Всяка година на 6 януари – Богоявление, Българската православна царква благославя Българската армия и отслужва водосвет на бойните ѝ знамена
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Бойното знаме, заедно с войнската клетва, е най-яркият елемент на символиката, олицетворяваща дълга към Отечеството, държавността и армията ни. Затова неслучайно те се развяват в най-критичните моменти и на най-опасните места по време на боевете и напомнят на българските воини за тяхната клетва да пролеят кръвта си и дори да дадат живота си в защита на Отечеството.
За първи път водосвет на български бойни знамена е отслужен по времето на цар Симеон Велики, преди битката при Ахелой през 917 г., в която той извоюва паметна победа над ромейските войски.
До падането на България под османско робство, преди всяка битка, която води българската войска, се извършва водосвет.
След обявяването на Руско-турската война от руския император Александър II, на 6 май 1877 г. - Гергьовден, в лагера на руската армия край Плоещ съветникът Пьотр Алабин и кметът на Самара Ефим Кожевников, от името на жителите на този руски град, връчват знаме на Българското опълчение. Честта да бъде носено и сахранявано то, се пада на 3-та опълченска дружина с командир подполковник Павел Калитин.
Това е единственото знаме в българската военна история, което е наградено с орден „За храброст”. Самарското знаме е осветено на тържествена воинско-църковна церемония.
Старият войвода Цеко Петков, наричан Балканският орел, забивайки последното златно гвоздейче в дръжката на знамето, го целува и изрича следните пророчески думи:
“Да помогне Бог на това свято знаме да премине от край до край нещастната българска земя. Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи. Нека всичко нечисто поганско и зло да бяга от страх пред него, а подире му да настане траен мир и благоденствие!”
В епичния бой при Стара Загора на 19 юли 1877 г. през Руско-турската Освободителна война, главния удар на турските табори на Сюлейман паша поема знаменната 3-та опълченска дружина с командир, подполковник Павел Калитин.
Самарското знаме води като магнит под своите свилени дипли опълченците в безумно храбри атаки. Турците неистово се стремят да пленят светинята на Българското опълчение.
Воините на Трета опълченска дружина се хвърлят, като лъвове в негова защита, защото руските командири са ги учили, че ако позволят знамето им да попадне в плен, Българското опълчение ще бъде разформировано, като войскова част.
В разгара на боя загива от вражески куршум командира на дружината, подполковник Калитин, миг след като е поел в десницата си знамето от поредния убит знаменосец и е повел бойците си в атака, яхнал своя кон. Падат мъртви и знаменосците, унтерофицерът Антон Марчин, унтерофицерът Авксентий Цимбалюк, опълченецът С. Минков и още двама воини.
Самарското знаме е спасено и изнесено от бойното поле след страховит ръкопашен бой от стихийно формирана знаменна група в състав: унтерофицерът Тома Тимофеев, опълченците Никола Корчев, Павел Малкин, Д. Минков, Попов, прапоршчикът Стефан Кисов, Радев, Мицов, Донев, Н. Кръстев, осетинецът Николай Караев-Дудар и други. То ще води опълченците към победи още в две паметни битки в тази война - на Шипка и при Шейново.
След Освобождението Българската армия ще има още много бойни знамена, но Самарското знаме ще остане най-популярното. То ще се превърне в еманация на несломимия български дух и саможертва пред Олтара на Отечеството и в скъп символ за всеки българин, защото под неговите свилени дипли изгря Свободата на България.
След петте века на робство, с възстановяването на българската държава, воинско-църковният ритуал "Водосвет на бойните знамена на армията" е възстановен от първия военен министър на Княжество България, руския генерал Пьотр Паренсов.
Българските воини пазят като зениците на очите си своите бойни знамена, защото те са техните най-святи символи. Затова в последвалите войни за национално освобождение и обединение 1912-1918г. и в заключителния етап на Втората световна война 1944-1945 г. Българската армия се превръща в една от малкото армии в света, които не са дали в плен нито едно свое бойно знаме.
Този феномен може да буди у нас само чувство на законна гордост и преклонение пред героизма и храбростта на българските воини!
В края на Първата световна война 1915-1918 г., след пробива на съглашенските войски при Добро поле на 29 септември 1918 г. в Солун се подписва примирие между командващия войските на Антантата на Солунския фронт, френския генерал Франше Д` Епре и тричленна делегация, излъчена от българското правителство.
Съгласно примирието, всички български части, намиращи се на запад от Скопския меридиан, стават заложници на съглашенските войски. Така без да са победени, около 100 хиляди български воини от 1-ва пехотна Софийска дивизия, Сборната дивизия и 6-та пехотна дивизия се озовават в плен и са разоръжени.
За да не попаднат бойните им знамена във вражески ръце, в полковете се предприемат от командирите превантивни действия. Под звуците на знаменния марш “Кол славний” бойните знамена са изгаряни или сваляни от дръжките и заравяни на тайни места.
Други знамена са били увивани около телата, под униформите на офицери и подофицери и така те ги съхраняват месеци, в очакване на удобен миг, за да избягат и да пренесат полковите светини, с риск за живота си през вражеските кордони до България. Защото те са знаели, че животът, въпреки всичко, ще надмогне смъртта и че след поражението идва победата,
Знаели са, че опазвайки бойните си знамена, опазват честта и славата на Българската армия и своето Отечество от поругание! Знаели са , че полк, чието знаме бъде пленено, престава да бъде войскова част и се изтрива от списъчния състав на Българската армия.
Днес, всички те са в Националния военноисторически музей: 6-ти Търновски полк, 1-ви Софийски полк, 25-ти Драгомански полк, 42-ри полк, 3-ти Бдински полк, 15-ти Ломски полк, 51-ви пехотен полк ,52-ри пехотен полк, 19-ти Шуменски полк, 35-ти Врачански полк, 36-ти Козлодуйски полк, 8-ми Приморски полк, 27-ми Чепински полк и 9-ти Пловдивски полк.
Със заповед № 67/30 март 1922 г. министърът на войната утвърждава учредяването на специален металически „Знак за спасяване на знаме“ за онези офицери и войници, които са спасили през Първата световна война 1915-1918 г. бойните си знамена. За спасените знамена е учредена „Възпоменателна гривна“ с изписани на нея имената на спасителите.
През 1946 г. ритуалът "Водосвет на бойните значена" е изоставен от новата ОФ власт и на негово място са въвеждат нови воински ритуали, характерни за времето на социализма. След настъпилите демократични промени у нас на 10 ноември 1989 г., традицията отново бе възстановена през 1993 г.
Оттогава, всяка година на 6 януари - Богоявление, във всички гарнизони на страната, най-висшият йерарх на Българската православна църква в епархията, след прочитане на молитвата „За успех на народа”, поръсва със светена вода за здраве и успехи представителните воински части на Българската армия и нейните бойни знамена.
Затова, когато срещнете войскова част с бойно знаме, дори и да бързате, моля ви поспрете се за миг, свалете шапки и се поклонете пред паметта на загиналите български воини и пред техните бойни стягове, които са ги водили към победи в безброй битки за свободата и независимостта на Майка България!
И не забравяйте храбростта няма степени и окраска.Тя не може да бъде нито царска, нито комунистическа, нито демократска. Тя може да бъде само храброст - българска! Затова нека си спомним, че Отечеството загива само тогава, когато е умряло в сърцата на своите синове и дъщери !
