По времето, в което европейските университети се броят на пръсти, в Охрид един от учениците на светите солунски братя обучава над 3500 българи
Автор: д-р Петър Ненков
Значението на делото на Кирил и Методий слага своя отпечатък върху развитието на цялата европейска цивилизация. Създаването на славянската азбука е едно от най-забележителните събития в историята на човешката култура.
Малко са оригиналните писмени системи от Средновековието като кирилицата, които достигат живи до нашето време. В знак на признателност към великото дело на двамата солунски братя, през 1980 г. папа Йоан Павел II ги обявява за покровители на Европа. Те са считани за първоучители на славянските народи, равноапостоли и са канонизирани като светци.
Методий е роден през 810 г., а Кирил около 827 г. в семейството на друнгария Лъв, заместник на солунския стратег, и на Мария, която според някои исторически извори е славянка по произход.
Семейството на двамата братя е седемчленно и е от почтен род. Бащата Лъв умира рано и децата минават под попечителството на своя чичо Теоктисто, който бил влиятелна личност в Константинопол.
Константин отрано показва удивителни способности и наклонности към философията и поезията, заради което през 843 г. е изпратен от чичо си да учи в прочутата Магнаурска школа, където получават образованието си синовете на византийската аристокрация.
За Методий чичото пък съдейства да му бъде поверен държавен пост. Той е назначен за управител на административна област, населена предимно със славяни, недалеч от Солун. След десет години заминава за манастира Полихрон в планината Олимп, където отначало е приет за монах, а след това става негов игумен.
Сред учителите на Константин-Кирил са философът и граматик Лъв – един от най-учените мъже на Византия през ІХ в., както и бъдещият патриарх Фотий. По време на следването си младежът проявява своите големи дарования, които не остават незабелязани от цариградското правителство и Патриаршията.
След завършването на школата той остава там като преподавател по философия. От този период е и първата значителна публична проява на Константин-Кирил – спорът му с патриарх Йоан VІІ Граматик, който е противник на почитането на иконите. Високото му теологично образование, подкрепено с добро познаване на арабски и еврейски език, го правят най-подходящия да оглави византийската държавна мисия при абасидския халиф Ал Мутауакил. Целта е да се затегнат връзките между Халифата и Империята, както и да се освободят византийски пленници.
По време на мисията му при сарацините проличава високата култура на Кирил и способността му да обяснява тезите си достъпно и логично, с прости примери от живота. Така той умело защитава авторитета на Византия.
След като се завръща в Константинопол, отива при брат си Методий в манастира Полихрон, където се посвещава на книжното дело. През 860 г. Кирил е натоварен с нова мисия от византийския император Михаил III и патриарха на Константинопол Фотий, който е един от професорите му в Магнаурската школа.
Кирил заминава при хазарите с цел предотвратяване разпространението на юдеизма в Хазария. Намиращ се в непосредствена близост до две големи държави – Арабския халифат и Византия, Хазарският хаганат е подложен на силен натиск от тях да наложат в него собствената си религия. Това кара хазарският хаган да се обърне официално към Византия и да постави ултиматум, че ще се присъедини към Христовата вяра само ако василевсът изпрати такъв мъж, който успее да обори сарацините.
При тази си мисия Константин-Кирил взима със себе си и брат си Методий. По пътя за хазарската страна двамата спират в град Херсон, разположен на западния бряг на Кримския полуостров, където Константин-Кирил се подготвя за бъдещите дискусии и изучава еврейски език. Тук той намира и мощите на папа Климент Римски.
От Херсон братята продължават с кораб за хазарската земя. Там Константин-Кирил спори предимно с евреи в присъствието на хагана. Диспутът се води отново по въпроса за Светата Троица, но и по ред други религиозни въпроси. Хазарите поставят въпроси, на които пратеникът на Михаил ІІІ отговаря чрез притчи. В диалога вземат участие и мохамедани.
Философът се справя брилянтно, но мисията му не е успешна, тъй като хаганът приема и налага не християнството, а юдеизма като официална религия.
След завръщането си във Византия Константин-Кирил с помощта на брат си Методий създава през 855 г. в манастира Полихрон в Мала Азия азбуката, наречена глаголица, отразяваща точно особеностите на славянския език, който те познават много добре от майка си. Тя е окончателно завършена през 862-863 г. и им послужва за покръстването на славяните по поречието на река Брегалница.
През 863 г. императорът изпраща с нова мисия двамата братя във Велика Моравия. Те отиват там по молба на моравския княз Ростислав, който иска да създаде славянска църква и така да се противопостави на католическата експанзия на немските свещеници. Трудностите при тази им задача идват от обстоятелството, че двамата братя трябва да превеждат богословските книги на език, който още не е литературно изграден и в който липсват думи за редица религиозни, философски и културни понятия.
Постиженията в развитието на езика и талантливо предаденото значение на сложни църковни категории показват, че Кирил и Методий са гениални преводачи. До 862 г. те превеждат Изборното евангелие, Златоустовата литургия, Служебника, съставен от молитви и четива за различните църковни служби, части от Псалтира и Требника.
Кирил и Методий остават във Велика Моравия около три години и половина. През 867 г. поради възникналите конфликти с немското духовенство отиват в Рим, за да защитят делото си пред папата.
На път за Вечния град двамата братя минават през Венеция. Там се провежда църковен събор, на който се поставя въпросът за разпространението на славянската писменост в Европа. Немските католически духовници упорито поддържат триезичната теория. Те влизат в диспут с Кирил по въпроса за славянските книги, с надеждата да се забрани тяхното разпространение и го питат: „Човече, кажи ни, как тъй ти сега си създал книги за славяните и ги поучаваш? Тях не е изнамерил по-рано никой друг: нито апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито Йероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, с които е достойно да славим бога; еврейският, гръцкият и латинският".
Константин не приема тези схоластични и реакционни идеи, спъващи развитието на другите народи. Според него аргументите на противниците му са нелогични и антихуманни, защото ако Бог е позволил да се четат „божествените книги" само на три езика, това означава, че другите езици и народи се обявяват за малоценни. Те никога не могат да създадат собствена писмена култура, а са обречени на духовно робство.
Той с жар се заема да защити славянската писменост и да докаже, че всички народи имат право да пишат и четат на своя език. Бранейки славянските интереси, Константин поставя генералния въпрос за културните права на народите и за тяхната свобода.
Той отговаря на опонентите си с думите: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли за всички? И не дишаме ли всички еднакво въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят бога, всеки на свой език. Известни са следните: арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други. Ако не искате да разберете това, поне от писанието разберете".
С много цитати от апостолските книги и от Псалтира Константин показва, че никъде Бог не е пожелал да го славят само на три езика. Така той по недвусмислен начин внушава извода, че славяните не само могат, но и трябва да пишат книги на своя език и защитава правото им да имат богослужение на родния си език.
Блестящият полемичен дар на Кирил принуждава папа Адриан II да признае официално славянските книги. Той ги освещава и полага в църквата „Св. Дева Мария Прияслица“. След това по негово разпореждане двамата католически епископи Формоза и Гаудерих посвещават учениците на Кирил и Методий и отслужват литургия на славянски език.
Друга безсмъртна страна на делото на Кирил и Методий е обстоятелството, че преводът на богослужебните книги се извършва на говоримия народен български език. По същото време в Западна Европа властва схоластиката и триезичната догма и управляващият елит говори и пише само на латински. Така например във Франция папа Инокентий III заповядва да се изгори преводът на Библията, написан на народен френски език.
В Англия едва през XV век Виклиф превежда първите книги на английски език. През същия век Джефри Чосър пише своите стихове на английски, Франсоа Вийон въвежда френския език в литературата, а Ян Хус изнася първите си проповеди на чешки език. Едва през 1537 г. в Полша се разрешават проповедите на полски език, и то само в столицата Краков. През XVI век Томас Мюнцер пише своите памфлети на немски език, а великият немски реформатор Мартин Лутър превежда Библията на немски език, заради което е анатемосан от католическата църква.
Чак през XVII век великият чешки педагог Ян Амос Коменски прави отчаяни опити да се пребори с догмите на църквата и да въведе в училище изучаването на чешкия народен език. Братята Кирил и Методий със своето дело изпреварват с цели векове тези западни мислители и творци.
Константин-Кирил Философ се разболява тежко и умира в Рим на 14 февруари 869 г. Погребан е в криптата на базиликата „Сан Клементе“ („Св. Климент“). Методий се завръща в столицата на Великоморавия, Велеград, където е избран за архиепископ и глава на местната църква. Като такъв той продължава с много жар своята проповедническа и просветна дейност сред западните славяни. С това си спечелва ненавистта на немските католически духовници.
В продължение на много години той се бори с враждебното на славянската кауза немско духовенство. По донос му е устроен позорен съдебен процес, който го осъжда на затвор. В тъмницата заболява тежко и след като излиза на свобода със застъпничеството на папата, умира на 6 април 885 г. Погребан е във Велеград.
Неговите ученици Наум, Климент, Константин, Ангеларий, Сава и Горазд успяват да се спасят от преследванията на немското духовенство и след като са прогонени от Великоморавия, намират радушен прием в България на княз Борис I. За кратко време, с неговото съдействие те създават две книжовни школи – в столицата Плиска и в югозападните български земи с център Охрид.
По времето, в което европейските университети се броят на пръстите на двете ръце, а днешните мегаполиси Лондон и Париж са били малки градчета на брега на Темза и Сена, в Охридската книжовна школа Климент обучава на четмо и писмо над 3500 български младежи и девойки. Тази школа има характера на един от първите университети на Стария континент. И докато в Западна Европа реакционният държавен елит не допуска народните маси до писмена култура, в Охридската книжовна школа обучението се води от проповедниците на народен език и така по-лесно се възприема от обучаваните в божията истина.
По-късно Климент Охридски създава кирилицата – азбука, кръстена така на Константин-Кирил Философ. Тя се оказва по-практична от глаголицата и постепенно я измества. На нея днес разговарят повече от 300 милиона славяни.
Възникването на славянската писменост бележи огромна промяна не само в историческия живот на славяните, но и на цялата европейска цивилизация. Създаденият от Кирил и Методий език не се употребява само за църковни нужди. Той служи на българския народ в неговото развитие и стои в основата на средновековната ни култура.
Кирил и Методий са едни от най-забележителните личности на европейското Средновековие и се явяват свързващото звено между славянските народи, Византия и Запада. Създаването на нова азбука, пригодена за славянската реч, и възникването на нова, славянска книжнина с помощта на тази азбука предизвиква истинска културна революция в живота на тогавашния християнски свят. Кирило-Методиевото дело разрушава концепцията за трите свещени езика – иврит, гръцки и латински, която е пречка за културното развитие на останалите европейски народи. Без създадените от двамата солунски първоучители букви съдбата на милиони славяни по света би била съвсем друга и нямаше да има днес духовен мост между тях.
Благодарение на буквите словото ни оцелява. Оцелели сме и ние, като народ. И 24 май винаги ще ни напомня, че българската история е история на духа, история на хилядолетна култура.
За буквите българският есеист Стефан Продев пише: „Тях ги създали, за да помогнат на Византия да се пребори с Рим. Разпространявали ги сред славяните, за да отслабят влиянието на римския папа. Никой не мислил за Бога. Така те буквално били използвани за политически цели от империята. Но както често се случва, великите открития в един момент стават неподвластни на никого. Създадени като войници на империята, те станали войници на прогреса.
Случило се нещо, което Византия не очаквала. Силата на буквите надделяла не само над папските нунции, тя победила и меча на ромейските легиони, изпратени да поробят славянския дух. Буквите извършили революция в съзнанието на славяните. Те влезли в историята и навеки останали в нея.
До тяхното създаване България била само силна, но не и велика. Тя имала плът, сътворена от Аспарух, но нямала дух. Имала дворци, но нямала училища. Имала крепости, но нямала библиотеки. Всички се бояли от меча й, но не се бояли от словото й и наричали великите й мъже варвари. България била като слепия Полифем - играчка в ръцете на хитрия византийски Одисей.
Но ето, появили се буквите и гигантът прозрял! Ръката, вдигнала меч, се протегнала и към перото. И редом с крепостите и оръжейните работилници се появили училища, църкви и библиотеки. От този ден Аспарухова България не поставяла вече кръстче вместо подпис. Тя се научила на четмо и писмо, научила се да пише и да мисли.
Кирил и Методий създали духа на България. Затова за всичко велико в нашата история са виновни буквите. Те родили българските книги, създали българската духовна култура. Вече не с меч, а със слово се прославила България в Европа. По-късно върху държавата ни се стоварили стихии - една от друга по-страшни, но тя оцеляла благодарение на буквите.
В тях се криела онази невидима сила, която успяла да преведе народа ни през вековете на бляскави победи и жестоки поражения. И никой не успял да го погуби – нито византийските василевси, нито латинските рицари, нито кървавия османски ятаган, нито гръцките свещеници.
Буквите били нужни на българите. Народът ги носел в сърцето си. Дори през дългата нощ на петвековното робство той мислел за тяхното спасение. Защото чрез буквите той спасявал себе си, своето минало и своето бъдеще. Така те трайно навлезли в народния живот и станали неотменна част от него“.
