Докато през 90- те на миналия век беше хит нововъведеният от видна вестникарска група обратен словоред, днес новите жалони на успеха са "Шок! Ужас! Бомба! Кошмар! Ексклузивно!" Иначе кой ще те чете...
Автор: Веселин Максимов
Шок! Ужас! Бомба! Кошмар! Ексклузивно! За пръв път при нас! Три удивителни, четири удивителни, пет, шест удивителни... Тези горки напъни за повече кликове върху новината и повече продадени броеве са ви ясни.
Докато през 90- те на миналия век беше хит нововъведеният от видна вестникарска група обратен словоред, днес това са новите жалони на успеха. Колкото по-просташки и гнусно пишеш и говориш, колкото повече препинателни знаци блъскаш, толкова повече хора ще те прочетат.
Майната й на идеята да информираш, на кого му пука дали в текста има повече от 5% истина, важно е да има трансфер. Този светъл еталон в най-съвременната българска журналистика следват почти 90% от (с извинение) медиите и затова отдавна не ми е чудно защо всеки е твърдо убеден, че може да работи като репортер. В печатна, в интернет, но и в електронна медия.
Постулат: всеки у нас мисли, че е красив и фотогеничен, не на база лична и безпристрастна оценка след взиране в огледалото, а по аксиомата „бе, тоя/тая да не е нещо повече от мен”.
Какъв смисъл има тук някакво образование, квалификации, стаж, съмнения, опасения, самоусъвършенстване? „Важното е да имаш чене”, гласи народният постулат за журналист.
И понеже у нас почти всеки има чене и дар слово („Кой бе, тоя ли? Снощи така го нахраних във Фейса, мамата му е*ах!”), смята за висша несправедливост от съдбата той да работи нещо друго, докато разни незаслужили връткат микрофони по телевизията, мандахерцат се насам-натам пред камерата и взимат яките пари.
За якостта на парите ще си затрая, мога да им предложа да пробват дългосрочно как ще щракат с пръсти и ще ходят на Бахамите с една журналистическа заплата, без да работят на по две и три места. Най-много на пренаселеното Банско. На Пампоровец. На Борово. Или на някакъв СПА център, не зная точно за къде би им стигнала.
Не това ми е идеята. А за манекените, които карат целокупния български народ да си мисли, че у всекиго живее по една неосъществена телевизионна звезда.
Светлината по пътя на истината тръгна от колегите от спортните редакции, моля от сърце да не се обиждат от моето прозрение. Но, точно оттам. Няма да чуете коментар на мач или каквото и да било състезание, без късащото нервите, иконически задължително за всеки зад микрофона „Ааааа”.
Както правилно се сещате, в случая това не означава предсмъртен стон или обозначение на силно учудване. То е просто задължителен звук.
„Ааааа, опасен беше този, ааааа, шут на аааааа Гаджев, обаче!“. „Аааааа, Станка Златева беше, аааааа, посрещната, ааааааа, от десетки нейни, аааааа, почитатели“. Много често вместо „А“ е „Ъ“.
Помня като ученик бях чел в древния хумористичен вестник „Стършел“ една статия със заглавие „Паузи в мисленето или за ъкането“. Това, обаче, беше в ранните 80 години на миналия век. Не се ли предполага, че с бурното развитие на медиите по време на светлия преход и светлия и доходоносен капитализъм у нас ще се развият и работещите в тях? Не се.
Даже, забележете парадокс – в националните радио и телевизия „акането“ и „ъкането“ са сведени до минимум. „Дъртите редакторки ги тормозят и те не ъкат“, ми обясни с намигване колега и приятел.
И друг парадокс – едно време спортните коментатори нито акаха, нито ъкаха. Лъжа ли? Спомнете си легендата Мичмана.... Методи Манченко...
Както неведнъж съм казвал, за да работиш в телевизията е задължително да казваш „уъ“ вместо „л“ и „ааааааааа“ или „ъъъъъъ“. „Защото той е трябвало да спести на идващите този кошмар“ на престижен телевизионен или радио език трябва да звучи така: „Защото, аааааа, той, аааааа, е трябвало, аааааа, да спести на, аааааа, идващите този, ааааа, кошмар“
