Впечатления от едно пътуване из турската част на Кипър

Автор: Никола Филипов

Нашият самолет кацна в Анталия (не помня отвориха ли вратите му), престоя на турска територия половин час и излетя за разположеното сред пустото кипърско поле „Летище Ерджан“. Англичаните го построили като военно летище за Втората световна война, но май са го използвали само по време на бомбардировките над Пловдив, София и Скопие.
Какво ли ще е пък това Ерджан? – помислих си веднага. Град ли ще е, село ли? Като бях учител, имах ученик с такова име. Ами да! Оказа се, че аеропортът носи името на загинал тук турски пилот. В самото летище са поставили и паметна плоча с неговия лик.
„Добре дошли в Севернокипърската турска република!“ – посреща ни надпис на английски език. И навсякъде знамена, знамена... Комбинирани по две – червеното турско с полумесеца и новоизмисленото севернокипърско, което е пак с полумесец, но на бял фон с две червени ленти.

На електронното табло виждам, че всички полети са до турски градове: Анталия, Анкара, Истанбул, Измир, Адана... Само Турция признава това свое творение и само от нейно летище може да се долети тук. Не се извършват полети до международно непризнати територии. Даже чартърите трябвало поне за някоя минута да кацнат първо в Турция. Посрещачът ни обаче се похвали, че вече имало директни полети от и до Азербайджан.
Пътниците от самолета, все английски пенсионери, бяхме натоварени в специално чакащите ни автобуси и всеки замина по своето предназначение. Аз присъствах в групата като англичанин, като британски поданик, а не като някакъв си балкански субект от комшулука.

Докато пътуваме към почивната база, наблюдавам пейзажите и от двете страни. Земята е пустееща – като в България след така нареченото „връщане на земята“. Но защо ли е пълна с камъни? Къде по-малки, къде по-големи, навсякъде са разпилени камъни и камъчета, сякаш никой никога не ги е почиствал за сеитба или оран.
Основен проблем за острова било липсата на вода. Тя не достигала дори за жилищните нужди, а да не говорим за напояване. За северната, завладяната част на Кипър, Турция сега строи по морето осемдесеткилометров водопровод за доставяне на ценната течност.
От двете страни на шосето на всеки няколко километра се виждат или запустели и рушащи се църкви и параклиси, или построени и новостроящи се джамии. С все по-високи и по-високи минарета, стремящи се да достигнат Аллаха.

Посрещачът ни се представи като преводач екскурзовод на име Оз и направо започна да разяснява историята на републиката. И така, пред четиридесет британци той заяви, че през 1974 г. се е сключило някакво споразумение, следствие на което пет хиляди гърци от северните части се преселили на юг, а на тяхно място от южните части дошли тук пет хиляди турци и така Кипър бил разделен на две части, от които северната през 1983 г. се самоопределила като Севернокипърска турска република?! За боеве и жертви не спомена.
Гледам го, слушам го и се чудя дали да вярвам на ушите си. Та аз много добре помня 1974 г., когато за една нощ турската армия окупира повече от една трета от островната територия. Помня многобройните протести из целия свят, помня разказите на бежанците, които успяха да се довлекат до България. Даже имах познат между тях. Информациите бяха ужасяващи – десетки хиляди гърци избити, стотици хиляди изгонени от родните си огнища. Помня плакатите с картата на Кипър, на която северната част бе окървавена и оттам се стичаха капки кръв.

Да, имаше някаква опасност от присъединяване на острова към Гърция по онова време, защото бе извършен прогръцки преврат и бе свален законният президент на Кипър архиепископ Макариос. Властта премина в приятелски настроена към гръцката военна хунта организация, пропагандираща „еносис“ (присъединяване) към Гърция. Но реална ли бе тази опасност или не, така и не се разбра. Защото както виждаме, след завладяването на северните части от Турция, остатъчният Кипър не се присъедини към Гърция, а си остана самостоятелна независима държава, вече приета и за член на Европейския съюз.
Ама то и в интернет истината си е наяве. Навсякъде чета за турска окупация, пише как населението на Кирения, Фамагуста и други гръцки градове, съставляващо тогава над 80 процента гърци, е било прогонвано и заменяно с пришълци от южните части на острова и от самата Турция.

Могло ли е по онова време това да стане без благоволението на САЩ? Нали и Турция, и Гърция бяха едновременно членове на НАТО?! Но Турция бе съседка на Съветския съюз. Поради което за САЩ и НАТО тя бе стратегически по-важният съюзник. И тогава, и сега като съседка на Русия, винаги Турция ще е галеничето на американците! Само кръгъл идиот може да си мисли, че НАТО би защитил Гърция или България от османските амбиции. А както пише в петото издание на пътеводителя на  Rough Guide  за Кипър от 2005 г., това станало не само с благоволението на САЩ, но в основата му e стояло ЦРУ.
Аз съм от групата на онези любопитни скитници, които вместо да пекат задниците си на древния кипърски плаж, предпочитат да посещават крепости и замъци, музеи и галерии (то пък един плаж – пясъкът смесен с камъни и камъчета. Няма никаква прилика с пясъка по лазурното ни Черноморие). Затова и още на следващия ден тръгвам на екскурзия из така провъзгласената им турска република.

Ама то автобусът пълен. Не съм само аз такъв значи, повечето от тия ми ти пенсионирани англичани също били любознателни туристи. Някои даже държат в ръцете си донесени от Лондон пътеводители.
Още на първия километър ни предупреждават: „Приберете камерите, снимането забранено!“. Минаваме покрай казарма. Огромна. Край портала – няколкометров бюст на Кемал Ататюрк. И навсякъде турското знаме. Отвън, отвътре, по оградата, над сградите...
Следва строеж на нова джамия. Също огромна. С четири високи минарета. Снимането тук не е забранено и се възползвам от случая. След още някой километър – хайде пак казарма, скрийте пак камерите.

Извиваме накъм планината. Редуват се казарми и джамии, джамии и казарми. Тук-таме по някоя запустяла черква или изоставен средновековен манастир. Според данни в интернет, в тази част на остров Кипър Турция поддържа постоянно над 40-хилядна елитна своя армия.
Ха! Какви са тия атракции! Целият склон на планината е зает от надписи. Изваяно е и знамето на тая новоизмислена република! Четем на английски: „Гора Ататюрк“! Брей, и гората, и планината преименували! У нас някога комунистическата власт наименува връх Мусала на връх Сталин, ама чак пък на планината не си позволи да сменя названието.
Знамето заема почти целия склон – навярно повече от квадратен километър. Интересно – с камъни и пясък ли е изваяно, с бои ли е боядисано. Не се сетих да попитам. Забрана за фотоапаратите няма и аз снимам незабравимата гледка.

Споменах, че надписът е на английски, та да кажа и нещо по тоя въпрос. Навсякъде надписите са на английски, понякога дублирани с турски. В Кипър англичанинът е като у дома си. И движението по улиците и шосетата е като в Англия – обратно на европейското и българското. Воланът на автобуса е отдясно, а вратите, от които се качваме и слизаме – отляво.
Дааа... Това е бил подарък за Англия за непризнаването на Санстефанския мирен договор. Вземаш Кипър като султански дар и свикваш Берлински конгрес, чрез който пък на султана му връщаш Македония! И Англия на далавера, и Турската империя на далавера. Губи само българският народ. Както става обикновено. Така от 1878 г. Кипър става английска база, демек нова британска колония.

Макар и вече няколко десетилетия да не е колония, две английски военни бази в Кипър продължават да действат. В най-атрактивните места край бреговете на морето или пък в райските дипли на планината са се заселили английски колонисти. Тук се печатат вестници и списания на английски език, има радио и телевизии на английски, по-голямата част от прииждащите летовници и туристи са англоезични гости от Великобритания.
И нещо впечатляващо: пряка връзка на туристи и летовници с местно население е трудно осъществима. Почти като в някогашния Съветски съюз! Териториите на курортите и хотелите са оградени и имат портали с бариера и пазач – местни жители не се допускат, освен обслужващия англоговорящ персонал. Който е добре подкован политически – все довереници на управляващите. Окупацията най-често наричат „освобождение“!?!

А в самите хотели и курорти са оборудвани магазинчета, в които се продава всичко, включително дрехи и златни бижута, та да не се налага чужденец да търси магазини из града. Така и не можах да разбера какви са цените на продуктите и стоките за местното население, защото не успях да се добера до местни магазини, извън почивната ни база. А в английските бази и цените са почти като английските.
През стъклата на пълзящия по нанагорнището автобус забелязвам на върха някаква крепост – Свети Иларион. Внушителното укрепление надминава всички мои очаквания – с огромни кръгли кули, дебели по няколко метра стени, невиждани височини и дължини.
Макар в Кирения и района 83% от населението (според статистиките) да е било гръцко, а турците само 15 процента, на 20 юли 1974 г. турските въоръжени сили започват операция „Атила“ и гърците са изгонени от домовете си. Турците наричат този град Гирне и заселват тук свои сънародници.  

Прави ми впечатление, че се говори все за открития от 60-те години на миналия век. Като че ли при новата власт повече нищо не се търси и не се открива. Тя само ползва вече откритото за своите туристически цели. Почти всички експонати из музеите са отпреди 1974 г., след което археологическата и проучвателна дейност замира.
Не се забелязват и някакви особени грижи по съхраняването на сградите и експозициите. Даже византийската църква, която е под закрилата на ЮНЕСКО и е в съседство с крепостта, е днес с ронеща се мазилка и таван, за разлика от отлично поддържаните джамии. А на въпросите ми какви са руините вдясно или вляво от шосето, екскурзоводът ми  отговаря, че това някога е било църква, параклис или манастир.

Минавайки с автобуса покрай едно огромно казино, екскурзоводът ни осведомява, че Северен Кипър се е превърнал в рай на хазарта. Богати турски бизнесмени долитали  сутрин тук от летищата на Турция, залагали и играели по цял ден в тези казина и като се прибирали късно вечер при жените си, се оплаквали, че са преуморени от тежка работа. Нямало да е преувеличено, ако сме нарекли тоя Северен Кипър „Страна на казината“.
Край шосето виждаме мраморни кариери и фабрики за обработка на мраморни изделия. Водачът ни информира, че из тези поля се отглежда хашиш за медицинската индустрия на Германия и Англия. Навярно това става чрез посредници от Турция, защото от предишните разговори разбрахме, че никому не се разрешава да търгува с непризнати държави и територии. Дори морският риболов е западнал по тази причина. И зехтина, и мандарините също не можели да продават на европейския пазар, както правят това съседите им от южната част на острова.

В близост до Кирения има десетина университета. В тях учат над сто хиляди студенти от трийсетина различни страни. Само в Американския университет, основан през 1985 г., се обучават около 25 хиляди човека. Фактът, че именно тук е открит американски университет, говори и за подкрепата от страна на САЩ за кипърския дележ. Но местните младежи можели до следват или тук, или в Турция и никъде другаде! Дори в Лондон не можело да бъдат студенти, защото средното образование, което са завършили в тази непризната страна, изобщо не им се признавало. От Кипър са те, ама не съвсем!

Следващия ден съм във Фамагуста. Градът, за който най-напред научих от стихотворението на Никола Вапцаров – за „дивия копнеж” по едрите звезди над него. Преди това обаче ще разгледаме още две кипърски забележителности, които са в близост до града и пътят ни минава покрай тях – останките на античния град Саламис и манастирът „Свети Барнабас“.
Докъдето ти стига погледът – все руини! И тук ми прави впечатление, че археологическите проучвания са извършвани до турската инвазия през 1974 г. И освен тези няколко обекта, които се показват на туристите, всички други древни останки наоколо са потънали в треви, в храсти и дървета.
Не е по-добро положението и в манастира „Свети Барнабас“. В църквата, където е подредена иконната експозиция, покривът тече и мазилките от тавана падат върху ценните средновековни икони.

През 1974, според екскурзовода, турците заварили в светата обител трима свещеници (или монаси), които се изселили на юг, а през 1992 г. било взето решение манастирът да бъде превърнат в музей и туристическа дестинация. Така и чуждестранните туристи ще остават с убеждението, че в турски Кипър се отдава необходимата почит и на християнството, а не само на мюсюлманската религия.
Фамагуста е световно известен град, стратегически център в източната част на остров Кипър. Сега турците го наричат Газимагуса. Особено впечатление у всеки посетител тук оставя катедралата „Свети Николай“, превърната в джамия „Лала Мустафа паша“. Строен някога от луизияните, този архитектурен шедьовър сега е единствената в света джамия в готически стил. Разбира се, в единия й ъгъл турците са надстроили минаре и по някое време от високоговорителите се разнася многократно усилваният глас на ходжата и екскурзоводът прекъсва изречението си по средата.

Недалеч от катедралата виждаме полуразрушена друга църковна сграда. Нещо по нея се работи, май я реставрират. Снимам си я, както подобава, и виждам до входа указателна табела на английски, от чийто текст става ясно, че американска фондация финансира реставрирането на някогашната катедрала „Свети Петър и Павел“ като джамия „Синан паша“! А защо поне една катедрала не се реставрира като катедрала, така както е била проектирана и построена преди завладяването й от турците?! Някой да е чул американска фондация да подкрепя реставрацията на християнски храм? Сякаш оценяват като недостатъчни действията на Турция по ислямизацията на Европа, та ги подпомагат в това направление и морално, и финансово.

Кипърският ни екскурзовод употребява името Турция на всяко второ или трето изречение. И за днешновременните събития, и за някогашните исторически такива. Сякаш за него не са съществували нито Византия, нито Древна Елада, нито Персия и Асировавилония.
Да попребиваваш в Кипър и да не видиш Никозия е все едно да отидеш в Рим и да не видиш папата. А може ли турците да завземат Кирения и Фамагуста, пък да оставят Никозия непипната?!
След падането на Берлинската стена тя е единствената столица, разделена на две части, в две различни държави. Нещо повече – това е главен град едновременно и на двете държави: Едната му част е столица на независимия Кипър, член на Европейския съюз, а другата е провъзгласена за столица на Севернокипърска турска република. Има гранични пунктове с бариери посред улиците, през които можеш да минеш от едната столица в другата, от единият Кипър в другия, от едната държава в другата.

Разглеждам турската Никозия или Левкоза, както я наричат сега турците, чрез панорамна автобусна обиколка. Интересно, първият ни екскурзовод бе казал, че разделението на острова е станало по някакво споразумение, а сега този признава, че дупките по сградите били от куршуми и снаряди и че има сгради, след боевете останали половината в турската, половината в гръцката част на града.

Паметници, паметници, паметници... Не пропусна екскурзоводът да спомене и за музея в родната къща на Раул Денкташ – ръководител на сепаратистката партия и първи президент на Севернокипърска република..
И защо ли сега се вдига шум, че почвала ислямизация на Европа, че ислямът настъпвал към Стария континент и пр.?! Ислямизацията и борбата за унищожаване на православието започва именно с окупацията на северната част на Кипър през 1974 г. И е повече от ясно кой я инициира и кой я поддържа и морално, и финансово.


В категории: Международна политика , Горещи новини