От ескалираща репресия към откровен геноцид

Автор: проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров

Когато в българската историография се пише или говори за бежанските, изселническите или най-общо казано миграционните процеси на българите от Одринска Тракия, обикновено винаги се прави връзка между тях и конкретни исторически събития, като Руско-турската война през 1877-1878 г., Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. и Втората балканска или Междусъюзническата война през 1913 г. По тази логика следва да се приеме, а и на пръв поглед изглежда съвсем естествено и закономерно, че бежанските процеси са следствие на тези войни и  на това въстание.
Така обаче се открива възможност да се твърди, и някои заинтересовани чужди и родни историци не пропускат да го направят, че Високата порта е провокирана от тези събития, принудена е по неизбежност да отговори на насилието с насилие и по този начин причината – както също и вината – за българските бежанци, респективно за етническото прочистване на Одринска Тракия, се поделя и се разводнява.

С моите изследвания тук се опитвам да обоснова друга теза – че прогонването на тракийските българи е стратегическа цел на Османската империя за целия разглеждан период, която се проявява в различни форми, методи и средства, съобразени с конкретния момент, които варират – и еволюират – от икономически и административен натиск до масови насилия и опит за геноцид. Т.е., моята теза е, че става въпрос за целенасочената политика за обезбългаряване и етно-религиозно хомогенизиране на един стратегически район, за който Високата порта след 1878 г. не храни и капка съмнение, че в обозримо бъдеще ще се превърне в основен операционен театър в неизбежната война между Османската империя и България.

Това особено се отнася за Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., което – за мен също не подлежи на съмнение, по замисъла на своите организатори и дейци е най-ярка форма на въоръжен протест и изобличение срещу тази османска политика, която в моите изследвания дефинирам като „пълзящ геноцид“.
На тази османска политика за целия хронологически период от Руско-турската освободителна война до Балканската или Втората освободителна война, както тогава българите спонтанно я нарекоха, се противопоставя и България. Тя прави всичко възможно да съхрани тракийските българи по родните им места, като залог за националното обединение в етнически, исторически и стратегически граници.

Първата вълна

Изселническата вълна сред българите в Одринска Тракия се надига веднага след подписването на Санстефанския мирен договор и засяга районите, които остават извън проектираните граници на новата българска държава. Тя се разпростира в целия регион, когато стават известни решенията на Берлинския конгрес, въпреки че тогава Одринска Тракия се намира под руско военно-административно управление (окупация).
Русия няма интерес от обезбългаряването на областта – и по политически причини заради стремежа й към Проливите, и по стопански, заради икономическите затруднения, които масовият наплив на бежанци ще причини на Княжество България и Източна Румелия.

Затова още на 27 юли 1878 г. императорският комисар княз Александър Дондуков Корсаков съобщава на Одринския генерал-губернатор, че не разрешава преселване на тракийски българи. От разменените по този повод писма става ясно, че османските власти не предприемат мерки да овладеят административния хаос, да обуздаят ширещите се насилия и да пресекат слуховете за предстоящи масови репресии.
Според една ведомост на временното руско управление от 28 октомври 1878 г. броят на бежанците от Одринска Тракия в Княжество България и Източна Румелия възлиза на 16 636 души. Според друга статистика, пак от временното руско управление, от началото на декември с.г. техният брой вече се покачва до 30 000.

Изселването на българи от Одринска Тракия продължава и след конституирането на българската власт в Княжество България и Източна Румелия, но със затихваща интензивност. Според една статистика от 1882 г. в Княжество България има 41 787 български бежанци или 8808 семейства от Османската империя, от които 3630 семейства или 17 061 души са от Одринска Тракия.
Може да се допусне, че приблизително толкова са и тракийските бежанци в Източна Румелия. Понякога в историографията се споменава числото 50 000, но лично аз смятам, че то е плод на механичния сбор на тракийските и македонските бежанци. Числа като 150 – 200 000, каквито се срещат в интернет, са фантастични и неверни.

Политиката на сдържане на Стефан Стамболов

За преустановяването на изселническата вълна основна роля изиграват нормализирането на политическата обстановка в региона и на Балканите със стихването на Източната криза в началото на 80-те години, възстановяването на екзархийското църковно-училищно дело и първите опити за реформи в духа на Берлинския договор, макар и далеч от предвидената в чл. 23 политическа автономия.
Освен чрез поддържане на лоялни отношения с Османската империя и с покровителството на великите сили, българското правителство прибягва и към още една радикална мярка за недопускане изселване на българи от Одринска Тракия, както също и от Македония.

На 12 декември 1891 г. Народното събрание променя чл. 8 от Закона за населяване на ненаселените земи от 1880 г., така че преселниците от Турция да не се ползват с привилегията да бъдат освобождавани от данъци за 3 години и от военна служба за 7 години, както преселниците от други страни. Лично Стефан Стамболов настоява за това със следния мотив: „По принцип съм съгласен да се дадат привилегии на тия, които ще се заселят в България от чуждите държави, обаче на тия от Турция, които искат да се преселят, да не се дават никакви привилегии. Ний нямаме нужда със закон да подмамваме хората от Турция да дохождат в България“.
Благодарение на този комплекс от фактори през втората половина на 80-те и до края на 90-те години на ХІХ в. процесът на изселничеството на тракийските българи на практика се преустановява, с изключение на отделни или индивидуални случаи.

Изселване под натиск

През лятото на 1899 г. сред българите в Одринска Тракия внезапно се проявяват и бързо се разпространяват настроения за изселване в България. Според управляващия търговското агентство в Одрин Тома Карайовов, един от най-добрите познавачи на етнодемографското състояние на региона, причините на това явление се крият във фискалния, административния и съдебния натиск над тракийските българи. Турските власти прилагат към тях такава данъчна политика, която се оказва разорителна. Точно по същото време, разбира се едва ли случайно, започва масово изселване на турско-мюсюлманско население от българска и румънска Добруджа. Преселниците, наричани мухаджири, целенасочено и преднамерено са настанявани в Одринска Тракия, фаворизират се от властите във всяко отношение и още повече утежняват положението на тракийските българи.

Във връзка с тези масово ширещи се изселнически настроения, които от есента на 1899 г. в отделни села вече започват да се осъществяват, Министерството на външните работи и изповеданията инструктира търговското агентство в Одрин да разубеди тракийските българи и да ги предупреди, че няма да срещнат никакво съдействие от българската държава при настаняването им. В тази превантивна агитация е включен целият апарат на екзархийското културно-национално дело, на първо място учителите и свещениците.
От анализа на документите правя извода, че през лятото на 1899 г. турските власти организирано и целенасочено се опитват да провокират изселническа вълна сред българите в Одринския вилает. Моментът не е избран случайно – точно тогава ВМОРО се масовизира и укрепва. Тогава е създаден Четническият институт, а в България Върховният комитет под председателството на поручик Борис Сарафов се превръща в могъща организирана сила и също създава свои въоръжени формирования в лицето на Народните стрелчески дружества.

Високата порта, която разполага с широка шпионска мрежа както в империята, така и в България, несъмнено е в течение на този качествено нов етап в развитието на българското националноосвободително движение и се опитва чрез провокирано изселване на тракийските българи да омаломощи неговата демографска основа.
През есента на 1902 г. изселническите процеси в Одринска Тракия рязко се изострят. Освен фискален, административен и съдебен натиск, турските власти вече открито започват да използват насилие, макар и не повсеместно, а по отношение на отделни села и райони.

За тази рязка промяна в методите и средствата на турската изселническа политика пръв алармира екзарх Йосиф. На 18 октомври 1902 г. с поверително писмо до Министерството на външните работи и изповеданията в София той съобщава, че изселването на българското население от Одринска Тракия рязко нараства. Като причина за това посочва „променените политически условия, които напоследък са станали твърде непоносими“.
Тук трябва да се подчертае, че писмото на екзарх Йосиф предхожда с един месец избухването на Горноджумайското въстание и с три месеца решението на Солунския конгрес на ВМОРО за подготовка на повсеместно и масово въстание. Следователно, няма как Илинденско-Преображенското въстание през лятото и есента на 1903 г. да е причина за активизирането на бежанските нагласи и процеси сред тракийските българи, след като те са започнали много по-рано.

„Арменският синдром“

В общия план на Илинденско-Преображенското въстание, разработен през пролетта на 1903 г. в София от Христо Матов с помощта на български офицери от Тайните офицерски братства, е казано дословно: „Целта на борбата е не да победим Турция, а тя да не може да ни победи”. Веднага след това, в точка трета на документа, авторите на стратегическото планиране се позовават на злощастната съдба на арменците:
„За предпочитане е едно дълготрайно въстание [макар] и по-слабо, отколкото силно, но кратковременно, защото в последния случай, щом се потуши въстанието, Турция ще се възползва от случая да каже на Европа: „Редът е възстановен” – и ние губим също както в Армения: додето арменците бяха страшни, арменският въпрос бе на маса; щом ги унищожиха, техният въпрос изгасна. Остана само един жален спомен – нищо повеке. Един вид успокои се и Турция, и Европа”.

„Арменският синдром” не е цитиран случайно. Ръководителите на ВМОРО много добре са виждали онова, което убягва от погледа на съвременния историк – че през 1903 г. турската политика спрямо българското население в Македония и Одринско е в състояние на преход от ескалираща репресия към откровен геноцид. Резкият завой на турската политика по отношение на българското население обаче не убягва от погледа на екзарх Йосиф.
Без съмнение заради естеството на оглавяваната от него институция, която чрез владиците, архиерейските наместници, църковните общини и енорийските свещеници контактува с народа ежедневно и повсеместно, той забелязва бруталното насилие, стоварило се върху българите през пролетта и лятото на 1903 г. По този повод екзархът алармира българската държава с три обширни изложения, адресирани до Министерството на външните работи и изповеданията и княз Фердинанд.

Първото от тях датира от 17 май 1903 г. и е изпратено до МВРИ в София. Още с първите редове екзарх Йосиф обръща внимание на рязкото завишаване и повсеместното упражняване на организираната репресия срещу българите в Македония и Одринска Тракия.
„Църковно-училищното дело във вилаетите, до недавна цветущо и предмет на удивление и завист у съседите, е разклатено от основа. Всичко сочи, че за него са настанали дни на крушение и гибел. Устремът на крушението е стихиен и ако не се предвземе енергично и бързо,грози не само да очука и съсипе всички български културни приобретения, придобити с толкова жертви и усилия при най-корави и неподатливи условия, но и да смаже и обезличи българите, като ги разреди и доведе до степен на несъзнателна маса, която да държи последно място в империята по численост, значение, роля и право“.

Следва обширен списък с конкретните престъпления, обобщени в 21 точки, които рисуват правдива и разтърсваща картина на последствията от новата турска политика спрямо българското население в Македония и Одринско.
На 4  юни 1903 г. екзархът изпраща лично изложение със сходно съдържание и до княз Фердинанд. И то започва с тревога заради новата турска политика спрямо българите: „Работите във вилаетите на Европейска Турция взимат неочаквано опасно развитие… Повече от 200 хиляди войска и башибозуци, пръснати по българските села и паланки, грабят, безчестят, колят, разоряват безнаказано българските челяди, изкореняват българската народност, опустошават българските села. Българската църква стои пред най-ужасната и потресна картина: изтребата на българската народност във вилаетите. Тази изтреба става пред очите на света, описва се от западния периодичен печат, търпи се от силите и насърчава от равнодушието на Европа“.

Още по-ярко се откроява арменският синдром като същност и съдържание на новата турска политика спрямо българите в Македония и Одринска Тракия  в изложението на екзарх Йосиф до МВРИ в София от 23 юни 1903 г., два месеца преди избухването на Илинденско-Преображенското въстание: „Събитията в Армения, това трябва и може да се каже, днес речи, се повтарят в Македония (и Одринско)“.
Като описва близкото минало и настоящето на Армения, екзарх Йосиф всъщност прогнозира каква ще бъде предстоящата съдба на Македония (и Одринско).

Той е наясно, че „еднаквите причини имат и еднакви следствия“, и знае, че използваните срещу арменците репресивни мерки „се прилагат с някои ограничения днес срещу българите във вилаетите“. Тъкмо затова българският църковно-народен водач е убеден, че ръководителите на външната политика на България трябва да познават методите, с които си служи турската репресивна машина. И той ги описва и систематизира по вид, като за всеки дава подробна и конкретна фактология от ежедневието на българското население в Македония и Одринска Тракия.



В категории: История , Горещи новини