Ген. Бирюзов изгонва от София поета Константин Симонов

Автор: Борис Цветанов

На въпроса с войнишките песни са посветени не цели страници в литературата, а дори специални студии. „Лили Марлен“ е най-популярната (не заради българката Ива Ваня) от тях за всички времена (уникален случай: нея я пеят едновременно пленените германци и охраняващи ги английски военни с приспособен от британски поет текст). Руската „Катюша“ бе по-популярна дори от оръжието – кошмар за хитлеристите. „Българийо, за тебе те умряха“ стана химн на българските военни след края на Първата световна война.
Не така обаче стои въпросът с войнишките стихотворения. „И никой няма да заплаче за мен“ си остана само в окопите. Популярността обаче на една лирична творба, превърнала се в легенда – „Жди меня“, е ненадмината и до днес. Милиони руски жени са живели с нея през цялата страшна война, без да знаят името на автора, но вярвайки  на „жди меня, когда других не ждут, /жди меня/, и я вернусь“. Неизвестно как стихотворението става популярно и у нас далече преди Девети септември.

И ето че заедно с Червената армия в София пристига и авторът му – подполковникът от Червената армия и кореспондент на „Красная звезда“ Константин Симонов. Хляб и сол, цветя, прегръдки и извода на поета „все болгаркие самы в целом мире хорошие“.
Днес някакви си довчерашни комсомолчета (комунистите напред вървят, /комсомолците след тях крадат) представят посрещането на Съветската армия като поробител.
Отклоняваме се за миг – в Търново на една учителка е възложено да приветства генерал Гурко, но жената си глътнала граматиката като застанала пред руските солдати и успяла да каже само „Ако не бяхте дошли, бяхме си отишли“. Дето се казва, без коментар!

В него се намесва вечният блюдолизец, авангарден превратаджия, тънък познавач на българската душа, особено женската, Димо Казасов, в момента министър на пропагандата. В оцеляло от бомбардировките кюше, в ресторант (ако тогава е могло да се нарече така) „България“, в компания на неколцина интелектуалци (само месец по-късно Казасов ще ги заклеймява с вербални идиотщини) разговарят със Симонов и го моли да му организират литературна вечер в един от оцелелите кинотеатри на София, където обезателно да започне и да завърши (гарантирано с „бис“) с „Жди меня“.

Докато на другия ден Казасов усърдно разхожда с един джип руския гост из Рилския манастир, в печатницата на Данаил Крапчев стар печатар набира под зоркото око на адютанта на подполковника буква по буква текста на огромен афиш. По едно време за по-голяма сигурност пита „Как е малкото име на другаря Симонов?“, което вбесява руснака и той извиква: „Константин Симонов няма малко име!“
Заранта София се събужда окичена с плакати за предстоящото голямо литературно събитие.
Симонов е сритан в така наречения хотел (между другото това е все тая „България“, която външно има стени, но по етажите има по две-три оцелели стаи и цяла армия дървеници) от адютанта на главнокомандващия Съюзническата контролна комисия генерал Бирюзов (по-късно вече маршал, б.р.). Минути по-късно по негова заповед поетът застава пред висшия военен. Погледът му е по-убийствен от действаща „Катюша“.

„Вие акъл имате ли, Константин Михайлович, морал има ли у вас, другарю подполковник Симонов – беснее Сергей Бирюзов. – Ние сме във война с България. Тук са американци и англичани, остави военните, журналисти има тука, те само сензации и скандали чакат, а вие взривявате морала, който съветският войник трябва да бетонира на Балканите! Ще четете на българските баришни любовни стихотворения?! Не ви питам не ви ли е срам, това е позор! Къде е честта на пагона?!“...
Константин Симонов отвръща: „Но другарите вече са разлепили афишите“, на което отговорът е: „Българите не са ви другари!“. Поетът прави последен опит: „Но така ще закрепим братството между двата народа“. А Бирюзов отсича: „Братството, както приблизително го е казал ваш събрат по перо, се крепи на копието, в нашия случай – на щика!“

Край на предаването. Това не е американски тъп филм – няма хепи енд. „Взимай си, другарю подполковник, фотографчето Евгений Крилер и за 24 часа да сте напуснали пределите на България, а самия вие, никога повече да не се мяркате пред очите ми!“ – нарежда генералът.
На този фон е странна ширещата се из средствата за масово оглупяване информация от бъдещия Вожд и учител на българския народ, клатещ краката си из московските дачи, до Бащата на народите, че „някои съветски военнослужещи в пияно състояние нахлуват нощем в градовете и селата, грабят и в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже“.

Интересно е как Димитров е научил за това, след като дори орловото око на американската журналистика Марк Итъридж, пристигнал в София още на 7 септември, не е видиял нищо такова?! По този въпрос си заслужава да се прочете и написаното от ветерана на БКП след Десети ноември, разбира се, Върбан Ангелов, че червеноармейците се отнасяли със страхопочитание към българските домове, особено към жените, като най им харесвала думата „булка“, асоциирайки я с хляб, питка...

Струва си да отбележим и раздвояването на иначе човечния във всяко отношение Бирюзов към поета, белетриста, публициста, драматурга Константин Симонов. Не забравяме и това, че дори Хитлер, хората от близкото му обкръжение го рисуват не само като милостив към всяко животинче вегетарианец, но и мил и човечен домошар...
Бруталността можем да си я обясним както с необходимата твърдост към всеки намек за морално разложение (дори и с текст на любовно стихотворение), така и че точно в тоя момент лично Сталин по телефона е трил сол на главата на генерала. „Какво правите там, генерал Бирюзов“ е изревал гневно Бащицата, а отговорът „Воюваме“ съвсем вбесява господаря на Кремъл.

Причината е, че вече е 18 септември, а част от германските дипломати, воглаве с тартора Бекерле си развяват костюмите из София. Но тая история ние вече сме я разказвали в „Десант“.
Симонов напуска България със смесени чувства, но години наред посреща български писатели като родни братя. Веднъж при него идва Христо Радевски. Българинът имал партийно поръчение от СБП да вземе мнение от Симонов как съветските другари се борят с алкохола.

Няколко пъти авторът на „Жди меня“ се опитва да се измъкне от обсадата, но Радевски е упорит и накрая Симонов кандисва: „Кажете на българските другари, че ние, съветските писатели, се борим с алкохола като с отявлен враг: видим ли го, унищожаваме го до последната капка“!
Това е Симонов. Човекът, изгонен от генерал Бирюзов да не опорочи морала на съветския войник. След време поетът и писател живее в разкошна вила на Красная Дахра в Подмосковието, има си собствен ЗИЛ (кажи-речи копие на американски „Линкълн“, но това е друга тема ). Понякога на няколко чашки ще споделя с приятели, че  „Жди меня“ никога не би го написал в лукс като подобния... Създал го е в полуразрушена хата на ръка разстояние от фронтовата линия.

Четвърт век след разказваната история Симонов ще посети отново София. „Ще се държи като дете – пише в спомените си Лиляна Стефанова – из Витоша, край Панчарево и Бояна“.
После с неусещани от него крака ще излезе на сцената на „Универсиада“ и ще прочете с четвърт век закъснение обявеното за легендарно „Жди меня“...
„Помним България с необикновени чувства и симпатия – ще получи след гостуването му писмо Лиляна Стефанова от Лариса, съпругата на Симонов. – Написах  голяма статия за архитектурата на българските курорти“.


В категории: Нова история , Българските родове