За жертвите на индустриалната революция, за блока на евтината "любов" в Повеляново и как първият секретар на ЦК на ДКМС Станка Шопова приема рапорта на командирите при откриване на национална младежка бригада в Девня. Тези и още премълчани навремето истории споделя журналистът в мемоарния си сборник "Попътности“.
Автор: Десант
Тошо Лижев
За жертвите на индустриалната революция, за блока на евтината "любов" в Повеляново и как първият секретар на ЦК на ДКМС Станка Шопова приема рапорта на командирите при откриване на национална младежка бригада. Тези и още премълчани навремето истории споделя журналистът в мемоарния си сборник "Попътности“ (чуто, видяно, преживяно). Предлагаме ви интересен откъс от книгата на Тошо Лижев.
Девня. Лятото на 1970 година. Запазил съм записки за „лична консумация” от първата ми среща с „долината на голямата химия”. Ето как съм я видял за пръв път: „Никога няма да забравя мига, когато от възвишението се откри пред очите ми долината. Няма да забравя онова първо чувство.
То не беше възхищение, не беше изненада или удивление пред този огромен котел, изпълнен с бетонни корпуси, димящи комини, скелета, коли и невидими от високото хора. То беше объркване. Стана ми някак страшно. Чудех се как ще се справя сам – а аз непременно трябва сам да поскитам в тази невъобразима плетеница.”
Е, сега от разстоянието на годините твърдя обратното – забравил съм не само първите си впечатления, забравил съм много и много подробности и обстоятелства. А в Девня, докато траеше наистина голямото строителство, преминаваше почти половината от работното ми време.
Националният младежки обект в онези години бе комсомолският шлагер. Колегите кореспонденти от другите окръзи на страната дори малко ми завиждаха, защото материалите от Девня негласно излизаха с предимство, често – с начало от първа страница.
Няма какво да си кривя душата, онова, което се искаше от мене, къде по инерция, къде с потисната вътрешна съпротива, го вършех дисциплинирано. Но не бях лишен и от амбиция. Имах желание и твърдо намерение да не се плъзгам по повърхността на събитията, да не робувам на шаблона и на тесногръдите изисквания на „соцреализма”, а да вляза под кожата на хората, свързали съдбата си с този „кипящ котел”.
Интересуваха ме не толкова причините, които са ги докарали от цяла България тук (е, щеше да ми е приятно да установя, че идват не само за пари), а душевната им нагласа, истинското им отношение към това, което вършат.
Започнах с нещо много просто и полезно за един вестникар – пътувах от Варна за Девня известно време с ранните сутрешни работнически автобуси. Е, половината от работягите през целия път си доспиваха, но имаше и бодри приказливци. Във всяка кола се пляскаха и карти на най-задните седалки.
Запомнил съм Иванчо Контрата, може би най-запаленият белотаджия, на когото често гръмко се смееха. Смехът изглежда му действаше като ръкопляскане и той се разпалваше още повече. За Иванчо Контрата можех само да спомена в материалите си (направих го), но за очерк не ставаше.
Герои на очерците бяха първенците, най-добрите майстори, предаващи предсрочно обектите си, доколкото си спомням при началствата имаше и такъв списък. За най-интересното, разбира се, не можеше да се пише в пряк текст.
Не можеше да се пише за честите аварии, за безобразията при обезопасяването и за липсата понякога на елементарни предпазни средства. За жертвите. Девня даде много жертви. Броят им остана неизвестен.
На строежа на содовия завод в Девня
Спомням си изключенията, когато съм минал „между капките” или е станало с мълчаливото съгласие на началствата: в „Народна младеж” съм съобщил за четиримата от дълбачката (строеше се и пристанище), загинали в един ден, в един миг, за паднал от скеле строител (такива случаи имаше множество), за натръшканите от изпуснатия хлор работници.
(Това сам го изпитах на гърба си. Случи се между стария содов завод и стария завод за ПВЦ (поливинилхлорид), в друго време, при друго изпускане. Спаси ме тракторист, който минаваше в този момент с пълно с някаква железария ремарке – качи ме, издърпа ме на седалката до себе си, на по-високото се диша по-лесно, хлорът е тежък газ, „лази” в ниското.)
Не можеше да се пише за проститутките, които обитаваха жилищен блок в квартал Повеляново, за золумите на Иван Рачев, следващият – след Страхил Христов – пълномощник на ЦК на БКП и МС, за когото мнозина твърдяха, че изпивал на софрата 7 бутилки водка, докато пропее „мръсната” песен за пуйчетата. (Личният му шофьор бе намерен мъртъв в колата, с прострелна рана от пистолета на Рачев – обявиха, че е самоубийство.)
Не можеше дори да се напише как първият секретар на ЦК на ДКМС Станка Шопова приема по джапанки рапорта на командирите при откриване на национална младежка бригада. (В друга обстановка, в обкръжението на разни началници, тя беше не просто перфектна, а изумително стилно и „подмазвачески” облечена. В бяло и с тюрбан на главата си, сещате се като кого, нали.)
Не можеше да се пише, че българите работят извънредно и по Великден, докато мюсюлманите отказваха подобна ангария по религиозните си празници и партийните началници се съобразяваха с тях.
Можеше да се пише за калта, за студа, за недостига на материали, най-общо казано за трудностите, но – в контекста на преодоляването им, както се казваше тогава. Можеше – при описването и величаенето на строителните подвизи. На героизма. Изграждането на девненските заводи, както и цялото така наречено социалистическо строителство, цялата му история бе низ от героични постъпки.
Героизъм, героизъм и пак героизъм.
Трябваше да мине време, за да си задам един простичък въпрос и да установя за себе си, че ако на строителните площадки бяха осигурени нормални условия за работа, че ако началниците болееха за хората, а не за пусковите срокове, ако наказваха небрежността и престъпното нехайството, героизъм нямаше да има. В такъв случай той става просто ненужен. Невъзможен. Но системата, идеологията, ако щете, не можеше без него.
Патетиката, шумотевицата на прославянето, гръмките дитирамби за „предизвиканите” подвизи заглушаваха и оставяха на заден план воплите на пострадалите, мъките от неуредиците и провалите на бездарното ръководство. Трябваше ми време, разбира се, за да бъда готов и за онова, към което се стремях от самото начало.
След година–две кръстосване по калните или прашни пътища на Девня, му хванах цаката. Вече имах пълни бележници с факти, впечатления, накратко казано – с човешки съдби. Почти избягах от обичайната схема на сладникавия очерк, като избрах форма, която в редакцията наричаха поредица.
Започнах с три тематично свързани материала. После ми публикуваха „четворка”, „петица”, стигнах и до поредица, която следваше в цели шест броя. Четиво с продължение. Простичък разказ без патетика за житието битието на обикновени хора с не съвсем обикновени съдби. Опитвах се и да разсъждавам, да правя обобщения. И точно това едва не ме въвлече в скандал с един от замглавните на редакцията.
Свикнал работите ми да „минават” безпроблемно, останах крайно озадачен след като поредната поредица не се появи цял месец след изпращането. При първото ми отиване служебно в София узнах, че ръкописът е у Стойчо Банчев. Той ме отряза без обяснения, като обяви, че съм прокарвал упадъчен реакционен фройдизъм.
Тогава направих нещо, което никога друг път не бях си позволявал. Взех отхвърлената поредица и я занесох на главния редактор – така както си е с „не”-то и подписа на заместника му Банчев.
След няколко дни публикацията „тръгна” от брой в брой. А Банчев престана да ми говори. Отмъсти си като ми спря няколко други материала по-късно. Че е злопаметен злобар, го знаех още преди да започна работа в „Народна младеж”.
През 1968 година, когато постъпих в редакцията, още се коментираше случаят, когато Банчев напсувал в коридора един от най-добрите журналисти на вестника за нещо отдавна забравено от колегата.
Импулсивната му реакция била юмручен удар, който повалил началството на циментовата мозайка. Редактора, разбира се, бе изхвърлен от „Народна младеж”, самият аз го осъждах в себе си, защото като млад здравеняк той бе посегнал на един нещастник – Банчев бе дребно човече с гърбица.
След години вече не го съжалявах. Без да отричам доброто му чувство за хумор, находчивостта му и вестникарския нюх, в съзнанието ми неговата външна уродливост се покриваше с представата за душевното уродство. Той не търпеше оригиналната мисъл, да не говорим за – не дай боже – да му се привиди нещо еретично.
Повечето си време прекарваше в ЦК на ДКМС. Като младите – тогава – поети Владимир Башев и Любомир Левчев. Башев и Левчев, и без да изтриват прага на Централния комитет, пак щяха да си останат поети (а може би и по-добри!), за Стойчо това е било обаче жизнена необходимост, за да се задържи „на гребена на вълната”.
Такива бяха времената – уродлива идеология, уродлива система, уродливи фигури по високото...
