Свободата първо огрява Свищов, а най-късно тя идва във Варна
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
След провала на Цариградската конференция (декември 1876-януари 1877 г.) става ясно, че т. нар. Източен въпрос може да се реши само със силата на оръжието. Но кой да направи това?
Англия се оправдава, че няма достатъчно сухопътни сили, Франция, че има ангажименти извън Европа, Италия, че още не е довършила докрай обединението си, Германия също е изправена пред този проблем, а Австро-Унгария, че не е достатъчно подготвена.
Тежкият жребий се пада на Русия, която се е обявила за ревностен защитник на християните в Османската империя. Затова на 12/24 април 1877 г. император Александър ІІ с височайши указ обявява война на Турция. Военните действия на Кавказкия фронт започват веднага, но на Балканския едва след два месеца.
Свободата първо огрява Свищов
За главнокомандващ на войските на Балканския фронт е назначен великият княз Николай Николаевич – брат на императора. Планът за водене на воените действия е дело на генерал Николай Обручев, който се смята за най-добрия военен стратег в Русия.
Според този план на 12/24 юни отрядът на генерал Аполон Цимерман се прехвърля в Северна Добруджа и обстрелва Русе и Тутракан, което създава убеждение у турците, че там ще бъде главният удар на руснаците. Затова на командирите на гарнизоните в Силистра, Русе, Шумен и Варна, които са превърнати в крепости, е заповядано да бъдат приведени в пълна бойна готовност.
Според плана на генерал Обручев обаче това е отвличаща маневра. Челният отряд на руската армия е съсредоточен срещу град Свищов. На 14/26 юни този отряд, който се командва от генерал Михаил Драгомиров, се готви за нападение. На другия ден, още преди съмване, войниците и офицерите с лодки тръгват към отсрещния бряг.
Когато турските постове ги откриват, започват да ги обстрелват с оръдия, падат първите жертви, генерал Драгомиров се обръща към своите воини с думите: “Нас гледа цяла Русия. За нас няма фланг, няма тил. Има само един фронт. Или отвъд Дунава, или в Дунава.“
Първите части стъпват на българския бряг, но съпротивата на турците е ожесточена. Техните няколко батареи засипват със снаряди настъпващите руснаци и препречват пътя им по коритото на река Текир дере. А преодоляването на високия стръмен бряг, на който е Свищов,е силно затруднено, защото горе са турските позиции.
Едва когато пристига кораба „Анет“ с няколко оръдия на борда и те започват да стрелят срещу турците настъпва прелом. За неговото осъществяване спомага и фланговата атака, предвождана от капитан Брянов, която внася смут в турските редици. Скоро те са напълно разстроени и започва тотално отстъпление.
Към 15 ч. в Свищов влиза предният отряд на стрелковата дивизия на генерал Петрушевски, посрещнат възторжено от жителите на града. Така той става първият български град, освободен от руснаците.
В битката за неговото освобождаване загиват 812 руски войници и офицери, сред които и двама българи на руска военна служба - щабс капитан Петров и поручик Колев. Сега в долината на Текер дере е изграден мемориал „Паметниците“ в памет и чест на воините, загинали за освобождението на Свищов.
Последен е освободен град Варна
Предвиждането на руското комадване войната да приключи в рамките на 3-4 седмици не се осъществява. Затегналата се обсада на Плевен блокира действията и на другите руски войски. Едва след като Осман паша се предава, а след това и при Шипка-Шейново турците търпят голямо поражение започва истинския победоносен поход на руснаците.
Освободена е цяла Мизия и Тракия, но неизвестно защо войските не стъпват и в Македония. Турците молят за примирие, което се сключва в Одрин на 19/31 януари 1877 г. След това руснаците стигат почти до Цариград, в околностите на който в градчето Сан Стефано на 3 март се сключва мирен договор.
Според него се създава автономно княжество България, което се разпострира от Дунав на север до Бяло море на юг и от Черно море на изток до отвъд Охридското езеро на запад. Но турците и особено руснаците знаят, че този договор е само предварителен, но не и окончателен.
Защото още преди започванего на войната Русия се е договорила с Австро-Унгария, а след това и с Англия за бъдещата съдба на освободена България. Дипломатическите пазарлъци продължават и непосредствено преди свикването на Берлинския конгрес.
За съжаление, в тези договорки се стига до най-неблагоприятния за България вариант, при който тя се появява на картата в силно окастрен вид. Абсурдното обаче е, че дори когато се провежда Берлинският конгрес все още има български градове, които са под турски контрол.
В предишната Руско-турска война (1828-1829 г.) отрядът на генерал Дибич със стремителен рейд нанася тежки поражения на турците и доста лесно достига до Одрин, където се сключва мирен договор. Поучени от това турците решават да изградят силно укрепен военен четириъгълник, в който се включват крепостите Русе, Силистра, Шумен и Варна, който да бъде препятствие пред московците при следващи войни.
По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) руснаците овладяват крепостите Русе и Силистра, но командването им решава да не се предприемат дейсгвия за превземането на Шумен и Варна, а само да се блокират гарнизоните, намиращи се в тях. Когато по времето на обсадата на Плевен командирът на шуменския гарнизон Фазлъ паша повежда отряд, с който да помогне на Осман паша, той е спрян с оръдеен огън от руснаците и е принуден да се върне в шуменската крепост. Това статукво се запазва до края на войната.
Според Санстефанския мирен договор турците доброволно трябва да напуснат Шумен и Варна, а крепостите да бъдат разрушени. Турците обаче знаят, че този договор не е окончателен и не предприемат нищо в изпълнение на клаузите за Шумен и Варна.
Това положение се запазва и до времето, когато заседава Берлинския конгрес и този въпрос се поставя на обсъждане. Турците искат град Варна да бъде оставен в тяхно владение или да бъде обявен за свободен град, което се поддръжа от Англия. Русия, с подкрепата на Германия, успява да постигне решение за предаване на Варна на Временното руско управление, а фактически на княжество България.
Дори след приключването на Берлинския конгрес обаче турците не изпълняват неговото решение за Варна. Гарнизонът на Шумен (на 18 юли) се изтегля във Варна и оттам, заедно с местния, би трябвало да бъде извозен с кораби в Турция. Фазлъ паша обаче не предприема нищо това отношение, като се оправдава, че трябва да се организира извозването на цялото военно и друго имущество.
Дори когато султанът издава заповед турските войски да напуснат Варна, Фазлъ паша не се съобразява с нея, като казва, че няма определен срок за това. Главнокомандващият руските войски генерал Тотлебен е силно обезпокоен от създалата се обстановка и дори се опасява, че може да се стигне до втори Плевен, т. е. да се наложи града да бъде обсаден и превзет. В един момент обаче генерал Столипин лично отива в Цариград, взима заповедта на султана, в която е допълнено, че напускането на Варна трябва да стане незабавно и я връчва на Фазлъ паша.
Сега вече той няма какво друго да направи освен да се подчини. Турските войници и офицери, военното и другото имущество са натоварени на кораби и превозени в Турция. Руските войски влизат във Варна и обявяват града за освободен и български. В църквата е отслужен благодарствен молебен, а учителят Димитър Станчев изказва благодарността на варненеци към освободителите.
Знаменателното събитие става на 28 юли 1878 г. С това освободителното дело на Русия в България приключва.
Между първия и последния освободен български град (Свищов и Варна) има период от 13 месеца.
