Ще завладеят ли китайците България

Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net

Имаше един виц. Пътували двама непознати в едно купе във влака. По някое време единият попитал другия: „Извинете, вие китаец ли сте?“. Спътникът му категорично отхвърлил това предположение. Но не минало много време и онзи пак му задал същия въпрос. Другият пак поклатил отрицателно глава. Ситуацията се повторила няколко пъти, докато накрая на въпроса на досадника дали е китаец, пътуващият в същото купе се предал и отегчено махнал с ръка: „да“. „Ами тогава защо не сте с дръпнати очи?!“ – победоносно го засякъл събеседникът му.

Присетих се за този анекдот, след като преди дни срещнах в медиите бодрата информация, че и в най-голямото русенско училище СОУ „Васил Левски“ с финансовата помощ на китайското правителство вече е открита „специализирана класна стая за изучаване на китайски език и култура“. Това принципно би следвало да прозвучи екзотично, стига да не ставаше дума за една масирана инвазия откъм Поднебесната империя, която очевидно намира много добра почва у нас.

В Бургас например китайски се изучава в английската гимназия още от 2013 г., а неотдавна от морската община се похвалиха, че от есента на тази година китайски ще сричат в още четири бургаски училища. Във Варна йероглифите се учат в три учебни заведения. Чуждоземният език на жълтокожите с дръпнати очички се усвоява, както се оказа, и в много други български училища – ГПЧЕ „Екзарх Йосиф“ в Разград, СОУ „Цар Симеон Велики" във Видин, СОУ „Максим Горки“ в Стара Загора, СОУ „Васил Левски“ в Русе, ПГЕЕ „М. В. Ломоносов“ в Горна Оряховица, във френската и образцовата математическа гимназия в Пловдив, в столичните 18 и 138 СОУ и в ПТГЕ „Хенри Форд“, в ПГ по КТС в Правец, в три търговищки училища и т.н. А предстои изучаването му от догодина и в сливенската хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“, в дряновското СОУ “Максим Райкович“ и къде ли още не, като в Димитровград дори обмислят китайският език да се въведе и в детските градини.

Обучение по китайски език се води и във Великотърновския университет, в Шуменския университет, в Югозападния университет в Благоевград, в Пловдивския университет, в Русенския университет, към Икономическия университет във Варна.
За създаването на тази мрежа всеотдайни усилия полагат емисари на институт „Конфуций“ - една образователна институция с нестопанска цел, която е на подчинение на правителството на Китайската народна република и на Държавната организация за преподаване на китайския език като чужд – „Ханбан", като партньор в това им начинание е българската Алма матер – СУ „Св. Климент Охридски“, а също и Пекинският университет за чужди езици (?). В сайта на организацията той е представен като „част от глобалната мрежа китайски образователни институти, които наброяват над 400 в целия свят“.

В България, освен изучаването на езика, към института „Конфуций“ функционира и клуб „Приятели на Китайската стена“!
Както е тръгнало, току-виж китайският ще вземе да стане задължителен у нас. Да се чуди и мае човек от какъв зор редом с „аз, буки“ се налага българчетата да се потят и над засуканите китайски йероглифи!
Ами то е ясно защо. Както преди време коментира бургаският кмет Димитър Николов: „Щом има интерес да се преподава китайски тук, значи ще има нужда от кадри с такава квалификация. Това е добра вест за пазара на труда в Бургас. Надявам се да привлечем и повече китайски туристи в региона”.

Всъщност изобщо не става дума за туристи. Иде реч за инвестиции и за превръщането ни в роби на китайски корпорации, от години хвърлили око на плодородната ни земя, макар тя да е само колкото една човешка длан.
Нека припомним, че още през 2011 г. с благословията на българското земеделско министерство компания от Поднебесната империя взе под аренда 20 000 декара земя в Северозападна България, на които да отглежда царевица, люцерна и слънчоглед. Е, не сполучиха нещо хората с реколтата, та се ориентираха към ниви, лозя и овощни градини в Ямболско, Елховско, Хасковско, Пловдивско, Асеновградско...

Преди около 4 години китайската „Тянджин стейт фармс агробизнес груп“ обяви, че иска да обработва около 100 000 дка земя в Бургаска област. Докопа ли се до такива терени или не, на широката публика не стана известно, но мина се, не мина време и хоп – най-официално бе оповестено, че Китай ще строи в Бургас завод за олио.
За хората, които свързват името на морския град само с курорта, ще поясним, че допреди вездесъщата приватизация да завилнее из Българско като хала от приказките и да излапа всичките ни златни ябълки, на бургаска територия функционираше една от най-големите маслобойни у нас – завод „Камбана“.

Някогашният гигант освен олио произвеждаше и легендарните калъпи сапун за пране с релеф на камбанка в средата. По-старите читатели да питат майките и бабите си за този популярен в цялата страна по времето на соца артикул.
Туй предприятие, подобно на стотици други, по време на т.нар. „преход към демокрация“ безславно хлопна врати, след като бе просъществувало на бял свят повече от стотина години след основаването си през 1899 г. Но пък китайците ще ни направят ново. И се пита като в един друг виц: „Абе, оти го ручахме жебето?“. Но нейсе.

Апропо, през 2012 г. публикация в „Дойче веле“ твърдеше, че „основният интерес на китайските държавни инвеститори в българската икономика е насочен към енергетиката. Той включва изграждането на вятърни паркове и на мощности за подсигуряване на националната енергийна система срещу колебанията при генерирането на енергия от възобновяеми източници“.
Междувременно точно преди две години – през април 2014 г., наша делегация ходи на форум в Пекин, за да обсъжда възможностите тъкмо китайчета да инвестират в изграждането на лелеяните от правителството ни газови връзки между нашата страна и съседните ни Турция и Гърция.

А след като съдбата и бъдещето на атомната ни енергетика след бастисването на читавите реактори на АЕЦ „Козлодуй“ от настоящата ни образователна министърка – дори не ми се споменава името й – се превърна в любима дъвка за политиците ни, се оказа, че последната българска делегация, замъкнала се в азиатската държава, е ходила неотдавна до там да калесва китайците да вложат пари в новите ядрени мощности в атомната ни централа край дунавския бряг.

В края на миналата година пък се разбра, че от китайския град Джънджоу до Бургас ще пътува контейнерен влак. „С линията Китай – Казахстан – Азербайджан – град Поти (Грузия) – бургаското пристанище се разкрива нова част от „Пътя на коприната“. Така Бургас ще се превърне във входна врата за Европа и първа европейска дестинация по този търговски път“ – гръмнаха медиите.
Тренчето трябваше да потегли за първия си рейс през март тази година, ала засега не сме чули свирката му. Но рано или късно и това ще стане. Повече от сигурно е. Не толкова, защото шанхайнският кмет не може без нашето кисело мляко, което е хит в цялата Поднебесна империя, а както викаше баба ми – в Библията било писано, че „жълтата раса ще завладее света“.

Но да оставим настрана библейските притчи. С просто око се вижда, че в Европа китайците са много, стават все повече и ще прииждат още. Те не нахълтват урбулешката като разните му афганистанци, иранци, сирийци и прочее араби и африканци, прегазващи безпардонно и незаконно граничните бразди, където им скимне. Поданиците на Поднебесната империя, макар всичко при тях да е легално, стъпват едва ли не на пръсти на Стария континент. Пак така тихо и мирно за нула време си скопосват по едно китайско кварталче – при това задължително в центъра на големите европейски градове. Отварят си дюкянчета, складове с всякакви джунджурийки, магазинчета с евтина ширпотреба и дрешки (в София дори има „чайна мол“) и разбира се – задължителните ресторантчета.
Те и без това другаде не се хранят. Където и да са по света, си похапват само и единствено китайска храна. Ако някой види китаец да нагъва шопска салата или нашенска яхния, та дори и баничка, нека се обади...

Където и да отиде човек в Европата, все едни и същи китайски сувенири ще види навсякъде. Само надписите им са на различен език. Да не споменаваме, че дори голяма част от мартеничките ни са made in China.
Така неусетно китайците се превръщат в една неизменна част от пейзажа на европейските градове. И дотолкова свикваме с тяхното присъствие, че някак си не ни прави впечатление, че стават все повече и повече. Те вече се възприемат навсякъде като част от пейзажа; като нещо мило и родно; като слънцето, въздуха и водата...

Скучната суха статистика отчита, че от началото на новото хилядолетие насам обемът на техните задгранични инвестиции се е увеличил повече от 20 пъти – и това са данни отпреди една петилетка. Катализатор на този процес стана световната финансова криза от 2008 г. Тогава изправените на ръба на банкрута европейци с надежда взеха да гледат все по-вторачено към Китайската стена и да чакат избавление оттам.
И китайските инвестиции в последвалите 5-6 години увеличиха обема си повече от шест пъти. Бизнесмени с дръпнати очички накупиха британския автоконцерн MG Rover, шведския Volvo, норвежкия Elkem, френски парфюмерийни вериги, италиански модни къщи...

В крайна сметка, някак неусетно, докато неотдавна се говореше за европейски инвестиции в Китай, сега всички дават мило и драго за инвестирането на китайците в икономиката на Стария континент.
През 2011 г. полската редакция на „Нюзуик“ публикува прекрасен коментар на Мачей Новицки и Марчи Ходун. Те споменават как пожелал анонимност брюкселски еврочиновник останал шокиран, когато шефът на една пекинска делегация му заявил: „Вие, европейците, мислите, че Евросъюзът е една голяма Швейцария. А на практика той е една голяма Гърция“.

Това е то голямата промяна в китайската политика. „Китай вече не вярва, че Европа, както и Америка, я очаква светло бъдеще. В същото време, американското и европейското търсене на евтини стоки, както и преди, е двигател на китайската икономика. Но на това идва краят. Сега китайците се налага сами да се заемат с развитието на страната си. А за това са нужни модерни технологии“ – отбелязват полските анализатори.
И поясняват, че докато по-рано в най-лошия случай китайчетата прибягваха до икономически шпионаж, а в най-добрия се учеха от западните компании, появили се на техния пазар, то сега настъпва друг етап. При него Китай просто купува компании от Запада, като с това получава наготово не само технологиите, но и известни световни марки, както и мрежа за дистрибуция на доскоро недостъпни за тях пазари.

Френският икономист Патрик Артю добре илюстрира случващото се: „Сега им продаваме автобуси, но китайците се надяват в скоро време ние да купуваме от тях самолети“!
По-интересното за нас е, че докато до неотдавна заветната цел на китайските инвестиции на Стария континент бяха вложенията им в Германия и Великобритания, то от една петилетка насам над 40 процента от средствата им са насочени към южните региони на ЕС, а също и към страните от Централна и Източна Европа.

В подкрепа на това ще посочим, че през юни 2010 г. Китай подписа договор с гръцкото правителство, което им предостави за ползване в продължение на 35 години пристанището в Пирея. Именно през него китайците възнамеряват да осъществяват дистрибуцията на своите стоки в Европа. С Виктор Орбан пък се споразумяха да изградят в Унгария огромен дистрибуционен център за своята продукция.
Затова не бива да се чудим, че Пекин е готов да мине през морета и континенти, за да докара контейнерен влак до Бургас. И още по-малко за чудене е, че се наблюдава бум на часове за изучаване на китайски език у нас.

Същото преди време се случи и в САЩ. Когато Китай изпревари Япония по брутен вътрешен продукт и догони Съединените щати на челната позиция, тогава хиляди американски училища разкриха паралелки с китайски език. В тях, естествено, преподават дошли от Китай учители. Както и у нас, естествено – колцина са тук китаистите, та да попълнят разкриваните на килограм вакантни места за такива даскали.
С две думи – задава се поредният Голям брат! Ще има да ни се чудят що не сме с дръпнати очи... Но поне няма да сме с фесове и фереджета.


В категории: Международна политика , Горещи новини