Момиче рицар взривява медийното блато с интервю с анатемосаните Радой Ралин и Борис Димовски
Автор: Борис Цветанов
Всяка година след тази история Радой Ралин посред зима, на всеки 20 януари, й е носил свежи цветя – не за имен ден, защото тя празнува на Цветница, а за рицарството й в онова „средновековие“, за което Йежи Лец неотразимо бе казал, че всяко столетие си ги има тези средни векове. А Борис Димовски спонтанно й рисува дружески шарж (по-късно ще сътвори и други) и между двамата ще се породи приятелство за цял живот...
Казва се Ива Йолова. Четири десетилетия вече показва ( иначе отдавна го е доказала ), че по думите й трябва да я познавате.
И още за нея. Има една мисъл на Мирон Иванов, която, дори само нея да бе написал, остава със златни букви в българската афористика: „Няма власт над оная глава, която не иска власт“.
Че думите му са като казани точно за Ива, се подписвам с двете ръце. Толкова е била скромна в оная студена зима на 1977 г., че дори не се подписва под организираното изцяло от нея интервю с двамата най-скандални творци от онова време. А е едва постъпила в ежедневника на ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Само тя май не е била наясно с неписания закон – видиш ли тия двамата, минавай на другия тротоар.
Но момичето си е следвало друг закон, формулиран от Айнщайн, касаещ откривателите. „Знаещите законите не излизат от рамките, но ето – идва един невежа, срещу законите рита и прави откритие“– казва той.
Цяло откритие е и интервюто на Ива за читателя, затънал в голямата медийна скука на развития социализъм. Самото заглавие впечатлява: „И днес имаме нужда от фаустовци“.
Борис Димовски откровеничи: „Пред младите не трябва да се поставят бариери. Трябва да се вдигат бариери. Трябва да се освободи духът им, за да са полезни за народа си...“
Радой Ралин пък отсича: „Днес не е толкова страшно, че се консумират вещи. Страшно е, че се консумират хора... Ето – назначи някой някого край себе си, за да го консумира...“
Думите му са пророчески. Както и ония, които сподели с мен още през 1980 г.: „Няма нищо по-страшно от плутокрацията – власт на забогателите от властта...“. Беше провидял онова, което щеше да дойде след двадесет години.
Днес Сульо и Пульо, с полуграмотността си крещят: олигархия, олигархия... Няма олигарси, читателю. Има власт на забогателите и богатеещите от властта!
Ива Йолова си беше поръчала Фауст. Но се яви Мефистофел. И този път – не от клепаната наляво и дясно ДС. Както сме го писали, кутията на Пандора се оказва не в „Държавна сигурност“, а в ЦК на БКП.
От „Народна младеж“ са изхвърлени шестима журналисти (майсторите на кафеджийските реклами като „три в едно“ ряпа да ядат – ЦК минава направо на „шест в едно“ ). На първо място е тресната вратата на очарователната изпълняваща длъжността главен редактор Пенка Чернева. Разбира се и на главната виновница – Ива. Заминават си също поетът Йордан Янев, Яков Янакиев, Елеонора Владимирова и Любомир Коралов.
„Народна младеж“ не за първи път познава прелестите на чистката. И няма да е за последен. Малко се знае, че непокорният „Пулс“ (спомнете си сакралния акростих „Долу Тодор Живков“ ) е дъщерно издание (непознато в тогавашния печат) на „Народна младеж“. Неговото начало е започнало като приложение на ежедневника. Вече дори специалистите нямат представа, че е имало и друг замисъл: заедно с „Пулс“ започва да излиза и приложението за хумор и сатира „Млад ЕЖ“ – идеята била то да прерасне като втори сатиричен вестник, конкурент на „Стършел“. За съжаление „танцува“ само едно лято... По понятни причини.
Изобщо в изданията на ЦК на ДКМС Партията често е виждала проводници на идеологическата диверсия. Устремно започналият „Жар“ – първият у нас многоцветен илюстрован седмичник, равностоен на западните си събратя, „устоя“ само петилетка. Ликвидиран бе уж поради липса на хартия (?!).
А в него имаше блестящ екип, в който главният редактор Куно Петров доведе извадения от него със сила от Четвърти километър, където бе натикан с клевети, Владо Свинтила – един от най-оригиналните потомствени интелектуалци, когото Десети ноември завари с дузина невъзможни дотогава за публикации ръкописи. Пълно разпиляване – от главния редактор до уредника, претърпя дори невинното „Наука и техника за младежта“, под предлог че възхвалява науката на гнилия Запад!
Но да се върнем към удара с шестимата изгонени от „Народна младеж“.. Чувал съм, че в основата му стоял главнокомандващият втори човек в Партията и държавата Борис Велчев. Ние сме писали истината по неговия случай, който няма нищо общо с мантрата „използваха сина, за да ударят бащата“. Нищо вярно няма и в измишльотината за българския дон Корлеоне, който примирал за творбите на сина си.
Иля си беше бунтар. Слушал съм за неговото пародийно припяване в тесен кръг с гласа на Емил Димитров: „Мойта хубава страна/ майката ми разката,/ щом се върнах...“.
Та трудно е да се разбере истината в случая за ролята на харесания от Тито за държавен глава на България Борис Велчев. Той самият, много скоро след нашата история, ще си вземе последно сбогом с властта...
Но да видим и други „стари муцуни“.
Валентин Бояджиев, упорит изследовател на българското „средновековие“ от двадесетия век, разказва, че в агитката се включва и тогавашният международник от БТА, бъдещ баш демократ Асен Агов (бил ми е приятел някога, от което се срамувам, написах книга за достойния му дядо – герой летец, началник и създател на гражданската ни авиация).
Та другарят А.А. докарал пред малкия екран от девет блата вода, за да я излее над прокажените. Намерил дори едно френско журналистическо недоразумение, което да изкаканиже, че шесторката правилно е уволнена, щом засягала интересите на работодателя си. Така, видите ли, било дори на Запад.
Прочее Ива Йолова и по-сетне ще има сблъсъци с френски полуграмотнички...
Срещу шестимата започва нещо от рода на другарския съд за схемата, на който разказахме, когато писахме за Марко Ганчев.
Никой в този съд (разбирай Бюрото на ЦК на ДКМС) не обелва зъб в защита на грешниците, най-вече на Ива. Никой, освен един достоен поет, който след някоя и друга година за едно свое стихотворение, озаглавено „Квартално събрание“, направо ще бъде изключен от Партията. Тогава поетът Георги Константинов е член на ръководството на Комсомола и ще тропне по масата: „За свободомислие ли ги съдите?! Ще се срамувате за това след време!“.
Това не е краят на ходенето по мъките на Ива Йолова и компания. Но тъй като вече сме американизирани, трябва да завършим с хепи енд.
Ето го и него: Радой Ралин и Борис Димовски ще се сблъскат лице в лице с командващия софийския комитет на партията – майка Георги Йорданов. И ще го убедят (прочее, човекът разбираше от култура и го доказва като министър по-сетне ) да се намери работа на Ива в „Труд“ – едно друго прочуло се с нестандартно мислене издание. Там отива и Йордан Янев. А Пенка Чернева пък е назначена в най-четения седмичник – „Поглед“.
