Нейните потомци – войводи, хъшове, учени, юристи, дори и певци – до един са непокорни
Автор: Борис Цветанов
Истинската ми фамилия е Странски. Като дете с любопитство четях адресното листче над пожълтелите от времето вестници на Стамболов „Свобода“, изпратени до Дока Странска. Това е прабаба ми Евдокия, омъжена за Димитър Странски, едно от деветте деца (шест момчета и три момичета) на Иван Ябанов (ябанджия, т.е. странник – човек, дошъл от чуждо място), и Ана Димова Кьорбаджийска, дъщеря на тежък търговец от Алтън Калофер.
Корените на фамилията обаче не са от града на Ботев, както е според повече изследователи. Иван е син на Млъчко, което не е истинското име на прочутия войвода, страшен за чорбаджии и турци и крило за клети сюрмаси... Така го нарекли, защото упорито мълчал за името си. Градска легенда е, че прякорът дошъл от това, че мълчал при инквизициите на заловилите го турци.
Най-сериозният от всички търсачи на българското историческо задкулисие – Григор Николов, автор на два тома „Български загадки“, скандален с журналистическите си разследвания, особено с трактовката за царските имоти, откри, че загадъчният Млъчко бил заможен търговец в Сливен отпреди времето на големия погром на Града на стоте войводи (втори Дамаск) след отстъплението на Дибич Забалкански.
Сведения за дядо си дава най-известният във фамилията: д-р Георги Странски – хъш, политик, държавник, другарувал с Христо Ботев (спомнете си прочутото писмо на поета, в което той се обръща с „приятелю Странски“ и му поверява грижата за Венета).
Турците си харесали предприемчивия търговец и взели да го четкат, че като приеме турската вяра, чака го живот като на бей в Цариград. Нашият човек им теглил една майна и хванал гората с неколцина приятели, като цяло десетилетие бил кошмар за поробителите. Но си харесал красива българска мома, простил се с четата и се заселил в Калофер.
Синът му Иван станал тежък търговец. Той скитал от град на град и така децата му лека-полека приели за фамилия нарицателното Странски.
Най-големият му син бил Видул. Има го на прочутата снимка заедно със Стефан Караджа (гласът на кръвта си знае родното място). Той водил чета смели хайдути главно из Калоферския Балкан и охранявал български търговци, а после запрашил за Влашко. Другарувал с Панайот Хитов, а в спомените си крилатият Филип Тотю с любов говори за него...
Вторият син Димо става гайтанджия в Калофер. Не се е женил. Третият – Стефан, взема за съпруга Елена, роднина на бъдещия генерал Генко Мархолев. Той върти търговия в Цариград, а после се установява в Пловдив. За Георги вече знаем – връстник, съученик, после и кум на Ботев. През Цариград заминава за Букурещ.
Ето и момичетата. Елена ще се омъжи за виден архитект – той ще е прадядо на непокорния музикант Кирил Маричков. Мария става жена на цариградския търговец Димитър Балтаджиев. А третото момиче Лала – на учителя Христо Брадинов.
Дори изчерпателният и съвестен Григор Николов пропуска петото и шестото момче във фамилията. Едното от тях се казва Димитър. Той напуска Калофер при големите зулуми на турците по време на Освободителната война и се установява във Велико Търново, като обикаля страната по търговски работи.
Така в средата на осемдесетте години на ХІХ век един ден среща в Лом кръглото сираче Евдокия. Тя била родом от близкото крайдунавско село Долни Цибър. Срещата си била направо за роман – любов от пръв поглед. Тогава Евдокия била само на 16 години, Димитър – на 40.„Как се обръщаше към него?“ – недоумявах като малко дете, а прабаба ми отвръщаше: „Ами виках му „бае Мито“.
Построили внушителна за времето си двуетажна къща (народната власт превърна долния етаж в кино, имаше и стая за аптека). Семейството живеело на горния етаж, а долу изградили просторна кръчма – тогава селото било многолюдно. Но живели кратко заедно – прадядо ми заболял и оставил Евдокия 18-годишна вдовица.
Вече много стара, тя живееше у нас и често я виждах да коленичи пред един сандък – да рови, да гледа нещо си и тихо да си плаче. Един ден любопитството ми надделя, използвах момента, че я няма и отворих раклата. Тогава намерих вестниците „Свобода“ с адреса й, но онова, което ме порази, беше голяма стара снимка в рамка на млада красива жена, в дълга до земята бяла рокля и с прекрасна шапка...
От прабаба ми остана и една месомелачка с внушителни (за нуждите на кръчмата) размери, с порцелан и с впечатляващата, изписана на латиница марка „Виена 1886“ – явно подарък на младото семейство от някой от братята Странски. Останаха като спомен и разказите на прабаба ми за „църната австрийска бира“, която се леела в заведението, доставяна пряко от австрийската столица...
После дядо ми Цветан се задомил за баба ми Ефросина от близкото село Мокреш, Ломско. Полуграмотните чиновници от времето на Стамболийски издали документи на дядо ми не като Странски, а с фамилията на баба ми – Велков. Четвърт век по-късно, още по-неграмотни шуринайки на някой си борец за народни правдини в ломското МВР ми издадоха паспорт, като за фамилно име взеха името на дядо ми Цветан.
Но да се върнем към фамилията. С Георги е ясно – завършва медицина в Букурещ, военен лекар е в Руско-турската война, председател на временното правителство при Съединението, дипломатически агент в Цариград, министър на вътрешните работи, после на външните... Негова е мисълта „Помежду си за вътрешните работи можем да сме гуша за гуша, но в защита на международните интереси на България трябва да сме единни!“. Преди сто и десет години на негово име ще кръстят едно село в Чирпанско.
Той се жени за Екатерина от рода на Иван Евстатиев Гешов. Единият от синовете му – Иван, завършва право. По време на шпиономанията преди 60-70 години сам се застрахова като се хваща общ работник. След време се връща в гилдията като юрисконсулт. Възстановява родовата къща на „Оборище“ 7.
Във фамилията има колоритни личности като Никола. Той е отворил първата аптека в София. Бил е придворен аптекар на Александър Батенберг. Предприемач, подставено лице на княза в разни търгове (спечелва този за двореца Враня), голям комарджия, Никола се жени за полякинята Мария Корн.
Техен син е проф. Иван Н. Странски – учил и живял в Германия, стигнал до уникални постижения в разработката на техники за предотвратяването на ледените кристали по военните самолети. След войната става ректор на Берлинския технически университет. Признат е за чуждестранен член на БАН. Връща се в България през 1967 г. и умира тук, но е погребан в Берлин.
Акад. Иван Т. Странски е друга колоритна непокорна личност – агроном, почвовед, академик от 1943 г. По времето на Червенков е единствен в целия социалистически лагер, който скача срещу Лисенко и теорията за дълбоката оран. На публично събрание на ОФ е обруган и от него се иска да се откаже от постановките си. Пострадва не толкова той, колкото племенникът му Бойчо, син на сестра му Елена, омъжена за композитора Ангел Букурещлиев. Бойчо е пратен в Белене, където и умира.
Остана една загадка. Работейки из различни архиви, се натъкнах на любопитна фамилия – Фон Странски, началник на бюрото на Абвера в Румъния до сливането с Гестапо. Бързам да обърна внимание, че офицерите на военното разузнаване на Райха традиционно не са преследвани за военни престъпления. Много често те са били гуша за гуша с Гестапо. Докато адмирал Канарис не бил обвинен, че е английски (според някои – и съветски) шпионин и обесен.
Няма никаква гаранция за това, че германският (или австрийски) Фон Странски има нещо общо със странната българска фамилия, но съществуват необичайни съвпадения. Проф. Странски е живял в Германия и има два брака, от които уж нямал деца. Но знае ли човек?!
Загадка си остава и едно от шестте момчета на сина на войводата Млъчко.
За съжаление, няма я уникалната месомелачка – след смъртта на майка ми циганите обраха бащината ми къща, за тях масивната машинка бе манна небесна, окрадоха ми дори книгите, та камо ли нея. Няма я и оная „църна виенска бира“ от кръчмата на прабаба ми, доставяна на ломското, понякога и на русчушкото пристанище, специално за нея...
