Покрай определянето на границите на България и Румелия, форумът дори разглежда предложение да се изгради гробище на Шипка
Автор: Диана Славчева
Продължение от миналия брой
Третото заседание на Берлинския конгрес започва на 7/19 юни 1878 г. в 2,30 ч. Дневният ред включва разглеждане на въпроса за приемане на гръцки представители на форума, разглеждане на английското предложение за България и на контрапредложението на Русия и ако стане нужно – и проекта на съглашението между трите сили.
Бисмарк обаче предлага разискванията по Българския въпрос да се отложат за следващото заседание, тъй като преговорите между представителите на най-заинтересованите по тази тема сили „продължават и се приближават към една спогодба, която ще улесни твърде много работата на Конгреса, а пък този резултат днес още не е постигнат“.
След като всички са съгласни с него, единствена точка в дневния ред остава приемането на гръцките представители. По този въпрос са постъпили две предложения – едното е на лорд Солсбъри, а другото – на Деспре. От думите на председателя става ясно, че Германия се присъединява към второто.
По време на разискванията княз Горчаков изяснява с декларация възгледите на руското правителство. В нея се изтъква, че „ако в сегашната война Русия е поискала да защити особено България, това е станало защото този път България е била главната причина за театъра на войната. Русия всякога е имала предвид да разпространи, доколкото е възможно, и на гръцките области онези изгоди, които ще успее да завоюва за България... Императорското руско правителство следователно доброволно се присъединява към всяко предложение в полза на Епир, на Тесалия и Крит“.
Затова Горчаков изтъква, че не намира основателна причина за някакъв антагонизъм, за който говори Солсбъри. Той отбелязва, че „причината за временните недоразумения между България и Гърция трябва да се търси не в някакъв племенен антагонизъм, а в частните подстрекателства, които са чужди не само за действителните интереси на племената, но и за тишината на Изтока и мира в Европа, и които не трябва по никакъв начин да се насърчават“.
След час и половина дебати заседанието е закрито. Редът на следващото идва на 10/22 юни. На него княз Горчаков не присъства поради болест. Сесията започва с изложение на лорд Солсбъри, който представя предложението на англичаните за съдбата на България.
„Да се приеме за южна граница на Княжество България Балкана, а на областта на юг от Балкана да се даде името Източна Румелия. Присъединяването на Софийския санджак, след някои стратегически изменения на границите, към Княжеството да се допусне или срещу задържането на Варна от турците, или срещу изключването от Румелия на коритата на Места и Струма.
Източна Румелия да се постави под пряката политическа и военна власт на Султана“.
Точното определяне на западната граница Солсбъри предлага да стане по-нататък. Като идеята е: „от мястото, където западната граница пресича линията на южната граница, която беше поставена от Цариградската конференция, южната граница на Източна Румелия ще върви по чертата на конфренцията дори до планината на Крушево, после ще иде по чертата на Санстефанския договор почти до Мустафа паша (дн. Свиленград).
От тази точка естествената граница ще се простре към Черно море до една точка между Созопол и Агатопол (дн. Ахтопол). Обозначението на границата с изключение на двете точки при Черно море, които ще се определят по-нататък от Конгреса, ще се извърши от една Европейска комисия“.
На въпроса на Бисмарк дали руските представители приемат съкратено изложените от Солсбъри принципи, граф Шувалов съобщава, че те са предложили две поправки, които обаче англичаните не са приели. Иначе графът констатира, че руснаците приемат както разделението на България по линията на Балкана, „колкото и вредно да е това“, така и замяната на именно Южна България с Източна Румелия. Той уточнява, че тази отстъпка представителите на Русия са направили със съжаление и са си запазили правото да я разискват отново в рамките на Конгреса. По думите му, на името България се погледнало като на знаме, като на „опора за опасни стремежи“ и само с едно такова насилие върху действителността е станало възможно да се отнеме от едно население името, което му принадлежи. По същия начин се натъкмило и отдалечаването на границите при Черно море. От коментара на Шувалов става ясно, че са били изказани страхове България да стане морска сила! Нелепа за него е и западната граница, тъй като се отцепва територия, гъсто населена с българи.
От протокола на заседанието се разбира, че всичко това се искало по някакви си стратегически и търговски съображения, като не са взети предвид „полза и спокойствието на България“. Графът признава, че са отстъпили за това да се оставят настрана приетите в Сан Стефано граници и охраната на границата на Източна Румелия да се осъществява от Високата порта, но подчертава, че в неговите очи всичко това е направено само с една едничка цел – да се защити силният от слабия и да се протежира Турската империя, чиято армия с месеци се борила с руските сили против някакви въображаеми нападения от страната на една област, в която още няма нито един войник.
Въпреки че руските представители са приели всичко това, графът уточнява, че от своя страна и те имат право да искат да се даде защита на слабия срещу силния и затова предлагат поправка, съгласно която вътрешните част на Източна Румелия да се охраняват от местна милиция. Иначе приемат точката, че генерал-губернаторът ще има право да вика турските войски, когато е заплашена вътрешната или външна безопасност на областта.
В хода на дискусиите турският пълномощник Каратеодори паша (османски дипломат, грък фанариот, един от подписалите Санстефанския мирен договор) заявява, че иска да напомни, че „българите винаги са били верни и спокойни поданици на Портата“. Той споделя мнението си, че вълненията между тях се били появили отскоро и не са плод на нещо друго, освен на „някакви си вероизповедни недоразумения“.
Пашата изтъква също така, че в българските области е осъществен голям напредък в материално отношение, построили са се железопътни пътища, развило се е земеделието и съгласието между различните части на населението се е спазвало дори до последните години!
После взима думата Мехмед Али паша, който настоява охраната на реда и спокойствието в Румелия да се повери на жандармерията, а не на милицията, както иска Шувалов, и предлага занапред в жандармерията да се приемат и християни, които дори да могат да се издигат до офицерски чинове. На което руският граф отговаря, че назначението в жандармерията не е като назначението в милицията, защото първата поддържа реда и безопасността, докато втората представлява редовна войска.
Но Мехмед Али подскача, че войска, съставена от турци и християни, може да смути военните учреждения на държавата. След което лорд Солсбъри пита дали някъде другаде съществува подобно формирование. Бисмарк дава за пример пруския ландвер и френската земна войска, които могат да се смятат за милиция. Той пояснява, че тази, която ще се образува в България, ще бъде вид местна войска, която се образува с цел да се избегнат съприкосновенията на турската редовна армия с християнското население. Затова смята, че редовната войска трябва да си остане с мюсюлмански състав. И заявява, че съгласно инструкциите, дадени му от германския император, руското предложение трябва да бъде отхвърлено. Така конгресът утвърждава предложените от англичаните принципи.
Тяхното предложение обаче Варна да се остави на Румелия среща твърда съпротива от страна на руснаците и в крайна сметка морският град е присъединен към Княжество България.
Следващото заседание от 12/24 юни 1878 г. минава под знака на дискусиите относно срока на руската окупация в Румелия и България, като накрая се стига до общо съгласие той да е девет месеца, место предложените от Англия шест.
Поредното шесто заседание се състои на 13/25 юни. На него Бисмарк предлага да се пристъпи към разглеждане на постъпилото от граф Андраши предложение за заменяне на руските комисари с европейски. Лорд Солсбъри настоява това да бъде изпълнено час по-скоро. Той съобщава, че бил получил една телеграма от английския посланик в Цариград, в която се излагали обезпокоителни подробности за поведението на военния губернатор в България по отношение на някои политически и финансови въпроси. И той не искал да прехвърли отговорността за тези работи върху руското правителство, та затова моли Конгреса да сложи по-скоро край на това положение.
По предложение на Бисмарк се приема англичаните да представят писмено това съобщение. Но междувременно граф Шувалов изказва желание да отговори на безпокойствата на английското правителство. Той заявява, че Русия искрено желае да подпише мира, да довърши делото на организацията и да прекъсне по-скоро окупацията. Но за да се достигне до всичко това, той не намира за нужно „да се заплита положението и да се прескачат границите на европейския интерес“.
Графът не оспорва, че е нужно да се назначават комисии, но се съмнява, че е безопасно да се сформират много комисии. „В България няма нужда от комисии – заявява той. – Контролирането на делата в княжеството лесно може да се повери на консулите и ако това е нужно – на посланиците в Цариград“. Те ще бъдат нещо като апелационен съд между консулите на великите сили и руските комисари.
Лорд Солсбъри възразява, че не може да разбере защо руското правителство, което уж иска да направи България толкова независима, колкото са били досега другите васални и автономни княжества, така упорито настоява за съществуването само на руски комисар.
На следващите събирания се разглеждат точките от Санстефанския договор, засягащи Румъния, Босна и Херцеговина. За България отново става дума на десетото заседание от 19 юни/1 юли. На него става ясно, че Русия ще признае независимостта на Румъния само ако й се върне Бесарабия, но френските пълномощници намират, че това е жестоко и замяната, която им се дава, не е достатъчна, затова трябва да й се дадат още места в Добруджа. За присъединяването на Добруджа към Румъния се изказва и граф Андраши, който предлага за по-бързото постигане на задачата на Конгреса да се додадат на румънците местата между Силистра и Черно море. Граф Корти присъединява и гласа на Италия за това, с надеждата, че когато се разширят южните граници на Добруджа, „Румъния по-лесно ще се съгласи на замяната“.
Княз Горчаков обръща внимание, че Румъния си задържа делтата на Дунав и че новото й разширение ще стане във вреда на и без това вече много стесненото Българско княжество. Граф Шувалов пък добавя, че Русия е действала доста великодушно, като е поднесла на румънците една област от 3500 кв. км, един бряг на Дунав от 150 км дължина и едно морско крайбрежие от доста голяма важност.
На 15-ото заседание на 26 юни/8 юли идва ред на работата на делимитационната комисия. Нейният председател княз Хоенлое се спира първо на въпроса с границите на България, които откъм север се продължават по десния бряг на Дунав от старата сръбска граница до онази линия, която се е приела от Конгреса в предишните заседания и която се простира от една точка надолу до Силистра до Минкалия на Черно море. Точката под Силистра оставя да се определи по-късно, но по принцип комисията се е съгласила да е там, където ще е удобно да се построи мост между двата румънски бряга.
Западната граница е решено да започва от Оряхово и да върви по старата сръбска граница до Стара планина. Оттам тръгват южните очертания на княжеството
Княз Хоенлое споделя, че големи мъчнотии комисарите са срещнали с начертаването на границите около Софийския санджак. Повечето обаче са се съгласили тя да следва линията от връх Косица на юг към Пирдоп и Душанци, от които Пирдоп остава в България, а Душанци – в Румелия, и следва течението на река Тузлу дере до вливането й в Тополница, а после до нейното вливане в Смолско дере, после се изкачва до водораздела между Смолско дере и Каменица, за да завие на запад при Войняк, след което пресича по права линия началото на коритото на Ихтиманска река между Богдан и Караул, изказва се по водораздела между Искър и Марица и се съединява с административната граница на санджака между Сивриташ и Кадир тепе.
Оттам тръгва на югозапад и върви по водораздела между Места и Струма, преминава няколко планински върха до Капетник балкан и се слива със старата административна граница на Софийския санджак. След това се пуска по вододела между Рирска река и Бистрица, върви по Воденица планина и слиза в долината на Струма при сливането й с река Рилска, а на юг от Железница завива към връх Китка, където пак се среща със старата административна граница, но оставя в Турция цялото корито на Суха река. И така нататък. Няма да продължаваме с подробностите, които може да се видят на картите с очертанията на Берлинския конгрес.
Ще споменем само, че руските пълномощници са възразили за участъка, през който границата минава от върха на планина Радочина на запад по билото на Стара планина до старата източна граница на сръбското княжество при кулата Смилова чука. Това разчертаване не възнаграждавало България за онези части, които били откъснати от Софийския санджак на юг и изток.
В тази връзка граф Шувалов напомня, че в едно от предишните си заседания Конгресът единодушно приел, че Софийският санджак ще остане на България с малки стратегически поправки на границите.
Но когато въпросът за тях се подложил на обсъждането от специалистите на всички сили, те били разбрали, че от многото планини и върхове трябвало да изберат най-удобните за защита откъм Турция. Не така обаче разбрали работата английските офицери и поискали да отдалечат границата от планините, като така са обърнали стратегическите поправки на териториалните отстъпки.
Въодушевени от духа на примирието, руските пълномощници приели линията, която одобрило вишегласието, но при условие че ще се даде възнаграждение откъм запад. Но когато то се предложило, станало ясно, че е недостатъчно, защото едвам достигало до половината от това, което България е загубила от другата страна.
Салисбюри скача и обяснява, че се бил съгласил Софийски санджак да се даде на България срещу съгласието на Русия да се оставят на Турция долините на Места и Струма, ама после, като се оказало, че част от Струма се пада в Софийския санджак, англичаните намерили за нужно да искат една поправка. На това Шувалов отговаря, че те се били договорили за изключването на Струма от Източна Румелия и тя наистина остава извън нея, така че дали ще е в Турция или в България е все едно.
В разправията се включва и австрийският представител барон Хаймерле. Той пък иска само едно – исканото от руснаците възнаграждение да се даде на юг, от Джумайската каза, а не на запад от Пиротската, защото „Австрия не желае да види разширението на България към запад“.
Мехмед Али паша пък коментира, че всъщност България е получила почти целия Софийски санджак с изключение на предвидените „стратегически поправки“ и затова счита, че не е нужно да й се дава място откъм Сърбия, за което пък настоява граф Шувалов.
Тук се намесва княз Хоенлое, който изтъква, че комисията щедро единодушно е предложила да даде на България, освен направените вече отстъпки срещу възнаграждението, и... един военен път: „Във военно време и даже в случаите, когато Сърбия остава неутрална, тя ще позволява на българската войска и на българските обози да минават по военния път от София до Пирот и от Пирот до Видин през клисурата Свети Никола. Сърбия не може да откаже това на България и тези преминавания никога не ще се считат за нарушение на неутралитета“.
На което пък граф Шувалов отговаря, че самото това право – да й се дава път за отстъпване през една местност, която принадлежи на Сърбия, доказва много добре, че западната граница на България е твърде недостатъчна.
Големи са препирните и относно Пирот и Трън, които Русия настоява да се присъединят към България. Австрийците се тръшкат двата града да са към Сърбия, тъй като били населени със сърби. Шувалов не споделя това мнение – руснаците гледали и на двата пункта като на български центрове. Те не приемат представените прошения на населението в полза на присъединяването им към Сърбия, припомняйки, че тези места са завзети от сръбските войски, а българският владика, който защитавал интересите на българщината, е изгонен от сръбските власти от Пирот.
Но за да се разреши въпросът за възнаграждението, графът предлага следната спогодба: Трън да остане в България, а Пирот да се присъедини към Сърбия, което тутакси се приема от Конгреса.
Има един интересен момент от дебатите по време на заседанието на 28 юни/10 юли, който така и остава малко известен на широката публика. На него граф Шувалов измолва позволение да направи едно предложение. „На бърдото на Балкана се намира едно място, на което са се извършили геройски борби.
На тези борби има подобни в историята, но няма по-горни. Никога не са се развивали с такава енергия военните и патриотичните добродетели, както на това място. Такива борби оставят след себе си взаимно уважение и почит към паметта на хилядите руси и турци, на които костите се белеят по долищата на Шипка“ – заявява руският пълномощник. И моли високото събрание да засвидетелства своето почитание към падналите в прохода Шипка юнаци, като направи от това място едно прославено гробище, „където укрепления вече не ще се издигат и топ никога не ще гърми“.
На което Каратеодори паша изказва благодарност от страна на своето правителство, като констатира, че никъде другаде мъртвите не се почитат така дълбоко както на изток. Първият турски пълномощник подчертава, че Високата порта никога не се е противила на построяването на гробища и на надгробни църквици. И ако сега става въпрос за построяване на гробища за умрелите на Шипка солдати, той напълно одобрява този проект.
Но отбелязва, че в руското предложение съзира едно изречение, което повдига известни затруднения – Шипка да се обърне на „православно гробище“. Затова пашата си запазва правото неговото правителство да даде мнение къде да е точно мястото, където да стане това. Той разбирал, че Шипка ще се заобиколи с една ограда, на която пределите ще се укажат от европейската комисия така, че костите на погиналите войници да почиват занапред в неутрална земя.
Пашата не пропуска да отбележи, че засега става въпрос за една случайност, тъй като още не са прекарани границите и може да се каже кому принадлежи Шипка – на Румелия или на България. Затова Мехмед Али моли да се добавят думите „със запазване на стратегическите нужди на мястото”.
Ще завършим с думите на Бисмарк при закриването на Берлинския конгрес на 1/13 юли 1878 г. в 5 ч. следобед: „Господа, в минутата на нашата раздяла аз без страх твърдя, че Конгресът е много заслужил пред Европа. И макар да не е било възможно да се осъществят всички желания и стремежи на публичното мнение, историята във всеки случай ще отдаде справедливост на нашите усилия, нашите намерения и нашето дело и пълномощниците ще се утешат със съзнанието, че са възвърнали, доколкото им е било възможно, толкова заплашения мир на Европа!“.
Дали договореностите, постигнати в Берлин, са „заслужили“ пред Европа, не е ясно, но определено имат заслуги за определени страни. И колкото да са се тупа в гърдите Бисмарк, че всъщност представителите на великите сили били положили усилия да спасят европейския мир, те всъщност са спасявали своите интереси – за сметка на безогледно късане на жива плът от изстрадала България. И това историята никога няма да им го прости.
