарен български успех в спорта.
Писано е много, говорено e още повече – и всичко, и нищо. „Той остана завинаги горе, при своя връх, слят с мечтата си!“, казва по-късно приятелят му алпинист Людмил Янков, който безуспешно се мъчи да го търси. Може ли днес да добавим нещо извън сухата статистика? Как да почетем героя и неговия подвиг? Какво да напишем, след като каквото и да е, все ще е малко?
Аз, авторът на този текст, бях дете през април 1984 г. Една вечер чух тържествената телевизионна говорителка да започва новините така:” Еверест е български!”. След което Христо Проданов стана радост, гордост и предмет на всеки разговор на възрастните около мен.
Как е тръгнал, защо без кислород, как е измръзнал, кои са го търсили, кой друг се е вледенил, изгубил пръсти – хората обсъждаха с уважение и чувство на национално достойнство. В училище учителката съобщи със светещ поглед новината за покоряването на Еверест.
Днес, вече възрастен човек, все така трудно осмислям и начинанието, и успеха, и трагедията. И непосилната за проумяване лекота на битието – след десетилетия мечти, подготовка, организация, жертви… стъпваш на най-високия връх, блян на милиони хора по света, а там… нищо („Тук на върха няма нищо”). Просто нищо.
Там, където има воля, има и път!“, е обичал да казва Христо Проданов. Но как се чувства човек, когато там, на върха, на безпредела, в края на волята и пътя… е празно. Не е ли е шега това, метафора за нас, човеците?
Отговорът не знам. Но знам, че днес, връщайки се към героя и легендата, пишейки този текст, в мен звучи песен на българската група ФСБ. В нея се пее, че звездите са звезди, защото са високо. За мен, земният човек, Христо Проданов остана там, на най-високото.
С този лични размисли исках да почета датата и героя. Всичко около хронологията на самото изкачване е известно и аз не знам с кои нови факти бих допринесъл. Какво точно направиха Христо Проданов и неговите другари алпинисти може би проличава най-добре от разказите на съвременниците му – от всички нас, обикновените хора, които никога не сме били с Христо на върха, но… имаме спомени от там, поведени от него.
Христо Проданов остана на върха. Той е там, и тук, в миналото и в бъдещето. Подари на всеки от нас по една приказка. Нищо друго не ни остава, освен да разказваме.
Към върха!
Христо Проданов е роден на 24 февруари 1943 г. в Карлово. През 1984 г. става първия българин, изкачил връх Еверест (8848 м). Загива, спускайки се обратно към базовия лагер на 22 април. Посмъртно е награден с орден „Герой на Народна република България“. Избраният от него път по западния (непалски) склон е най-трудният, наричан още „Жестокия път“. Той успява да достигне сам до върха без кислороден апарат, като го изкачва от базовия лагер за 33 дни – рекорд за този маршрут.
През пролетта на 1982 г. в България започва подготовката на експедиция „Еверест '84“. Ръководител на групата е Аврам Аврамов, Христо Проданов и Огнян Балджийски са негови заместници. Карловецът е един от водещите ни алпинисти по това време. Като част от подготовката Проданов изкачва за 24 дни четири седемхилядника. Дотогава никой друг алпинист не е имал подобно постижение.
18 март 1984 г. основната група пристига в базовия лагер в Хималаите. Христо Проданов и шерпът Джоуанг Ринджи (наричан Джон) са определени първи да атакуват върха. На 20 април 1984 г. в 2,30 ч. радистът Стефан Калоянов ги събужда по радиостанцията. Отнема им 3,15 ч. да се подготвят за тръгване от лагер №5. Те са без кислород и всяко движение на такава височина изисква неимоверно големи усилия на волята.
В 9,00 ч. Христо Проданов предава по радиостанцията: „Над първата камина съм. Джон не може да мине и реши да се върне. Аз реших сам да продължа изкачването“. В 11,10 ч. следва ново съобщение: „Намирам се на около 8500 м“. Повече от седем часа радиостанцията на Христо след това мълчи…
В 18,15 ч. нещо пропуква, това е миг за историята: „Аз съм на върха, на върха съм – Христо!“. После съобщава, че на върха няма нищо, камерата не работи, тръгва обратно… В 21.10 ч. Христо предава: „Стъмни се вече, става много опасно, не искам да рискувам и ще търся място да нощувам“.
На 21 април сутринта той се обажда, но звучи много зле и трудно се разбират думите му. Намира се в много тежко състояние - прекарал е нощта на открито, без кислород, при температура минус 42 градуса, на приблизителна височина 8600-8700 м.
Цели две денонощия алпинистите Людмил Янков, Иван Вълчев, Трифон Джамбазов и шерпът Джон го търсят. Най-близко до него е Людмил Янков, но нощта пада и му е наредено да спре издирването. На 21 април в 19.45 ч. е регистрирано последното обаждане от Христо.
Той е изгубен завинаги. Но експедицията продължава. На 3 май 1984 г. започва втората атака на Еверест. Пет дни по-късно Иван Вълчев и Методи Савов го покоряват, на следващия ден това правят Николай Петков и Кирил Досков. Те се изкачват по Западния гребен и слизат по Южния склон - маршрутът влиза в историята на световния алпинизъм като „Българския траверс“ на Еверест.
Успехът на Христо Проданов и експедицията се превръща в едно от най-значимите събития в историята на България. Днес в Карлово има негов паметник, на името му е кръстено училище. Покоряването на Еверест през 1984 г. се приема с радост и уважение в целия свят.
