От ескалираща репресия към откровен геноцид

Автор: проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров

Продължение от миналия брой
Изложенията на екзарх Йосиф не говорят за обикновени контрачетнически мерки и репресии – те крещят за етническо прочистване и геноцид. Вярно, българският църковно-народен водач никъде не е използвал тези думи, но това е по простата причина, че тогава те все още не съществуват в ежедневния или политическия език на българите, пък и на когото и да било другиго по света.

Явлението обаче, което екзарх Йосиф описва с речника на книжовния български език от своята епоха като „крушение и гибел“, „рушение и изтребление“, „клане и съсипване“, „омаломощаване и разреждане на българското население“ и пр., е същото, което днес ние описваме с понятията „етническо прочистване“ и „геноцид“.
Това, за което алармира през пролетта и лятото на 1903 г. екзарх Йосиф, е описано по сходен, ако не и идентичен начин, и от Вътрешната организация в нейния Мемоар „Македония и Одринско (1893-1903)“, издаден през 1904 г.

Като правят своята равносметка след въстанието, революционните дейци са убедени, че новата турска политика за изтребление и унищожение на българщината, която те също не назовават „етническо прочистване“ и „геноцид“, е започнала да се осъществява под прикритието на т. нар. „пъдарски реформи“, а главният й ръководител е бил Хилми паша, назначен за инспектор на македонските вилаети през ноември 1902 г.
„Същинската мисия на Хилми паша обаче – завяват авторите на Мемоара – не бе да реформира турското управление и да подобри участта на християните, а да тури в изпълнение пъкления план на своя господар, който план, под закрилата на европейската санкция, обещаваше бляскави резултати. Тоя план се състоеше в смазването и изтреблението на християнския елемент.

С ред мерки, които нямат нищо общо с реформите, той предприе една безпощадна и изтребителна война против християнското население и преобърна страната в арена на лудо турско беснувание, на диво и фанатизирано турско изстъпление“.
Също както екзарх Йосиф в изложението си до МВРИ от 23 юни 1903 г., така и авторите на Мемоара от септември 1904 г. разкриват и описват методите на новата турска политика – блокади и обискиране на селата, физически и морален терор. Както при екзарх Йосиф, така и в Мемоара всичко е документирано и подкрепено с факти и статистики.

Следователно, присъствието на точката 3 в стратегическото планиране на Илинденско-Преображенското въстание, в която се прави аналогия с положението в Армения, не е случайно. Опитите на турските власти да използват „арменския модел“ за разправа с българите в Македония и Одринско не са приумица на революционните дейци за оправдание на предстоящото въстание, а реално осъществявана политика, забелязана и подробно засвидетелствана както от екзарх Йосиф, така и от Вътрешната организация.

Това съвпадение в преценките и анализите на най-яркия привърженик на еволюционните културно-просветни методи за съхраняване на българщината, от една страна, и на революционния авангард на организираното националноосвободително движение в лицето на ВМОРО, от друга, само по себе си доказва реалното съществуване на опити за провеждане на геноцид и етническо прочистване от страна на турските власти през първата половина на 1903 г.

Смисълът на саможертвата

По всичко изглежда, че този ускорен преход на традиционната репресивна политика по отношение на българите в Македония и Одринско от станалата вече обичайна репресия към непознатите дотогава форми на геноцида и етническото прочистване, се дължи на неточен анализ за състоянието на македоно-одринското революционно движение от страна на Високата порта.

Много е вероятно турските власти напълно погрешно да са изтълкували експериментите на някои дейци на ВМОРО с терористичните средства и методи като доказателство, че българите са възприели тактиката на индивидуалния терор по подобие на арменците и от това да са си извадили заключение, че организацията се е разпаднала на отделни терористични ядки и е загубила масовата си опора. Една такава погрешна преценка лесно би могла да съблазни ръководителите на турската политика да се възползват от момента и да се опита да пренесе „арменския модел“ на репресия от Анадола на Балканите.

Вместо да чакат да ги бият и унищожават поотделно, през 1903 г. ръководителите на ВМОРО респектират турските власти с повсеместно и масово въстание. За какъв военен неуспех може да се говори, когато въстаническата армия дава около 1000 убити, а турската войска близо 6000, или три пъти повече от жертвите й в Гръцко-турската (Тесалийската) война от 1897 г.? При това тези данни не са събрани по обичайния начин, по който е направена анкетата на Задграничното представителство, а фигурират в документ на българското военно разузнаване от 1903 г.
От невъоръженото население според статистиката на ВМОРО падат 4694 убити, които наистина са непрежалими свидни жертви за техните семейства и за цялата българска общност, но все пак са несъизмерими с жертвите на арменците, изчислявани с десетки и стотици хиляди.

Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. не беше безсмислена хекатомба и жертвите не паднаха напразно. Наистина, всеки човешки живот е ценен и сам по себе си трябва да се разглежда не като статистическа единица, а като тежка и безвъзвратна загуба за личността, семейството и общността. Но тъкмо затова трагичната съдба на близо шестте хиляди загинали българи в Македония и Одринска Тракия през 1903 г. се осмисля в съдбата на националната общност – с цената на техния живот е прекършен и разобличен геноцидният план на Високата порта.
Това, а не „пепелищата“ трябва да се помни: Илинденско-Преображенското въстание спаси македонските и тракийските българи от геноцид и запази културно-националното дело на Българската екзархия. Тази кауза заслужава своите жертви!

Ето, това е смисълът на саможертвата, която Вътрешната организация решава да поеме от името на българите в Македония и Одринска Тракия, за да ги спаси като общност и народ. Оставен без отпор, пълзящият геноцид на турските власти вероятно би успял в рамките на 3 до 5 години да разреди българското население в европейските вилаети до степен на незначително малцинство, която не заслужава вниманието на Великите сили.
Според Мемоара на ВМОРО от 1904 г. бежанците, прогонени вследствие на турските жестокости при потушаването на Илинденско-Преображенското въстание, възлизат на 30 000 души, от които 10 000 от Македония и 20 000 от Одринска Тракия. По данни на МВРНЗ бежанците са малко над 28 000.

Още през септември 1903 г. българското правителство настоява пред Високата порта за тяхното репатриране с убедителни гаранции за сигурността им. Този въпрос е уреден в сравнително приемлива и за двете страни рамка с турско-българското споразумение от 26 март 1904 г. Благодарение на него от затворите и заточенията са освободени 1640 българи, немалка част от които са учители. Общо броят на учителите, възползвали се от политическата амнистия, възлиза на около 200 души и повечето от тях успяват да се върнат на старите или да получат нови назначения.

По сходен начин е решен и проблемът със свещениците. Получават право да се върнат по родните си места и бежанците като голяма част от тях се възползват от него.
Като голям дипломатически и политически успех трябва да се оцени фактът, че от онези 28 793 бежанци, към края на 1906 г. над 26 000, или 90 процента – пак по данни на МВРНЗ – се връщат по родните си места. Също така трябва да се знае, че само за първите пет години след въстанието субсидията на българската държава за Екзархията се удвоява – от 49 000 златни турски лири през учебната 1902-1903 г., на 83 374 през учебната 1907-1908 г.
Благодарение на тази подкрепа, както и на моралната и материалната съпричастност на българското население в Македония и Одринска Тракия още през 1907 г. Екзархията успява да възстанови училищното дело в предишните му статистически размери.

Окончателното решение

На пръв поглед Младотурската революция през 1908 г. и прокламираните от Хюриета свобода, равенство и братство подпечатват този успех на българската политика и създават условия за окончателно преустановяване на изселването на тракийските българи. Много скоро обаче братските прегръдки се забравят, младотурският грим избледнява и под него се показва едно буквално до болка познато старотурско лице.
През 1909 г. младотурците провеждат обезоръжителна акция, съпроводена с много репресии, която пак тласка българите по пътя на изгнаничеството и довежда до възобновяване на въоръжената борба.

Съвсем нова обстановка възниква през 1910 г., когато за първи път от съществуването на Османската империя е приет Закон за задължителна военна служба за всички поданици, включително и за християните.
И тъй като християните, и най-вече българите, не горят от желание да служат в турската армия, това поражда нова бежанска вълна, която коренно се различава от другите по своята демографска структура.
Докато в предишните случаи е ставало въпрос за семейства с жени и деца, сега бежанците са само млади мъже в наборна възраст.

Като прибавим към това масовата емиграция на българи от Македония за САЩ – също в основната си част млади мъже, както и усилването на албанския фактор, няма защо да се чудим, че през 1911-1912 г. България така трескаво се заема да организира Балканския съюз и така лекомислено сключва прибързани и недомислени договори със Сърбия и Гърция. Балканската война, увенчана с Лондонския мирен договор, на практика решава Тракийския въпрос.

Престъпното безумие от 16 юни 1913 г. обаче потъпква не само постигнатите военни и политически успехи, но и обезсмисля десетилетната българска политика по изселническите проблеми.
Междусъюзническата война дава възможност на Османската империя само за броени дни да направи онова, към което тя се стреми в продължение на 35 години – окончателно решение със средствата и методите на етническото прочистване и геноцида.


В категории: История , Горещи новини