Времето продължава да ни „обръща“, но и ние си го въртим, както ни е угодно
Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net
В предишния брой на „Десант“, който бе посветен на 2 юни, публикувахме на първа страница портрета на Христо Ботев и цитат от безсмъртното му стихотворение „Хаджи Димитър – така, както е в оригинала: „Той, който падне в бой за свобода, той не умира“. Това отприщи невиждана вълна от обаждания на редакционния ни телефон с обвинения, че сме допуснали непростима печатна грешка и било правилно да се изпише „тоз“.
В случая няма и не може да има две истини. Съществува черно на бяло само един факт – написаното от ръката на поета революционер. И думата, която е използвал Ботев, е „той“.
Впоследствие криво разбиращи книжовната норма редактори са преиначили словото му, решавайки че е по-граматично правилно в случая да се използва съкратената и звучаща по-архаично форма на показателното местоимение „този“, т.е. „тоз“, че да не се наруши ритъмът на стихосложението. Ей така, заради някакво измамно уж благозвучие!
Извършвайки тази дилетантска намеса обаче, червеният химикал на неизвестния редактор с лека ръка е зачеркнал използваната от поета като изразно средство тафтология, изразяваща се в натрапващото се повторение на местоимението „той“. С него Ботев изрично акцентира върху персонализирането на лиричния си герой – че това е той, т.е. Хаджи Димитър, превръщайки го в обобщен образ и в символ на всички, загинали за свободата.
Но ето че това нелепо и неоправдано с нищо редакторско своеволие така непоклатимо се е утвърдило на литературното поприще, че не може да бъде помръднато оттам едва ли не навеки, подобно на монолитна скала, изпречила се точно там, където ще се проправя някакъв път. Единственият начин да се преодолее е да бъде взривена. Е, нещо такова се надяваме да се случи и с нашето публикуване на оригиналния цитат от текста на Ботевото стихотворение за Хаджи Димитър, след като взривихме толкова мощно читателското възмущение. Нека се знае все пак каква е истината!
За съжаление, манипулациите и грешните внушения в българската литература и родната историография не се изчерпват само с този пример. Своеволните интерпретации в угода на политически конюнктури или просто родени от дефицит на достатъчно знания много често биват налагани като меродавни и влизат дори в учебниците, откъдето пълнят главите на подрастващите с куп неверни твърдения, които се насаждат завинаги като неоспорими.
Не е пощаден от подобни спекулации и Апостолът на свободата Васил Левски. Неговите думи често са изопачавани в широко тиражирани псевдоцитати. Наближи ли годишнина от рождението или от обесването му, и из общественото пространство започва напоително да циркулира текстът на никога несъществувалото му уж „предсмъртно писмо“, което преди години обнародва зевзешкият сайт „Бъзикилийкс“.
Който впрочем коректно е посочил в мотото си, че пише за „Истината такава, каквато можеше да бъде“. Но кой да ти чете това предупреждение. Балами да повярват на всичко, което някой каже – колкото щеш!
Но тъкмо те се оказват по-опасни, отколкото дори авторите на заблудите и изопачаванията. Защото шумно ръкопляскат на лъжите и като партизани на разпит твърдят, че това са факти, които са несъмнени. А още през XVII в. Рене Декарт е рекъл, че „за да откриеш истината е нужно поне веднъж в живота си да подложиш всичко на съмнение“. Чрез него и древните скептици са се опитвали да достигнат до абсолютната истина за света.
И като нагазихме в полето на философията, нека споменем, че по времето на соца угодно бе манипулирана крилатата фраза на Левски „Времето е в нас и ние сме във времето“. Тя бе извадена от контекста на писмото му до Панайот Хитов и подходящо окастрена и популяризирана само в тази си част, без да се споменава цялото изречение.
„Ако е за Българско, то времето е в нас, а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме“ – пише Апостолът. И допълва: „А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания... Трябва по-напред да се наредим работите извътре, че подир да им се молим на по-голямото. И така е“ – казва той.
Така е, ама кой да чуе и да осмисли дълбочината на неговите съждения. По-лесно да наврем в устата му думи, които никога не е изричал – с криворазбраното самозаблуждение, че така ще го направим по-голям и по-свят.
Нему например се приписва заветът: „Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република". Бил го заявил в своя дописка до в. „Свобода“. Само че историкът проф. д-р Иван Стоянов, взел че се усъмнил и като се разровил в броя на споменатия вестник, открил, че въпросният текст само се приписва на Левски, но всъщност е на Любен Каравелов или пък е сериозно редактиран от него. И в него се казва, че на знамето, което ще бъде забито на Балканския полуостров, ще има три думи: „свобода и секиму своето“.
Само легенда се оказва и срещата между Апостола и Христо Ботев във вятърната мелница, за която разказва Захарий Стоянов. Той съчинява тази приказка по писмо, изпратено му от сподвижник на Каравелов. Това доказва проф. д-р Иван Стоянов в своята монография, посветена на 175-годишнината от рождението на Левски.
Като стана дума за фалшификациите и безотговорно неточните интерпретации на исторически факти, няма как да пропуснем наложилото се обществено мнение, че Апостолът е предаден от поп Кръстю. Пръст във внушаването на тази неистина (както неведнъж бе доказано, че тя не отговаря на действителността) отново имат такива авторитетни светила в българската литература като Иван Вазов, Любен Каравелов и Захарий Стоянов.
Митът, че най-големият ни национален герой е предаден, сътворява Каравелов, публикувайки във в. „Независимост“ дописка, в която твърди: „Научаваме се из достоверен източник, че покойния Васил Левски е предаден от двама Ловчелие. Един из тях, по име Добре, е механджия; а другият, по име Пано Петков, е обявлен чапкънин. Това известие се потвърдява с множество факти. Тук е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известени до колко е голямо неговото предателство”...
„Предателството се предпоставя, а тепърва се търси някой, на когото то да се припише“ – коментира Георги Тодоров в своята статия „Митът за „предателството“ на поп Кръстю“.
След което Дядо Вазов – пак воден от порочния стремеж да драматизира и героизира Левски, в едноименната си ода от „Епопея на забравените“ тръшва клеймото: „Той биде предаден и от един поп!“. Оттам насетне изтриване на това петно няма. Както се казва в една народна приказка: „Лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя“.
„Преди да напише тези убийствени редове, Вазов не е направил опит да установи истината. Ако беше отишъл до Ловеч и беше говорил със смъртноболния по това време поп Кръстю, подобни стихове нямаше да бъдат написани. Народният поет е приел за чиста монета вече създадения мит, пришпорил е въображението си и е изваял истински шедьовър на клеветническото изкуство“ – категоричен е Георги Тодоров.
Но докато стореното от Патриарха на българската литература може да бъде простено и оправдано с поетичната му натура и писателско вдъхновение, то как да оневиним онези историци, дето безогледно и ненаказано ръсят скалъпени съчинения, непочиващи на никакви реални основания – че нямало Баташко клане, че костите на Левски изгнили на Позорното гробище, а не бил препогребан, както доказа Николай Хайтов, в малката софийска църквичка „Св. Петка Самарджийска“, и т.н.
Той – Хайтов, разобличи в „Миналото на Яврово, Девин, Манастир“ и много погрешни твърдения на проф. Петър. Петров – автор, редактор и съставител на 6 сборника, посветени на историята на Родопите. Професорът упорито насажда мнението си, че крепостта Станимака е „днешната Асенова крепост над Асеновград”, което Хайтов оборва с данни от историческата литература, че „крепостта, наричана днес Асенова, се е наричала някога Петричос, а не Станимака. С името „Стенимахос” е обозначавано средновековното укрепено селище, което се намирало в югозападната част на днешния Асеновград около метоха“.
Няма да ни стигнат страниците на вестника, ако се заемем да изброяваме всички исторически инсинуации, най-голямата част от които се въртят най-вече около произхода и прародината на българите, приемането на християнството, „изчезналите“ антични народи на Балканския полуостров и липсата на приемственост между тях и днешните българи и т.н., както ги е формулирал проф. Крум Балтаджиев.
„Псевдоисторическите произведения, немалко от тях основани на вече доказани фалшификати, формираха едни обществени ценности, които бяха безкрайно нужни, за да заместят фалиралата комунистическа идеология“ – хвърля светлина по въпроса Евелина Келбечева в своя статия, публикувана през 2010 г. в сборника „История, митология, политика“ на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“.
„О, неразумний и юроде“ – проплаква Паисий. Добре го е казал. Но разбираме ли правилно думите му?!
Мастити литературни критици и всички учители в хор до един заявяват, че отецът се бил обърнал така „към всички, които се отричат от своето, родното и отиват към чуждото“. Не че е нямало такива люде – имало е, има ги и днес. Но да се внушава, че всички българи, живели по Паисиево време, са били юродливи (т.е. глупави, безумни, каквото означава думата на църковно-славянски), е повече от нелепо, та дори обидно за нацията.
А истината е, че хилендарският монах адресира укорителното си посвещение в своята историйца към своя съвременник и съотечественик Евгений Булгарис, наричан от гърците Вулгарис. Роденият на остров Корфу етнически българин е ревностен радетел и едва ли не автор на идеята, че днешните гърци са преки потомци на античните елини. Че и историята, и културата не само по техните, но и по нашите земи е „гръцка“.
Възмутен от гърчеенето му, Паисий заявява много ясно към кого точно се обръща: „Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят. Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език; а за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език, написах да знаете, че нашите български царе, партиарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики“.
Така че Евгений Вулгарис е събирателният образ на „неразумния юрод“, а не българският народ като цяло, както ни се внушава вече векове наред.
Още през 1846 г. Неофит Бозвели казва за българите, че „очи имат, но не виждат, уши имат, но не слушат“. И очевидно нищо не се е променило в това отношение и след цели 170 години, откакто видният възрожденски духовник е направил тази характеристика на нашего брата.
Затова и мисията на в. „Десант“ е не само да представя и коментира актуалните събития, но и да припомня забравените личности и исторически факти, да подбужда към съхраняването на изконните ни традиции и родова памет, както и да просвещава и ограмотява своите читатели. Именно в старанието си да бъдем обективни и полезни на ползу роду си позволихме да отпечатаме на първата си страница оригиналните думи на Христо Ботев, че „Той, който падне в бой за свобода, той не умира“. И е редно те да влязат написани по този начин и в учебниците ни. Защото времето ни „обръща“, както е рекъл Левски, но и ние него обръщаме.
проф. Пламен Павлов: Нека не изопачаваме духа и философията на безсмъртната балада
Следствие на един нескопосан опит да се осъвремени Ботевото слово, бе наложен изразът „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“, вместо както го е казал поетът: „Той, който падне...“.
Всъщност Христо Ботев неслучайно е акцентирал върху местоимението „той“. То и по негово време е съществувала думата „тоз“, но гениалният ни творец не е прибегнал до нея, тъй като очевидно е търсил начин да повдигне температурата в своята балада, посочвайки ясно и недвусмислено кой не умира – че това е именно първият ни национален герой, който безспорно е Хаджи Димитър.
Митологизирайки образа му, поетът приковава вниманието на читателя върху същността на неговата саможертва и величие. Използваното от Ботев повторение на „той“ е част от духа и философията на цялата балада. И никой не ни дава право да го редактираме както ни е угодно.
Неслучайно в „Обесването на Васил Левски“ той говори за „твой един син, Българийо“. На всички е ясно, че Левски не е единственият син на майка България, но той е най-великият. Както и всеки разбира, че не само за Хаджи Димитър паметта ще е вечно жива, макар поетът да персонализира израза, че „той не умира“.
Но, уви, подобни примери за преиначени авторски мисли в нашата литература има немалко. Нека си спомним как преди години в химна на българската просвета „Върви, народе възродени“ беше премахнато „И Бог ще те благослови“ и заменено с „Напред и все напред върви“.
По време на комунистическия режим не се посвениха да направят редакция и в Петко-Славейковата „Татковина“. Изведнъж там, „дето Дунав, Вардар, Струма и Марица си текат“, Вардар бе заменена с... Искър! Ясно е защо. Пак там, в куплета „Дор на небо ясно слънце и на очи свят живот“, тогавашните атеисти превърнаха светия живот в „и на очи светлина“!
Така че е добре да се знае, че в баладата си, посветена на Хаджи Димитър, Ботев е посочил: „Той, който падне в бой за свобода, той не умира“!
Проф. Пламен Павлов е автор и водещ на предаването „Час по България“ по национална телевизия СКАТ и преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“
Димитър Делийски: Половин век се борих да се изписват точните думи на Ботев
Както обикновено, и миналия петък сутринта тръгнах да си купувам вестници. Още отдалеч будката привлече вниманието ми с голям портрет на Ботев, отпечатан на първа страница на в. „Десант", окачен от продавачката на видно място. Цитатът „Той, който падне в бой за свобода, той не умира“ предизвика сладостна тръпка у мен. Видях това, за което се борих десетки години – да се използва оригиналният Ботев надпис.
Заслужилият ботевед Иван Пауновски тъй си умря с отворени очи, без да види това! През 70-те години на миналия век той бе избран за редактор на издание на Ботевите съчинения. Говорил с разни началници, че Ботев е написал „Той, който падне в бой за свобода, той не умира“, а не „Тоз, който падне в бой за свобода“ – това е било особеност на тогавашния ни език.
Говорил и с печатарите и получил уверения, че ще бъде отпечатано правилно. Но когато в понеделника погледнал в готовата книга, в нея пак било отпечатано „Тоз, който падне...“.
И в моя половинвековен учителски живот това положение безспирно се повтаряше. Крайно време е нещата да си дойдат на мястото и да възстановим правилното изписване на Ботевата фраза.
За щастие, добрата съдба ме уреди и аз да издам книга за Христо Ботев и неговия календар. И слава Богу, печатарите ме послушаха и в нея е цитирана точната фраза на поета.
Димитър Делийски е дългогодишен учител по български език и литература, автор на книгата „Ботев календар“
