Юбилейни спомени за „Корпуса на глухонемите“

Автор: подп. о.з. Балю Калчев

В началото на месец октомври 1964 г. се качвам на влака в Плевен за София, който спира на Телиш, където ще преминава бъдещата ми служба. В купето, в което влязох, имаше двама офицери, единият застанал с гръб към мен. След като се обърна, останахме изненадани и двамата. Оказа се командирът на Артилерийския полк в Грудово, където бях служил до последно – полк. Недков., но той се беше преместил в НШЗО „Хр. Ботев“ в Плевен. Бях изненадан от срещата, но полковникът двойно повече, защото ме виждаше в униформа на офицер от ВВС, а не с артилерийска.

Като ме запита защо съм в тази униформа, се почудих какво да го „излъжа“, но му казах, че току-що съм се завърнал от СССР и ще служа в Телиш на летището. И затова днес съм облякъл новата униформа на офицер от ВВС. Той се позамисли и каза: „А да, чувах нещо за новото поделение в Телиш. Значи и ти ще бъдеш от „глухонемите“! „Поздравявам те с новата служба и ти пожелавам успех!“.
Тази дума „глухонемите“ се появи в средите на военнослужещите, а по-късно и сред гражданството през шестдесетте години на ХХ век. Тя не се отнасяше за онези нещастни люде, които нерядко срещаме по улиците и в градския транспорт и се опитваме да им помогнем.

Тук ще стане въпрос за онези млади хора на България, които през 60-те години на ХХ век поеха високата отговорност да носят най-престижната служба в редовете на БНА, в Ракетните войски – страшилище за съседи и врагове на родината ни. Няколко десетки хиляди са офицерите, сержантите и войниците ни, които в онези напрегнати години изпълняваха достойно своя войнишки дълг към родината, служейки в Ракетните войски на Българската народна армия.

През годините на „студената война“ и на остра конфронтация между капитализма и комунизма двете системи хвърлиха огромни средства за превъоръжаване с най-съвременните оръжия. Българската армия не можеше да остане назад и се превъоръжи с ракетните комплекси за различните видове войски: за ПВО – зенитни ракетни дивизиони, за ВМС – брегови и корабни ракетни системи, за ВВС с ракети „въздух – земя“ и „въздух – въздух“, а Сухопътните войски с ракетни системи; „земя – земя“ с тактическо (от 30 до 120 м далекобойност) и оперативно тактическо назначение (от 170, 300 и 400 км), които можеха да носят и ядрени бойни глави. Ето тези войски бяха наречени радостно от народа ни „Корпусът на глухонемите“.

Народът на България не беше безразличен към превъоръжаването на българската армия. Напротив – гордееше се с нейната бойна техника и високата й мощ. Особено възторжено бяха посрещнати най-мощните ракетни комплекси на парада за 1300-годишнината на България през 1981 г.
Във връзка с 50-годишния юбилей на 76 фронтова ракетна бригада в Телиш, искам да разкажа за преживени моменти от историята и „весели“ случки през първите години на създаването й.

Срещата ми с полк. Недков, от която научих за „глухонемите“ военни, бе първият сблъсък с „качествено нов вид военна тайна“ – новото поделение трябваше да се „легендира“ за пред хората. И как реално трябва да се „крием“ и заблуждаваме, без да говорим за ракети?
И тъй като в Телиш винаги е имало поделения на ВВС и беше база на Военновъздушното училище, се решава първо да сменим униформата. На второ място, на летището оставихме на съхранение (на открито) около 20 самолета МиГ 15, които се виждаха от влака и шосето.
Ежеседмично започвахме учебни занятия (демонстрации) с Метеорологичната станция, край Телиш и по летището (подобни има по всички летища), а инженерният взвод извършваше инженерни работи из района, а после и из с. Телиш.

Нещо повече, почти веднага с нашата инженерна техника започнахме водоснабдяване на селото. Това допълнително затвърди убеждението, че сме някакво „инженерно“ поделение на ВВС. Разбира се, няколко пъти през годината се налагаше да се преминава с голямогабаритната ракетна техника през Телиш и близките населени места. Тогава създавахме някаква заблуда, тайнственост и неяснота за жителите. Още повече се създаде практиката, преди преминаване на колоните да се спира електрозахранването в селата.
И тогава крупногабаритните и тежки машини разтърсваха улиците, къщите, стените и прозорците. Хората изненадани излизаха навън, да гледат тези „чудеса“. И най-вероятно са се досещали какво има под брезентите на огромните машини. Но чувстваха, че не трябва да коментират какво са „видели“.

И ние като колегите в Самоков (започнали 2-3 години преди нас), преди да загърмят огромните машини, десетина минути преди колоната, пускахме един танков влекач и токът се изгасяше. Хората свикнаха с това явление и са ме питали: „Защо първо ни будите с малкия танк и гасите тока, а след това се криете под брезентите? Ние вече сме на прозорците или пред входа с децата и те ръкопляскат на страшните чудовища“. Наистина това беше смехотворно решение на командването, копирано от самоковци. И това продължи до направата на новия портал и шосе за казармения район западно извън с. Телиш.

Преодоляването на Балкана бе важен и отговорен момент по време на големите тактически учения, които се провеждаха всяка година – някои от тях съвместни с армейски и фронтови учения на БНА.
Ето два интересни случая. За първи път преминаването през Шипка трябваше да се извърши по плана на учението през нощта и до 5,00 ч. да се укрием в горите между Казанлък и Стара Загора. По разчетите времето от 22,00 ч. до 5.00 ч. се оказа недостатъчно. Налагаше се да тръгнем по-рано и в 21,00 ч. да преминем през Габрово.

Командването реши да потърси помощта на МВР. За осигуряване на свободен път през Габрово и прохода на Шипка и в Казанлък от МВР – Габрово се престараха. За по-лесно решаване на проблема пуснаха слух, че в 21,00 ч. през града ще премине „голяма съветска военна колона“ и улицата на Шипка да бъде свободна. Това предизвика огромно любопитство и габровци се стекоха по тротоарите на голямата улица. И за тяхна безопасност токът не се спря. Всичко бе осветено и радостно – кога през Габрово е преминавала войска?! Радостни викове и цветя полетяха от двете страни по нас. „Братушки, братушки, здравствуйте братушки“.

Колоната върви едва, едва, с 10 км/час. Някои смелчаци влизаха и между колите, като едва не се качваха по машините. Едно обстоятелство все пак затвърди убеждението, „че сме братушки“. Не знам на кой началник бе хрумнала идеята, но почти всички бяхме облечени в работни гащеризони, а огромните машини наистина са руски. Изведнъж обаче точно пред мен изскочи един младеж и се развика: „Това не са руснаци, а българи от Телиш! Ето моята кола, пожарната № 888“.

Спрях газката, хванах го за ръката и му казах: „А бе, момче, внимавай какво викаш, да не пострадаш! Изчезвай веднага!” Да, наистина пред мен стоеше бившият шофьор на пожарната машина на трета стартова батарея с номер ВН 888. А след мен – моята техническа батарея. Младежът ме послуша и бързо изчезна. И така, на този ден през 1964 г. ние доставяхме огромна радост на габровци „да видят първи ракетната техника на БНА”.
Проходът Шипка беше отцепен за цялата нощ. Ние успешно се прехвърлихме южно от Балкана и Казанлък. На следващата нощ осъмнахме южно от Нова Загора и за три нощи изпълнихме задачата от Телиш да се прехвърлим в Южна България. Така за първи път най-тежката военна колона с над 60- и 80-тонни машини премина през Балкана, и то при нощни условия.

Пак се наложи преодоляване на Балкана, но този път по пътя на ген. Карцов през Освободителната война. Разликата бе в това, че той минава през Троянския проход през зимата с няколко оръдия, коне и каруци – почти без път и в сняг. А нашето учение „Преодоляване на Балкана и развръщане за пуск в Южна България“ се провеждаше нощем и в годините, когато автомобилите трудно преминаваха през прохода.
И по тесния, по-скоро каруцарския път, трябваше да преминат тежки машини – стартов агрегат върху Трейлер с 72 колела, влачен от два влекача „Татри“, и трети, осигуряващ странично изнасяне по завоите, отзад на повозката, тежки автокранове с дължина над 25 м и ширина над 4,5 м ракета, превозващи машини с дължина над 25 м и големи радиометеорологични станции РМС. И още около 20 вида специални и спомагателни машини и агрегати.

Тези огромни и тежки машини едва се вместваха в тесния и стръмен балкански път и мостчета. И още по-трудно вземаха острите завои. Още през деня „невъзможните“ пътни участъци бяха разширени с булдозера и ескаватора на инженерния взвод. А на опасните места се устроиха странични подкрепящи и придържащи с буксирни въжета, влекачи ЗИЛ и „Урал“. Изобщо ние през цялата нощ като истински „карцовци“ водихме борба с високия Балкан и тесния път за безаварийно преодоляване на Троянския проход.
Никога няма да забравим и услугите на троянските власти, които по наше искане осигуриха свободното преминаване през града и прохода и спряха ел. захранването (осветлението) в Троян и селата. КАТ затвори прохода и от Кърнаре.

И така на разсъмване, след 7 часа „карцовски“ усилия, успяхме да се съсредоточим в гората недалеч от Кърнаре. Минути преди това обаче, в последните метри на прохода се наложи да гасим пожар под един от стартовите агрегати. Гумите на трейлъра, вследствие на дългия спирачен път от върха към Кърнаре, се бяха самозапалили. Щатните ни пожарникари бързо се проявиха и огънят бе потушен.
При тези проходи с огромните специални машини, през първите години от създаването на 76-и ракетно-технически полк (76-а фронтова ракетна бригада“) в с. Телиш ние причинявахме немалко неприятности на гражданите по пътищата и по местоживеене.

Така например огромният кран, наречен от нас „Дядо Иван“ (за чиито размери стана вече дума), никак не можеше да се вмести в тесните мостове, а на завоите излизаше извън пътя. Събаряше парапети на мостове, огради, стълбове и късаше ел. кабели и телефони по улиците на селата. Инженерният взвод, разбира се, веднага отстраняваше повредите и нанесените щети. Независимо от това, хората по селата винаги с голямо любопитство разпитваха за „огромните снощни чудеса“.

Веднъж кръстовището в едно троянско село се оказа невъзможно за преминаване за голямогабаритния „Дядо Иван“. За връщане назад и дума не можеше да става. Огледах района и видях възможност само ако се премине през съседния двор. Събудих стопанина и му обясних в какво се състои проблемът. Уверих го, че сутринта ще дойде наш човек и съвместно с кмета ще оценят щетите, а оградата ще се възстанови от наши войници. Е, изпомачкахме зеленчука, царевицата и тиквите на човека, но задачата беше изпълнена успешно.
Споменатите примери по-късно бяха обсъдени в областните комитети на Плевен, Ловеч, Габрово и в кратки срокове пътищата по основните маршрути за изнасяне и движение на ракетната бригада в Телиш бяха подобрени. С това беше съкратен срокът за изнасяне в Южна България на два нощни прехода.

И не само това. Ето че тръгваме на боен пуск в СССР. Чак до полигона „Капустин Яр“ източно от Сталинград, в степите и пустинята на Казахстан, откъдето е изстреляна първата руска ракета Р-1 през 1946 г., конструирана от академик Корольов. На това място сега има паметна плоча и паметник – районът не е превърнат в атракционен център за сензации и печелене на долари, както е в САЩ, където е изпробвана първата атомна бомба.
Товаренето на техниката се извършваше в Горни и Долни Дъбник, в нощни условия при пълно затъмнение и отцепване на гарите. Военният ешелон се композираше на гара Ясен, така че и жп работниците, маневриращи с вагоните, да не разберат какво се товари и закъде ще се извозва. Замаскирването на специалната и ракетна техника ставаше с предварително подготвени тръбни конструкции и брезенти. Това не позволяваше очертаването на елементи от техниката по тентата.

Много сериозни мерки се вземаха за охраната на ешелона, особено на румънска територия. Като се имаше предвид, че румънците имат навиците да се возят гратис по товарните влакове и да се качват включително и по покривите на вагоните, бяха много любопитни да узнаят какво се вози в българския влак.
Нашият ешелон „летеше“ като експрес и спираше само на две-три гари от Гюргево през Букурещ до Унгени. И оттук вече продължавахме три-четири денонощия без спиране до Волгоград (тогава Сталинград). Руският военен жп представител ни осигуряваше зелена светлина. А как ни се искаше да разгледаме такива руски градове като Киев, Харков, Днепропетровск, Ростов на Дон и др.

Полигонът „Капустин Яр“ отстоеше на 150-200 км източно от Волгоград, в степите и пустинята на Казахстан – там, където през 1943 г. се е формирала огромната армия на маршал Чуйков, разгромила 330-хилядната фашистка армия на фелдмаршал Фон Паулус, което полага началото на разгрома на хитлеристка Германия. Това е един необятен район, където през онези години не само съветските ракетчици, но и ние – ракетчиците от социалистическите страни, показвахме какво сме научили и какво можем.
Без да звучи високомерно, ще споделя, че ние, които се учихме от съветските колеги по техните учебни наставления и книги и усвоявахме тяхна бойна и ракетна техника, в кратки срокове за една-две години усвоихме най-съвременните ракетни комплекси и постигнахме отлични резултати. Проведените 12 ракетни пуска от 76-а фронтова ракетна бригада на полигона „Капустин Яр“ бяха оценени на отличен по техническо изпълнение, време за изпълнение и точност на попадението (удара)...

Днес ги няма ракетните комплекси, страшилище за враговете ни. Останали са само спомените, които пазим ние, бившите военни. Днешните младежи и мъже не желят да служат на родината си, а воюват за чужди интереси в Ирак, Афганистан и Косово.
Поне може да се вдигне един скромен мемориал за бившите ракетчици по подобие на този в с. Славянци, посветен на истреляната за първи път в България тактическа ракета „Луна М“ на полигона „Ново село“ на 11 май 1963 г. Все пак ни предстои да отбележим един „строго секретен“ юбилей – 50 години от първия ракетен пуск на 76-а фронтова ракетна бригада, състоял се на 19 юни 1966 г.


В категории: История , Горещи новини