Гостуването в миналото било не толкова за ядене и пиене, а за сладки приказки
Автор: Стефан Саранеделчев
По бащина линия съм потомък на три казанлъшки рода: един – откъм дядо ми Стойчо Саранеделчев, а другите два – откъм неговата съпруга – баба ми Екатерина (Катя). Когато родителите ми сключили граждански брак и майка ми, която е родена в с. Осиковица, Ботевградско, дошла в Казанлък, татко решил всяка вечер да я води при някои от своите многобройни казанлъшки роднини, за да я представя.
Майка споделяше: „Предполагах, че за няколко вечери ще ги обиколим. Колко наивна съм била! Не една, не две, не три вечери; не една, не две, не три седмици, ами цели три месеца продължи моето всекидневно представяне на стотиците роднини на баща ти из всички махали на града. Защото се оказа, че родовете и откъм дядо ти Стойчо, и откъм баба ти Катя, са огромни“.
Самият аз неусетно през детските си години опознавах тези роднини от поколенията на дядо, баба и татко. Не знам на какво се дължеше – дали на авторитета на дядо и починалата през 1944 г. майка на баща ми, или пък на контактността на родителите ми, но всичките ми казанлъшки роднини от онези поколения бяха изключително благоразположени към мене.
При общуването си с тях научавах много неща и за родовите истории, и за миналото на Казанлък. Не ми е минавало през детския ум да си записвам всяко нещо, което съм чувал за тях, но може би поради специфичността на моите природни наклонности към историята много от чутото се е запечатало завинаги в паметта ми.
Все пак няма да скрия – повече научавах за рода на Саранеделчеви, защото имах живата връзка с него в лицето на дядо ми Стойчо. Той бе жив до края на 1965 г., когато бях прехвърлил 18 години. Нямаше я обаче баба ми Катя, за да ме запознава по-подробно с нейните родове. А каквото и да си говорим, жените повече държат за своите родове и правят-струват, постепенно придърпват семейството да уважава повече роднините на майката. Неслучайно съществува българската поговорка „Откъдето е жената, оттам е родата“. Вярно е, че от татко, сестра му, както и от техния вуйчо – Деньо Дечев, научих много подробности, но след смъртта им тези познания поизбледняха. А дълбоко в съзнанието ми дремеше идеята някой ден да напиша историите на родовете си.
В един топъл августовски ден на 2000 г. реших да потърся прехвърлилия 85-годишна възраст Христо Груев – първи братовчед на баба ми Катя, за да попълня някои „бели петна“ в познанията си за един от родовете – този, откъм нейната майка Мина, с родоначалник Пенчо Калайджиев (тъй като той бил калайджия, на него, съпругата му и техните потомци са започнали да казват Калайджиеви). Да разбера къде, кого да търся, за да опиша потомците.
„Колко се радвам, Стефко, че се интересуваш от тези неща!“ – посрещна ме в дома си на казанлъшката улица „Перник“ чичо Христо, като лицето му, за моя изненада, имаше някакво особено излъчване, съчетаващо топлота, съпричастност и готовност да откликне на молбата ми. Казвам „за моя изненада“, защото в детските си години към този човек изпитвах особен респект, идващ може би от неговия аристократизъм, придаван от фигурата му – почти постоянна сериозност на мъжественото му, с добре поддържани мустаци лице, пестелив език и добри обноски.
„Знаеш ли, Стефко – продължи със същата доброжелателност чичо Христо, - аз съм си скицирал някои бележки за нашите роднини, но най-добре ще е да се уговорим с леля ти Христинка Матанова да отидем при нея и заедно да си разчовъркаме спомените. Нали я знаеш, тя е мой набор, навремето работи много години в съда. Също много се интересува от историите на родовете си“.
В уговорения ден и час минах покрай дома на чичо Христо и заедно поехме към леля Христинка. Вървяхме по ул. „П. Д. Петков“, отправихме се към малкото площадче (сега пл. „Видин Даскалов“), после по улиците „Македония“ и „Хр. Ботев“, слязохме на главната – бул. „23-ти Шипченски полк“. Продължихме по нея и южно от все още съществуващата тогава изложбена зала се провряхме между два от изградените през 70-те и 80-те години пет 12-етажни жилищни блока, за да стигнем до обширния двор с хубава двуетажна къща на семейство Матанови в западния край на малкото площадче „Гермята“ (известен до средата на XX в. мегдан, където в празнични дни хората от околните улици се събирали на веселби).
През целия път Христо Груев с видимо удоволствие ми сочеше ту наляво, ту надясно – къде какво е било, кой роднина е живял или сега живее. Неща, някои от които знаех от разкази на дядо ми, баща ми и други стари казанлъчани, но някои от тях до този момент не ми бяха известни.
Предварително уведомената за нашето идване Христина Матанова ни очакваше с нетърпение. Посрещна ни в дневната, в приятно хладния приземен етаж, край маса, отрупана със снимки и листове хартия с нахвърляни върху тях имена на роднини. В този дом многократно с моите родители сме гостували до към средата на 50-те години на миналия век. След това техните грижи така ги притиснаха, че посещенията им не само при Матанови, но и при повечето роднини оредяха.
Външността на леля Христинка, подобно тази на Христо Груев, излъчваше интелигентност, но за разлика от неговата, която, както казах, вдъхваше респект, нейната говореше за добродушие и благост. Това се чувстваше и от напевността и мекотата на гласа, който ни прикани да вкусим от поднесеното в малки чинийки казанлъшко сладко.
Христина Матанова, въпреки че е родена в една година с Христо – през 1912 г., бе от следващото родово поколение на рода с родоначалник Пенчо Калайджиев. Нейната майка Минка е първа братовчедка на Христо Груев, както и на моята баба Катя.
И се започна между двамата стари казанлъчани един дълъг разговор, изпълнен със спомени и имена на роднини: лели, сваковци, първи, втори братовчеди, племенници, деца, внуци…
Основното, което се запечата от този разговор не на магнетофонната лента, а дълбоко в паметта ми, бяха думите на леля Христинка: „Стефко, навремето сестрите на моята баба Стефана и техните деца бяха много задружни. Като тръгнат и обикалят през празнични дни всички роднини. Понеже аз бях най-голямата от внуците, ме водеха навсякъде.
Като отидат на гости на някоя от тях, се седи цял ден. Ще намерят почерпки с открита душа – ще извадят сладко, ще правят качамак или меко (така старите казанлъчани казваха на известните катми или палачинки). Истинско градско гости – без големи манджи и гощавки, каквито правеха в селата. Гостуване не толкова за ядене и пиене, а за задушевни, сладки приказки, за взаимопомощ.
Много задружни бяха нашите майки и бащи, баби и дядовци. Така ми се иска поне мъничко тази задружност да се възроди“.
Това че народностният характер на българина открай време страда от недостиг на историчност, всеки знае. Това се отнася както до семейната и родова летопис на всеки, така и до нихилизма към историята на родното място, че и до историята на цялата ни държава. И все пак, и все пак! Че да не сме по-лоши и по-глупави от другите европейски, а и не само европейски народи!
Как може те да имат хроники на родовете си много векове назад, всяко тяхно учреждение, фирма, институция да има писана многовековна история с отразяване в нея на подробности от дейността, биографични справки, портрети, снимки, а ние, българите, да не можем?! Трябва да можем!
Откъс от книгата „Потомците на Петко Калайджиев от Казанлък“
