При злодеянието в софийската катедрала и земеделците не са били вода ненапита
Автор: Борис Цветанов
Ако читателят се довери на писалите по атентата в „Света Неделя“, ще е впечатлен колко големи бандити и терористи са били комунистите, а дружките им – земеделците – вода ненапита. Особено ако пък чете върха на сладоледа на фалшификаторите, така назовавания професор Михаил Геновски. Не мога да отбележа изключението. Казва се Андрея Илиев. Но една птичка пролет не прави.
Достатъчно е само това, че нелегалните съвещания в „Кюлюците“ се водят в домовете на земеделците Асен Агов и Иван Миланов и на тях белязаните Коста Янков и Иван Минков си откровеничат как не могат да „спрат машината“.
За ония, които все реват с крокодилски сълзи, че подобно нещо не е могло дори да се намеква преди светлия Десети ноември, мимоходом отбелязвам – горното го има в две мои книги от 1980 г.
Така наричаните изследователи на събитията (отново подчертавам – без Андрея Илиев) щедро рисуват мили картинки как баш земеделците Николай Петрини, Иван Перчемлиев, Димитър Грънчаров били противници на злодеянието, та дори не знаели какво ще е.
Перчемлиев даже предупредил дружката си Султана Рачо Петрова (горкият Геновски – много си падал по женицата, но не го огряло) да прошушне на царя да не ходи в църквата на 16 април. Петрини пък е описан като свръх изненадан от взрива. След което деветоюнци от бандата на генерал Иван Вълков (?) пръсват черепа му на менгеме. Грънчаров се бил като лъв в една полупуста колиба, докато истината е, че като видял стражарите, търтил, както си е бил по бели гащи и жълто-зелена риза...
Данаил Крапчев пише за Перчемлиев, че си бил и предател, и дезертьор. Още през 1916 г. при Дойран офейкал при френците, а какво е направил, читателю, сам прецени – на другия ден френската артилерия с поразителна точност обстрелва наши позиции, за които дотогава нямала и представа...
Колкото до сина на руския войник от Освободителната война Петрини, само у Андрея Илиев може да се намерят две думи за това, че бил за известно време на котлова храна като скъп гост на Москва. Даже изкрънкал и пари. При това – в долари.
След бурния развод на Коминтерна с ВМРО, когато Тодор Александров видял несъвместимостта на брака, Москва видимо залага на земеделците. Още повече, че съветският емисар от висш ранг Милютин пише отчет, в който предлага целия ЦК на БКП да се подмени.
Сега обаче няма да се занимаваме с политически шарлатани. Ще се спрем на нещо, на което никой досега не е обръщал внимание – една обикновена житейска драма.
Става въпрос за зловещото убийство на младите Цветанка и Пеньо Колешов – годеници в онова болно време. Те са убити като в тъп американски трилър от двама злодеи по заповед на чистофайника Николай Петрини.
Наближава краят на март 1925 г. Хубавата Цветанка, патриархално българско момиче, не издържа на увъртанията на Пеньо и тропва с красивото си краче: „Или до края на месеца – сватба, или отивам в Обществена безопасност!“.
Пеньо е доверено лице на земеделците. Понякога се прави на важна клечка пред момичето си и разправя как като се установи селскоработническата власт, тя ще бъде високопоставена дама...
Отчаян от ултиматума, Пеньо тръгва по „Царя“, заглеждайки се в елегантния женски свят: къси полички, какво ли не им се вижда на дамите, прозрачни блузки с деколтета до пъпа и без ръкави (не описвам средата на седемдесетте години, читателю, просто след половин век модата се върнала)...
И ето, че съдбата му поднася на тепсия женкаря Николай Петрини. Пеньо веднага се спуска да му разказва опасенията си, че ненагледното му либе може да му направи някоя беля. Коминтерновецът го успокоява: излъжи я за два-три дни, ние ще видим какво да правим.
Петрини, че и Грънчаров, са си стопроцентови терористи в традиционния смисъл на думата. Малко теоретични, но според римското право и разтапянето пред прелестите на комшийката си е изневяра. Та тия двамата непрекъснато мислят за атентати, в които хич не ги е еня, че ще гинат невинни хора – жени и деца.
На 8 януари, според техен замисъл, е трябвало да бъде взривен Военният клуб по време на традиционното посрещане на Нова година от министри, висши военни и семействата им. Грънчаров е предлагал взривяване на храма „Александър Невски“ при освещаването му в края на 1924 г.
Имало е идея (на Петрини) да се нахлуе в Народното събрание с маузери и парабелуми и да се изтрепе всичко живо. Тяхна идея е взривяване на „Юнион клуб“, убийство на министъра на вътрешните работи или поне отвличане на сина му...
Изобщо „земеделски комунисти“, както има лаф един приятел.
Петрини, Асен Агов и Иван Миланов като войници на фронта са подписвали писмата до дома си с „Тримата болшевики“. „Отрова, нож, атентати – разбойникът трябва да бъде народен отмъстител“ – свидетелства, че това са думи на Петрини съвременникът му, запасният офицер Стефан Керезов.
Вечерта след срещата си с Пеньо, Петрини (той по това време е и народен представител) заедно с дружката си Христо Косовски – и той според изследователите вода ненапита, решават, че годениците трябва да замлъкнат, а най-добре мълчат мъртвите...
Пеньо живее на квартира в една къща в покрайнините заедно с приятелите си Ицко и Масларски. Комшия им е Нено – доносник на полицията. Доволен от срещата си с Петрини, Пеньо се затваря в стаята си. Другите играят карти. По някое време отварят вратата за неканен гост. Оказва се самият Петрини. „Знаете си работата!“, казва на раздяла той.
На сутринта Пеньо изпраща Цветанка с букет цветя на гарата, за да иде до Борисовград (дн. Първомай) при неговата майка и там да чака телеграма за деня на сватбата. Приятелите му го намират там, изчакват до осем без десет да тръгне бургаският влак и го канят да се разходят до Владая.
Пеньо е поласкан от вниманието. Вземат трамвая до Княжево, поемат из дефилето... По някое време, на китна полянка, Нено казва: „Идеално място за почивка“ – това е паролата. Ицко вади револвера и от метър праща три куршума в главата на Пеньо. Трупът е хвърлен в близка пропаст.
Още следобед пращат телеграма до Цветанка от името на Пеньо, че я чака, за да се венчаят.
В два часа на другия ден момичето е на гарата.
Посрещат я приятелите на нейния Пеньо. Облечена е в най-хубавата си рокля... Ицко и Масларски й казват, че Пеньо я очаква на цветна полянка край Боянския водопад и че с него има дори свещеник. С радост неземна Цветанка тръгва със злодеите.
Когато стигат полянката, известна като Герганица, тревожно предчувствие стяга гърдите на момичето. Озърта се, пита къде е Пеньо. А Ицко й отвръща: „Цветанке, Пеньо не е тук, той замина на далечен път и ми заръча колкото се може по-бързо да те пратя при него!“ и стреля в хубавичкото й и кротко лице. После бутват и нейния труп в пропастта...
Край на Шекспировата драма, но нямаме Шекспир – винаги сме имали идиоти и никога Достоевски, както казваше приятел сатирик от Сърбия.
Полицията хваща злодеите още на другата заран... Ицко е осъден на смърт, после присъдата е заменена с доживотен затвор.
