Навършването на 145 години от смъртта на д-р Петър Берон наистина е добър повод да се подкрепи инициативата той да заеме заслуженото си място в историята на Българското възраждане и да си припомним за живота и делото му, за това, което той остави на идните поколения. Именно в такъв аспект статията „Петър Берон не е написал само „Рибния буквар” в бр. 350 на в. „Десант“ бе напълно навременна и цялостно и точно показва ролята и значението на Петър Берон за развитието на просвещението и науката в България.
Но когато се говори за него и за навършването на 145 години от смъртта му, е необходимо да се спомене и за Одринската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“ и нейната роля за развитие на просветата в Одринско. Защото средствата от завещанието на възрожденеца са основният фактор за изграждането и издръжката на това голямо просветно средище на българщината, затова и то носи неговото име.
След загадъчната смърт на д-р Петър Берон през 1871 г. започва трудна и продължителна борба за изпълнение на завещанието му, водена от братята Христо и Евлоги Георгиеви. Заплетените юридически въпроси около него започват да се разрешават след срещата в Букурещ на Найден Геров, руски вицеконсул в Пловдив, с Евлоги Георгиев. В резултат от нея спорещите за завещанието страни се отказват от претенциите си и на 27 септември 1872 г. в Букурещ е съставен комитет от 12 души, начело с Евлоги Георгиев, който да работи за получаване на Бероновото наследство и за употребата му за едно учебно заведение, което да носи името му.
Въпреки че в завещанието му от 15 октомври 1869 г. е записано да се открият по 10 български училища в околиите на Одрин, Пловдив и Котел, комитетът на 12-те преценил, че е най-добре със средствата от наследството му да се издържа само една българска гимназия. Още на 7 октомври 1872 г. в бр. 15 на в. „Свобода“ Любен Каравелов съобщава, че приходите от Бероновото имение „Скорила“ ще се употребят за българска гимназия в Одрин. За такова решение работи и П. Р. Славейков, който пише, че е необходимо „всички, дето трябва да разберат, че без Одрин няма Тракия, а без помощ за утвърждение на българщината чрез образование няма Одрин за българите“.
Още по-категоричен в това отношение е българският екзарх Йосиф I, който след като въпросът за Бероновото наследство не е решен и след Освобождението на България, заявява, че освободените българи нямат такава нужда от приходите на Бероновото имение, каквато имат българите под турско робство, особено българите в Одрински вилает, които се намират под влиянието на гръцкото просвещение.
Независимо от различните интереси и претенции, комитетът на 12-те след повече от 16 години от учредяването си в протокол от 10 май 1889 г. решава да учреди „фонд „Д-р Петър Берон“ за въздигане и поддържане на българска мъжка гимназия в Одрин” в размер на 400 000 лева. Комитетът в протокола не посочва защо е избран този град, а само намалява размера на фонда с 15 000 златни лева, насочени за котленските училища, с протокол от 20 февруари 1890 г. През 1890 г. комитетът прекратява съществуването си, а управлението на фонда е предоставено на Българската екзархия, която трябва да се отчита пред Министерството на народната просвета.
На 5 май 1890 г. Евлоги Георгиев съобщава на екзарх Йосиф, че фондът се състои от 17 840 лири стерлинги и 223 златни франка, че капиталът е внесен в БНБ и вече може да се пристъпи към строеж на гимназията, макар училището в Одрин да е възникнало по-рано и има свой собствен път на развитие.
Идеята за създаване на българска гимназия в Одрин възниква след Кримската война през 1858 г., но поради редица пречки и противодействия се осъществява напълно едва след около 40 години. Неин предшественик е единственото взаимно българско училище, създадено през 1851 г. от чорбаджи Найден Кръстевич в квартала „Калето“, в средата на града. През 1858 г. българските занаятчии и търговци в Одрин заплануват да открият още по едно българско училище в трите български махали „Каика“, „Керишханата“ и „Илдъръма“, а също и едно главно училище.
Този план също не е осъществен и през 1863 г. руското генерално консулство в града издига идея за откриване в Одрин на българско централно училище, подобно на руските гимназии. Но с откриването на гимназия с пансион за южнославянски младежи в гр. Николаев и с нейното утвърждаване приключва повдигнатият въпрос за откриване на гимназия с руски средства в този град.
По-нататъшното развитие на училището е свързано с името на П. Р. Славейков, един от най-последователните поддръжници на идеята за централно училище в Одрин. По поръка на Българската екзархия на 9 август 1874 г. Славейков пристига в града и подписва договор с Одринската българска община за учителствуването си. На 19 август 1874 г. той открива училище в най-запазената българска част на Одрин – махалата „Сарък мегдан“.
Училището е издигнато в главно, а от Цариград са изпратени трима младежи за помощници на Славейков. Но поради противодействието на гърците и техните интриги Славейков е арестуван и откаран в Цариград, а с това въпросът за централно училище в Одрин е изоставен. По-късно, след Руско-турската война и Берлинския договор, благодарение на епископ Синесий, изпратен от екзарх Йосиф І за управляващ българската епархия в Тракия, и на временното руско управление, българските училища в града били възстановени, а това в „Калето“ се превърнало в главно.
През учебната 1878-1879 г. в него е учител Стефан Салганджиев, поради което той е посочван за основоположник на гимназията, въпреки че първи клас е открит през учебната 1879-1880 г., когато главен учител е Тодор Найденов от Свиленград. През учебните 1880-1881 и 1881-1882 години директор е Георги Живков, по-късно министър на народната просвета в кабинета на Стефан Стамболов, а училището става трикласно, макар че в документите е посочвано като „реалка“ и „гимназия“.
От учебната 1885-1886 г. в училището има 50 ученици и 6 учители и е открит четвърти клас. То просъществува като четвъртокласно цели 11 години, до учебната 1895-1896 г. включително, издържано от бюджета на Българската екзархия, и има печат с надпис „Класно училище в Одрин“.
Едва сега се поставя въпросът за Бероновото наследство, тъй като фондът „Д-р Петър Берон“ е даден за разпореждане на Българската екзархия, а издръжката на гимназията трябва да започне, след като той се увеличи на 20 000 английски лири. От учебната 1896-1897 г. се открива V клас, а училището вече носи името Българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“.
С откриването на VI клас през следващата 1897-1898 учебна година, то вече се нарича Българска мъжка педагогическа гимназия „Д-р Петър Берон“, а дотогава лихвите от фонда вече са станали 180 000 лв. Всъщност от тази учебна година започва и издръжката на гимназията с парите от лихвите от фонда, като годишно се изразходват около 25 000 лв.
Това финансиране е интересно, защото съгласно протокола от 10 май 1889 г. от приходите на Бероновия фонд е трябвало да се събере една сума, с която да се построи гимназиална сграда в Одрин на името на д-р Петър Берон, преди да се започне издръжката. И наистина, още през 1896 г., когато събраните лихви от фонда възлизат на 180 000 лв., се търси подходящо място за закупуване. На 19 април 1897 г. е издаден ферман за построяване на гимназията и е закупена сградата на италианците Бедетти в махалата „Балък пазар“, а майстори от Дебърско я преустрояват.
Това е първата собствена сграда на Българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“, добита със средства от фонда и използвана до 1905 г., когато изгаря. След пожара и през 1909 г., когато е изпепелена и временно използваната постройка, се започва строежът на нова масивна сграда в квартала „Калето“. Планът за новата 4-етажна сграда е дело на арх. Едуард Дюпре. Основният камък е положен през 1910 г., а при започването на строежа Българската екзархия предоставя 100 000 лева – 80 000 от фонда и 20 000 от бюджета на Екзархията.
До окончателното завършване, което е предвидено за 1911 г. Екзархията превежда още 138 000 лева, по-късно и още допълнителни суми. Сградата е строена 1910-1912 г., но остава необзаведена и неизползвана поради Балканската и Междусъюзническата война.
Значението на Българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“ за развитието на българската просвета е огромно, още повече, че става дума за едно учебно заведение извън пределите на свободна България. През годините на своето съществуване тя се превръща в един от стожерите на българската национална свяст в Одринска Тракия, в ковачница на патриоти революционери, на изтъкнати дейци на културното и политическото поприще.
