Доктрината на двойнственото мислене за имигрантите

Автор: Славчо Кънчев, председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

През последната четвърт на миналото столетие както в Северна Америка (САЩ и Канада), така и в някои страни на Западна Европа постепенно, но напълно целенасочено, от официалните власти беше вкаран в политическата практика мултикултурализмът. Макар в по-голяма степен реалността да показваше, че това става по-скоро в пропагандната територия, а не в инструменталната област. Неслучайно по-задълбочените и идеологически неангажирани анализатори характеризират мултикултурализма като „символична компенсация на социално уязвимите групи“.

Навсякъде, където терминът „мултикултурализъм“ беше станал част от темите на публичното говорене, в него беше влаган смисъл на „политика на признаване“. Изхождано беше от предположението – което, от своя страна, захранваше надеждата – че преходът от европоцентристко високомерие и твърдата убеденост в културното превъзходство на бялото християнско население към състояние на равно уважение в публичното пространство на всички култури, ще позволи да бъдат решени – или най-малкото туширани – социалните проблеми. На групите, намиращи се в подножието на социалната пирамида и подложени на структурна дискриминация, беше предложено да считат себе си за носители на особени култури.

По същия начин, по който през средата на 70-те години в Съединените щати беше обявено, че афроамериканското население на страната се явява носител на отделна и заслужаваща признание „черна култура“ (black culture), в Европа на трудовите емигранти беше предложено да бъде гледано като на носители на културно различие.
Защо ли досега не е учредена ежегодна награда за изключителни постижения в прилагането на макиавелизма – неподбирането на средства и методи, прикрити чрез умело двуличие и лицемерие, за да бъде постигната набелязана цел?! Как иначе да бъде преформатирано за пропагандна употреба реалното социално положение на имигрантите от бедния Юг, насочили се към икономически по-напредналия Север?!

Ето защо е изобретено ноу-хау, чрез което генезисът на проблемите, на които се натъкват имигрантите, свързани с икономически трудности в ежедневието – загуба на работа или ниско заплащане, липса на прилично жилище или недостиг на материални средства за образование на децата им и изобщо всякакви други различия спрямо стандарта на средностатистическия местен жител – биват умело изтласквани в периферията на социалното индикиране. И вниманието бива фокусирано върху културните различия между имигрантите и местното население (религиозна принадлежност, битово-стилови особености и пр.).

Оттук не е трудно да се достигне до извода, че ако имигрантите се оказват „неинтегрирани“ (тоест социални маргинали), то причината за подобна несъстояла се интеграция към приемното общество е „конфликтът на идентичността“ – несъвместимостта на културните образци в страната на произход с културните образци на приемащата страна. А за да бъде придадена валидност на тази теза и в бъдеще време, не само пълнолетните имигранти, но и техните деца (родени и социализирани в европейски държави) биват легитимирани от голяма част от масмедиите в страната приемник като своего рода културни монади (т.е. единици), които са се доказали неоспоримо като неспособни за вътрешна трансформация и загрижени единствено за запазването на своята културна идентичност спрямо местното население. Което намерение бива реализирано чрез една съзнателна автосегрегация спрямо културата на приемното население.

Именно от тази квазифактологична основа се появява и опитът да бъде обяснена социалната изключеност на индивидите, произлизащи от имигрантските среди, чрез морално-психологически причини – демонстриране на дефицит от желание за интеграция поради предпоставено решение в никакъв случай да не се стигне до отказ от собствената културна принадлежност.
От „мултикултурализма“ се очакваше да демонстрира голям потенциал в намирането на модус вивенди (начин на живеене в смисъл на спогодба, споразумение между две враждуващи или неприятелски настроени страни за взаимно търпение) за разреждане на социалното напрежение, евентуално породено от протести на най-онеправданите слоеве на обществото – обитателите на имигрантските гета.

Тогава, в случай на вълнения сред имигрантите, те лесно биха могли да бъдат представени като проява на културна несъвместимост между пришълците и местните жители, както и да бъдат вкарани в действие репресивните (правоприлагащите) органи.
По тази тема може не само да бъде теоретизирано, понеже практиката е налице. Много са примерите за вълнения в неблагополучните градски квартали (с високо ниво на бедност, безработица и като следствие – насилие и престъпност) – от крайградските зони на Манчестър през 2001 г. до предградията на шведския град Упсала в 2006 г.; същото се отнася и до вълненията в Париж и в други френски градове през 2005 г.

Всеки път те притежават етнокласов характер, и не само класов, тъй като преобладаващата част от населението в тези територии е от имигрантската среда. Но тези социални катаклизми – не без помощта на медиите – са наложени в публичното пространство в стереотипната категория на етнокултурни стълкновения.
Все пак към края на първото десетилетие на ХХІ в. ситуацията започна да търпи промяна. Неоспорим е крахът на маньовъра с „мултикултурализма“. Риториката на тази тема постепенно заглъхна, като пусна котва назад във времето.

През 2010 и 2011 г. в публичното пространство излетяха стартовите балони на нова парадигма. Отначало канцлерът на Германия Ангела Меркел, после и тогавашният британски премиер Дейвид Камерън възвестиха „провала на мултикултурализма“. Обаче смяната на фокуса на дискурса дори на инч не промени по същество продължаващата операция по манипулация на масовото съзнание.

Властите в големите държави на Европейския съюз – Германия, Великобритания, Франция, продължават да приплъзват центъра на тежестта на обществените катаклизми, в които участниците са имигранти, от социалната плоскост в културната и морално-психологическата. Докато беше на мода доктрината на мултикултурализма, се акцентираше върху разнообразието и уважението към различията, но сега вече ударението е поставено върху асимилацията и уважението към културата на приемащото население. Темата за господството на капиталистическия ред с органично присъщата му свръхексплоатация, базирана върху етническа или расова основа, е тема табу.

Уви, свръхексплоатацията е факт! Независимо дали говорим за нелегалните фабрични цехове в нюйорските квартали на Бронкс или за социално неосигурените селскостопански работници – хиспанос (от Латинска Америка) или чиканос (от Мексико) – по полята на Калифорния, също и за берачите на горски плодове в Швеция, пребиваващи в унизителни условия. Една нова и перфидна форма на колониализма продължава да съществува. Като мотивацията е изцяло икономическа.

От времето, когато Владимир Улянов (Ленин) е акцентирал върху колониалната система като първостепенен фактор за натрупването на капитала в тогавашните метрополии чрез икономическо ограбване на колониите, принципът на утилитаризма, тоест на търсенето на изгодата, е концептуалният императив в политиката на богатия Север към бедния Юг.
Както заяви неотдавна президентът на Бундесбанк Йенс Вайдман в интервю за в. „Зюддойче цайтунг“: „В свят на демографски изменения Германия се нуждае от допълнителна работна сила, която да съхрани нейния растеж... В дългосрочен план Германия ще се изправи пред значителни предизвикателства като застаряването на обществото, ожесточаването на конкуренцията от развиващите се страни и реформата в сектора на енергетиката“.

И във Франция е изключително важна ролята на имигрантите за функционирането на държавата. След като през 1995 г. тогавашният президент Жак Ширак провъзгласи преминаването на армията от наборна към професионална, въпреки че кадровото окомплектоване на войската беше решено до голяма степен от високия процент безработни сред коренното младо население, все пак се наложи военните вербовачи да се обърнат и към нови групи от населението, потенциално заинтересовани от военната кариера – младежта от имигрантски произход.

Както свидетелстват респондентите на социологическите проучвания, дискриминацията във френската армия съществува, но е тема, която бива заобикаляна. Но там, в ежедневието, зад понятията „арабин“, „мюсюлманин“, „предградие“, „изключение“, „престъпност“ и „ислямски тероризъм“, които се смесват в един кюп, отделният човек не е легитимиран чрез другите свои качества. Прозвищата са едни и същи: за черните африканци и произлезлите от Магреба – „чернилка“; за жените, носещи чадри – „пингвини“; „негро“, „нигер“; маймуна – за французите от черна Африка и пр.

Не само във Франция, но и в други държави на Западна Европа имигрантите са тези, които вършат тежката и непривлекателна работа: в екарисажи, фирми за сметопочистване и т. н.
Ето я доктрината на двойнственото мислене: от една страна имигрантите са добре дошли да запълват нишите на трудова заетост и да оказват натиск върху пазара на местна работна сила, а, от друга страна, не са на практика равнопоставени граждани. Ситуация, в която продължава да се натрупва взривен потенциал.


В категории: Международна политика , Горещи новини