Беше много отдавна, бях хлапе, когато братовчед ми, вече студент, ме попита искам ли да имам много пари. Не зная защо е задавал такива въпроси на 14-15-годишен пубер, явно за да добие представа как разсъждавам, но отговорих с „не“.
Продължи да ме провокира и аз измислих, че искам да имам не много, а достатъчно. И най-важно ми е приятелите да ме харесват.
Сетих се за тази случка от едни други времена, когато хората бяха различни от сегашните. Не е жалба за младост, часовникът и календарът следват своя ход и се боят само от пирамидите, нали така твърдеше онази мъдрост. Няма да се върна на онези години, а и не съм сигурен дали бих искал. Ето този въпрос за желанието ме занимава доста напоследък.
Какво ще намеря там? Ако са същите глупости от дивия соц – пионери, комсомолци, комунисти, партийни секретари, тъпотии от сорта на „КИСС – Клуб Интернешънъл СС“, мерси много, не искам.
Ако са онези опашки за банани само на Нова година, пак не ща.
Точно имането и нямането са двете противоположни точки в този опит за размисъл. Аз тогава имах касетофон, както останалите момчета и момичета, ходих с дънки, защото татко беше международен шофьор и наистина бяхме добре. Но не сме били богати.
Имаше уравниловка, внушаваха ни, че всички се раждаме равни и такива трябва да останем, истински заможни бяха други, но чак да се оплаквам не смея. Защото е жалко да мразиш младостта си.
Точно по този начин циментовите глави, които кълнат сегашното време с мантрата „при комунизма беше по-добре“, мечтаят той да се върне.
Изобщо нямам предвид кой колко е имал и дали е успявал редовно да яде луканка и овче сирене. Нито пък, че тогава бяха натурални, от месо и мляко, а не както днес от суха кръв и нишесте.
Ако искам да се върна в онези времена, то е заради хората. Не да живея тогава. Това, както се разбрахме, е невъзможно, а да покажа на всички, че тогава хората бяха истински.
Незнаещи много неща, уплашени от ченгеджийската система, дори в известен смисъл заблудени и наивни, но истински.
За причините, поради които днешният българин така осезаемо се е променил, сигурно сте мислили, нямам никакво намерение да се впускам в социално-антропологически анализи.
Може и да ме наречете повърхностен и елементарен, но смятам да го ударя на чувства. Ако тогава живеех добре, причината беше, че имах приятели.
Същото е и в момента. Никак не мога да се наместя в доста късата редица на съвременните родни богаташи, но с ръка на сърцето мога да им пожелая да ми завиждат.
Имам Приятели, разбирате ли, мангизлии? Кажете честно дали тези, които смятате за такива, не играят роля, защото са ви подчинени, роднини, уж от бранша ви или не очакват нещо от вас в замяна на заявена дружба?
С мен и моите приятели нещата са истински, ето защо можете да ми завиждате. Не защото сме еднакво бедни, не съм чул никой от тях да се оплаква (добре де, има един-двама, наистина дразнят), на крака сме и всеки работи.
Говоря за онова чувство, което заедно с любовта наистина дава крила и топли сърцето. Спокойно продължете да четете, давам пълна газ на патетиката от социализма.
Говоря за съмишленици, с които не сме еднакви, разбира се, но сме решили, че се харесваме и отношенията ни не са на основа взаимна изгода. Те са ми отпреди, имам и по-скорошни, но смятам, че най-спокойно мога да се подпиша под твърдението, че не са
няколко дузини, но са качествени хора.
Моля ви, изобщо нямам предвид Фейсбук, а хора от плът и кръв, с които обичам да беседвам по всякакви теми. С тях заедно решаваме много неща, намираме отговори, помагаме си, веселим се заедно.
И ако мислите, че всеки има кръг от близки хора, поогледайте се дали наистина, ама наистина е така в днешния изтрещян, идиотски наш живот. Издигнал за ценности коли, телевизори и банкови сметки, а не човеци.
Мисля, че не съм лош, но понякога ставам ужасно мрачен. Чувал съм, че това са грозни периоди и силно въздействам на тези около мен.
Осъзнах, че колкото повече се изолирам, става още по-зловещо. На крака ме връщат приятелите.
През миналата зима претърпях сериозна и сложна операция, преди която мислех, че ще остана инвалид за цял живот. Сещате се на кого да благодаря, че днес мога да измина повече от 10 километра на ден, нали? Точно на тях – на приятелите.
(В случая, наистина най-много на един много любим човек. Който, освен специалното отношение, ми е неизмеримо добър и близък приятел, сродна душа).
Не зная как е при вас, но се надявам да е както при мен – моите приятели смятам за семейство. Зная, че и с тях е така, казвали са ми го. Един ден осъзнаваш, че приятелството не е просто стадна дейност на върха на хранителната верига в природата или социален живот. А висша форма на отношения със себеподобните.
И може да бъде поставено до най-важните неща – здравето и любовта. Нали ви казах: Имам приятели. Завиждайте ми!
