Действително, в годините след Освобождението (1878 г.), в българския град се появила нова „професия“ - вампирджии, т.е., убийци на вампири. Сведения за тях и за хонорарите, които взимали от простолюдието, черпим от Константин Иречек
Автор: Анастас Ангелов, Музей на мозайките - Девня
В чуждестранните туристически каталози, макар и рядко, може да бъде открита някоя дума за Девня. Пред англичаните, например, в началото на миналия век селището е рекламирано като... столица на вампирите.
В народните вярвания това са зле настроени към човека демони. Те са душите на умрелите, прескочени от нещо или умрели от дълбока старост. Външният вид на вампирите е неопределен.
Тялото на погребания остава в гроба, а невидимият вампир се носи из въздуха. Той излиза обикновено нощем, ходи по тавани, по полици, измъчва близките си, гони и язди добитъка, пие кръвта им. Вампирите се боят от светлина, огън и вода, от глогови тръни.
Гробът на вампирясал мъртвец се познавал, ако той е хлътнал или има дупка. Вампирът върлувал до 40 дни след смъртта, докато душата е още на земята.
Понякога вампирите са могли да бъдат уловени от хора, наречени вампирджии. Те имали способността да ги виждат, прогонват или убиват. Обикновено от убитите вампири оставали само капки кръв.
В годините след Освобождението (1878 г.) център на вампирджиите в провадийския край била Девня. Едно от главните им занимания било да прогонват вампирите.
В своята книга „Пътувания по България“ Константин Иречек пише:
„В селото, наречено Венчан, подобен мор изгонил джададжията (магьосникът), повикан от Девня, като ходил със стара иконка в ръце от двор в двор, докато иконата захванала да трепери в знак, че се е допряла до вампира.
Тогава магьосникът се разтърчал след невидимия дух, гонил го от къща в къща, през плетове и огради, докато му паднали поясът и цървулите. Най-после се спрял при гроба, в който бил закопан някой циганин.
Селяните се стекли с мотики и лопати, изкопали мъртвеца, чието лице уж било червено като кръв, донесли дърва и тръне, и изгорили тялото. Вампирът уж пищял в огъня, джададжията стоял с иконата до огъня, за да не избяга злият дух, докато изгоряло тялото.
Тогава, казват, и болестта след 15 дни престанала. Хонорарът на магьосника за такава операция възлиза на 5–6 рубли“.
Тези сведения Константин Иречек почерпил от рапорта на варненския окръжен училищен инспектор Милан Радивоев, добър познавач на варненския и провадийския край, изпратени до Министъра на народното просвещение на 12 март 1882 г.
