Златна Добруджа, станала жертва на въпиющата несправедливост на Великите сили след Руско- турската освободителна война и последващите я войни
Автор: Милка Трендафилова
за национално освобождение, бе предадена на Кралство Румъния. Сбъдва се нейната мечта за „ Велика Румъния”. Започва масова денационализация и обезбългаряването на тази изконна българска земя.
На 21 август 2016 г. се навършват 100 години от отвличането от румънските власти на 25 000 добруджанци от Силистра и околните села Калипетрово, Айдемир, Смилец, Алфатар, Остров, Алмалий, Брадвари, Ищирково, Ветрен, Сребърна, Кайнарджа и др.
След като България влиза в първата световна война през 1915 г., още в началото на следващата година се разнася слух, че страната ни ще обяви война на Румъния. Румънските власти започват масови арести, убийства, засилват се грабежите, изнасилванията и всякакви злодеяния. Масово се изнася добитък, храни, инвентар към вътрешността на северната ни съседка.
На 21 август 1916 г. румънската държава издава заповед за отвличането на 25 000 мирни българи. Ден злокобен – хиляди невинни хора поемат пътя на изгнанието. Заповедта е категорична. За 24 часа трябва да натоварят на една каруца най-необходимото и да потеглят, оставяйки дом и цялото си имущество на произвола на съдбата. Всеки, който не се подчини, го очаква разстрел.
Със сълзи на очи, оставили трапезите непобутнати, и със съкрушено сърце те прекрачват сетен праг и поемат пътя на изгнанието. Безброй каруци потеглят, натоварени с малко покъщнина и храна, а най-отгоре са покачени болни и белобради старци. След тях бавно пристъпват мъже, жени, бременни и деца, превили гръб, забили поглед в земята.
Керванът се ниже дни наред на север, където по понтонен мост ги прехвърлят оттатък Дунава. Отнемат им каруците и всичко, каквото притежават. Остават само с това, което е на гърба им и с бохчичка в ръка. Откъдето минат, отвлечените добруджанци са подложени на унижения от местното население, замервани са с камъни, стъкла, наричани са с най-обидни думи и се носят призиви да бъдат убивани.
Подложени на жесток терор, ограбени, масови убийства, една част остават по пътя. Тези, които оцеляват, са отправени с товарни влакове към далечната румънска провинция Молдова, като тормозът и жестокостите продължават. Настанени са в 4 концентрациони лагери: Радауц, Савени, Рапичени, Стефанище – с 21 подцентрове.
Изгнаниците живеят по стотина и повече в бордеи без прозорци, които сами си изкопават – в кланици, селскостопански складове и др. Условията на живот са мизерни, нечовешки, непоносими.
Там лежат и тежко болни, умиращи, оставени без каквато и да е медицинска помощ. От тях лъха непоносима воня и смрад. По-държеливите са подложени на жестока експлоатация и каторжен труд за шепа мамалига. Ежедневно те са тормозени с наказания и физическо унищожение. Цивилизована Европа остава глуха и сляпа за геноцида, който се извършва над клетите отвлечени добруджанци, и то през двадесети век.
Смъртта е техен ежедневен спътник. Умират от глад, от епидемии, от коремен или петнист тиф, холера, туберкулоза и пр. Колонии от въшки изпиват кръвта им. Всеки ден пред бордеите се изнасят стотици трупове, които с греблото се натикват в общи гробове. Умират деца, майки, бащи, възрастни – от всяко семейство по няколко. Само за година и половина повече от половината оставят костите си на чуждата земя, умирайки със сълзи на очи и с мъката си по род и родина, далеч от гробовете на своите родители и близки, от майка България.
21 август 2016 г. – сто години по- късно, ние, техните потомци, потъваме в жал и черни спомени. В знак на помен завързваме черни забрадки и с болка на сърце се прекланяме пред скъпите ни жертви, пред мъките и терзанията на нашите родственици. Те са живи в нашата памет, в историята на Добруджа, в историята на България.
