В нея може да се види портрет на Дякона, рисуван от Чудомир
Автор: Димитър Делийски
Годината е 1984. В училището получих специален клас от 36 пълни отличнички, които трябваше да подготвям за матура. Правя дневника, чета имената им, питам за родителите им.
Една от девойките с гордост заяви, че баща й е поет. „Как се казва?”– питам Соня, както й беше името, и тя отвръща: „Стефан Фурнаджиев”. Името нищо не ми говореше. Заинтересувах се дали ще може да ни запознае. „Малко трудно е – отвръща момичето и пояснява: – той живее в Габарево”.
Тъй като имах кола, предложих веднага след часа да заминем за там. Речено-сторено, пък и ученичката ми сподели, че и баща й искал да се запознае с мен.
Пристигнахме в Габарево, но Фурнаджиев го нямаше у дома си. „Знам къде е, но ще трябва да оставим колата тук” – рече дъщеря му. Прибрахме автомобила и поехме пеша към Тунджалъка, който имаше вид на тропическа гора.
Първият дъб, който ни посрещна, беше закичен с плакат на Васил Левски. Това правеше странно впечатление. Спрях се да го разгледам. „Татко много обича Левски” – рече Соня. На долните два ъгъла се мъдреха два некролога. „На дядо са – поясни унило моята ученичка и допълни: Той скоро почина”.
Поехме по пътеката навътре. Вървяхме и мълчахме. Скоро пред нас изникна дървена къща, обрасла с бръшлян. Заглушено лавна куче, вратата се отвори и на прага се появи силно брадясал мъж на около 40 години. Отдаде чест по военному и се представи: Стефан Фурнаджиев. И аз отвърнах по военному: Димитър Делийски.
Влязохме в жилището. Посрещна ни голям портрет на Левски – усмихнат! После разбрах, че е рисуван от Чудомир – правил го за една манифестация, па го зарязал и Стефан го прибрал. „Тук ми е добре с неговата усмивка!” - обясни мъжът. После добави: „Чудомир правеше за манифестациите големи портрети на Левски и ги наричаше негови братовчеди, защото много не си приличаха”.
Странно впечатление правеше тази усмивка на Левски – тиха, кротка. Гледах го, гледах го и дори не забелязах, че стените около портрета му са окичени с пушки и пищови, саби и ножове, еленски рога... Съзрях тези трофеи чак когато слънчевите лъчи влязоха вътре.
„Стефане, ти поет ли си, или хайдутин?!” – попитах аз стопанина. А той отговори: „Когато ме кръщавали, попът попитал татко като какъв да ме запише. Баща ми, без да се замисли, рекъл „харамия”. Продължих да се интересувам: „Сред старините, които имаш тук, вероятно има исторически, свързани с Левски. Защо не направиш една музейна сбирка?“.
За моя изненада мъжът веднага се похвали: „Ами ние си имаме такава“ и предложи да ми я покаже. Веднага се съгласих и потеглихме обратно към селото.
Там със Стефан спряхме пред един дувар с голяма порта. Той я отключи и влязохме вътре. Разкри се голям двор, като в северната му страна хващаше погледа хубава къща. Високи прозорци пускаха слънчевите лъчи вътре в нея от четирите посоки на света, две дълги колони оформяха главния вход от юг, захапали вратата на мазето. Тя бе широка и през нея можеше да мине човек с пълен чувал на раменете.
Стефан мълчаливо отключи мазето, после отвори и горния етаж и кротко помоли: „Събуйте си обувките и обуйте терлъци (терлици)!“.
Изпълнихме молбата му и пристъпихме навътре. След първата ми крачка коленете ми се подкосиха – на стената насреща висеше нереална, дошла сякаш от приказките на „1001 нощ”, картината на Хенрик Дембицки „Боят на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в Карапановата кория”. Няколко години бях я издирвал, а сега тя сама се появи, сякаш знаеше, че я търся.
Домакинът ми ме побутна да вървя. Личеше женска ръка в подредбата на къщата и го попитах кой е аранжирал интериора. „Имаме една художничка – Петранка Клисурова, някои от експонатите са нейна собственост”.
Стана ми драго на сърцето – Петранка ми беше семейна приятелка. Затова се заинтересувах има ли тук нейни картини. „Карах я да направи изложба, но не пожела. Каза ми: „Как я виждаш тази работа – Петранка до Левски?“ Помислих, помислих, па се съгласих с нея. Това са два различни свята” – обясни ми Стефан.
За къщата се знае, че в нея е отсядал Апостолът на свободата. Тя принадлежала на най-богатия в селото човек – Васил Джананов. „А Левски не е искал да тежи на бедните“ – тълкува по своему този факт бащата на моята ученичка.
Прав е, но тук Левски идва по чужда наредба, вероятно на някой революционен комитет. Когато тръгва от Румъния за България, той взима със себе си един свитък революционни картини да ги продава из българско. Имал е главна задача да устройва революционни комитети и с такава цел идва в Габарево, където вероятно се е познавал с Васил Джананов.
И ето, в къщата му е запазена една картина, оставена му от Дякона като свидетелство за неговото пребиваване в този дом.
На другия ден следобед отново отидох в Габарево. Стефан ме чакаше у тях, наредил на масата цяла стихосбирка, а на всеки лист отпечатано на пишеща машина по едно негово стихотворение. По това време издаването на такива творби у нас ставаше трудно и се печатаха все именити и политически угодни автори. Та затова моят домакин беше си спретнал едно книжле тип самиздат. Но това е друга тема.
След като ми подари стиховете си, внимателно изнесохме картината на Дембицки, избърсахме я с фина четка от заешка опашка, заснех литографията и я окачихме обратно на стената.
После седнахме на масата със стихосбирката и започнахме да обсъждаме една по една творбите в нея, та чак до 10 ч. вечерта. Сложихме й заглавието „Високо бесило”. „Сега вече добих чувството, че направихме дом за Левски“ – въздъхна облекчено поетът.
„Дом за Левски ще стане, когато направиш една историческа сбирка за него и почнеш да събираш хората да честват рождението му, да се покланят пред паметта му в деня на обесването му“ – отвърнах му аз.
И тъй като наближаваше рождената му дата, решихме още същата година да организираме почитането на безсмъртния ни национален герой. Голям събор стана – тук, в дома, в който Левски се е приютявал при гостуването си в Габарево. Тази къща заема централно място в живота и на селото, и на България въобще.
Нейният първи стопанин Васил Тодоров Джананов бил председател на тайния революционен комитет, учреден под личното ръководство на Левски. Той е един от създателите на габаревското читалище „Обнова”, основано през 1869 г.
Съпругата на Васил – Мария, станала известна като народна лечителка с името баба Джанановка.
При подготовката на Априлското въстание Джанановата къща се превръща в народен арсенал – в нея се леят куршуми, правят се фишеци, пекат се сухари. Революционният дух я владее и след Освобождението.
Първородният син на Васил Джананов – Тодор, е доброволец в Сръбско-българската война от 1885 г. Най-малкият пък – Никола, загива в Илинденското въстание като четник на Максим войвода.
Вече към 22 ч. паля колата и тръгвам да се прибирам в Казанлък. В задното стъкло свети Габарево, кътащо един дом за Апостола...
Джанановата къща е роден дом на художничката Петрана Клисурова. Васил Тодоров Джананов е неин дядо по майчина линия.
Самият той е просветен и предприемчив българин с разностранни интереси. Той е отворен към новостите в бита на своето време и първи внася от Виена в Габарево газената лампа, металната печка за отопление и ръчен грамофон с фуния и музикални плочи.
Домът му е обявен за исторически и архитектурен паметник на културата и през декември 1984 г. е превърнат в музей.
От 1992 г. Общобългарският комитет „Васил Левски“ и Община Павел баня организират всяка година на 18 юли в Джанановата къща тържествено честване на рождения ден на Апостола на свободата.
