Една снимка разказва за потомствените революционери от пазарджишкото село Голямо Белово
Автор: Стефан Мерачев
През май 2016 г. в дома на Кирил Кръстев от с. Ветрендол, обл.Пазарджик – правнук на водача на Априлското въстание в района Мито Дамянов, беше открита неизвестна снимка на Георги Петков и приятелите му Михал, Васил Стойчев и Костадин Иванов.
Васил Стойчев (на фотографията той е правият вдясно) е родом от с. Белчин, Самоковско. Бил е калугер в Рилския манастир. Преди Априлската епопея хвърля расото и се заселва в с. Ветрендол. Връзката му с Георги Петков предполага, че е участник в подготовката на въстанието. Фактът, че снимката е запазена от сина на Мито Дамянов Кръстю, не е случаен. Мито Дамянов и Васил Стойчев са се познавали и вероятно са участвали заедно в Априлските събития. А и големият син на дядо Мито – Ангел, става кум на Васил.
Васил Стойчев има внуци – Димитър, Спас, Васил, Петър, Георги, като внукът пък на Спас Стойчев – Спас Любенов Стойчев, понастоящем е калугер в манастира на Кръстова гора.
В своята революционна дейност Левски многократно посещава Пазарджик и околните села. През 1869 г. по време на втората си обиколка из страната той основава революционен комитет и в този град. Тогава поп Михаил Радулов – водач на въстанието и родом от с. Голямо Белово, се среща с Левски в Петковия хан. „Аз бех млад поп. Дякон Левски дойде в Пазарджик на Петковия хан в шопски рабаджийски дрехи, саде катран, наденал една катраница на един остен и я носи на рамото си. Николаки Петков ми каза: „Този е Дякон Васил Левски“ – свидетелства свещеникът.
Ханът е собственост на участниците в Априлското въстание – братята Никола, Георги (на снимката седналият вляво), Иван и Костадин Петкови. Баща им Петко ханджи е известен дарител в Пазарджишко. През 1850 г. подарява голямата икона на Исус Христос в църквата „Успение на Св. Богородица“ в с. Ветрендол. Той притежава голям хан и в гара Сарамбей (дн. Септември), част от който и досега съществува. Намира се след надлеза, от дясно по посока Велинград. Този хан е една от трите запазени постройки в България, в която е отсядал Левски. Другите са Женският метох в Сопот и къщата на Ганьо Маджареца в Карлово.
За последен път Апостолът се укрива в Петковия хан от 10 до 14 декември 1872 г. И от него тръгва по последния си маршрут през с. Стряма, Сопот, Троянски манастир, Ловеч и Къкрина. Днес постройката е в тежко състояние и се руши. Само една паметна плоча напомня, че тук е пребивавал геният на нашата свобода.
Около 1900 г. ханът вече не работи. В писмо от 10 януари 1908 г. Иван Петков, намиращ се по търговски дела в София, пише на брат си Костадин в Пазарджик да уреди продажбата на хана, който от около 1900 г. вече не работи.
Първият купувач е Стоян Биволарски (1855-1957г.). След него много години в сградата живеят синовете на Георги Разпопов – Стоян ( Тери ) и Михаил. Те го продават на Бела Мария.
Съседната къща е на Кирил Гугутков. На 15 март 2015 г., вече 88-годишен, той разказва: „Дядо ми е купил нашия парцел от собственика на хана, родом от Белово“.
Другият съсед – Крум Пепелянков, дава пък следните подробности: „Ханът се състоеше от кръчма, големи помещения за спане, обор и плевник за сено и фураж. Тук са се срещали и разменяли стоки търговци от Пазарджик и Пловдив до Костенец и от Чепино до Панагюрище.
В къщата, която остана, живееше дядо Стоян Биволарски. Той ми е разказвал, че е участвал в създаването на революционен комитет от Левски. Присъствали са 39 души съзаклятници от района. В хана през капак на пода се влиза в скривалище. Там много пъти е отсядал Левски. При нужда през него се излизало на брега на блатото, което се намираше пред нас. От тук с лодка през тръстиките по рекичката Калиман се излиза в дъбовата гора около Бабачков гьол и местността Бистрица, стигаща до днешните заводи“.
Братята Петкови са имали сестра Мария, омъжена за Алекса Даскалов. В Пазарджик освен хана на баща си, имали и колониален магазин. Фирмата им е известна отпреди Освобождението. Търгували са с Цариград, Одрин, Самоков и Пирот.
След Априлското въстание Николаки е заточен и умира в турския град Коня.
Георги има син Тодор Петков, който се ражда около 1880 г. Със съпругата си Райна се заселват в с. Ветрендол. Занимавал се с пчеларство. Семейството живее под наем в старата къща на Никола Палозов, която беше до детската градина. Самият Палозов (през 1919 г. областен съветник в Пловдив, а през 1925 г. кмет на с. Ветрендол) е син на Георги Палозов ( Палаозов) от с. Варвара, приятел и съратник на Мито Дамянов от с. Ветрендол – водач на Априлското въстание в района на гара Сарамбей.
По-късно той купува 4 декара ливади от наследниците на братята Ангел и Кръстю Митови – синове на Мито Дамянов, и построява къща. Около 1990 г. наследниците на дядо Тодор продават имота на Димитър Захариев (Шашмата). Там сега се намира хотел-ресторант „Радовата къща“.
Синът на дядо Тодор – Петко Тодоров Петков, е роден около 1900 г. в с. Ветрендол. Преследван от полицията през 1923 г. и осъден на смърт, той избягва във Виена, а след това отива в Чехословакия, където завършва специалността „Индустриална химия“. Там се запознава с полската еврейка, лекарката Ида Малец. Раждат им се три момчета.
Най-големият от братята е роденият през 1932 г. Теодоро Петков. След него проплакват еднояйчните близнаци Любен и Мирослав (Мирко) Петкови. Баща им взима участие в гражданската война в Испания (1936-1939 г.) и като интербригадист се сражава срещу войските на ген. Франко. Предполага се, че е починал там след войната. Съпругата му Ида заедно с децата емигрира във Венецуела.
И трите в младежките си години се включват дейно в протестните акции срещу диктатора Перес Хименес. По време на една такава демонстрация през 1956 г. е убит единият от близнаците – Мирко.
На 23 януари 1958 г., когато в Каракас избухва гражданско-военното въстание, другият близнак Любен предвожда щурма на сградата на Националната сигурност. После се включва и в партизанското движение. Заловен е през 1962 г., година по-късно бяга от затвора и пак отива в планината. След това емигрира в Куба.
През 1973 г. се връща във Венецуела и е арестуван, защото има издадена 18-годишна присъда за терористична дейност, но скоро е пуснат на свобода. По-късно Любен Петков работи в националната телефонна компания, занимава се и с износ на цимент за Куба. Умира от рак през 1999 г.
Още по-колоритни са перипетиите на баткото Теодоро Петков. През 1960 г. той завършва с отличие икономика в Каракас – в Централния венецуелски университет, чиято студентска организация оглавява. И той като Любен се включва в партизанската война. Заради него хунтата през 1957 г. създава прецедент. Когато е убит по-малкият му брат Мирко, режимът на Маркос Перес Хименес обявява 24-часово прекратяване на огъня, за да може Теодоро да се появи в града за погребението му. На два пъти го залавят, като и двата пъти става герой в зрелищни бягства, въплъщавани после в книги и филми.
През 1971г., Теодоро напуска венецуелската компартия, в която е член на нейното Политбюро, заради дълбоките идейни разногласия с ръководството й по повод навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. Заедно с Помпейо основава социалдемократическото Движение към социализъм, което съществува и днес. Заради тази постъпка Теодоро Петкоф е дамгосан в България.
През декември 1993 г. той е назначен за министър на координацията и планирането в правителството на Рафаел Калдера. Българинът става и главен преговарящ с МВФ. При правителството на Уго Чавес преминава в опозиция и става негов ревностен противник, като остро го критикува от страниците на вестника си „Тал куал” („Така, както”).
На 6 май 2016 г. 86-годишният потомък на славния Петков род бе удостоен в Мадрид с наградата „Ортега и Гасет", която се присъжда на журналисти с особен принос в борбата за демокрация и човешки права.
