За противниците бойният вик звучи като „По пет на нож!“
Автор: Дарин Кенавров
Тази година се навършват 105 години от обявяването на Балканската война - едно от най-забележителните събития в нашия национален исторически календар. Може би най-знаковата художествена творба, превърнала се в символ на неотразимия настъпателен устрем на българския войник, е картината „На нож”.
И това не е случайно. Защото в основата на впечатляващите успехи на нашата армия са именно атаките „На нож”, в които българите категорично надделяват.
Независимо дали се дефинира като „боен дух”, „морална подготовка”, „психологическа мотивация”, „народопсихология” или „национален характер”, дълбоко у българския войник е заложено желанието за победа. Без него и най-модерните оръжия не струват нищо.
Гениални са онези военачалници, които го откриват у своите бойци. Победата не се изковава на бойното поле, а още в мирно време. Тя се изписва в душата на бъдещия боец, още когато е в училището, в семейството, в цивилния живот. Това е народопсихология и доктрина за национално възпитание и който не я прилага, няма шансове да спечели каквато и да е война.
Тогавашните строители на следосвобожденска България добре осъзнават тази истина и успяват да създадат една доктрина на победата, която присъства и в българското семейство, и в българското училище, и в българската войска. И тъкмо в Балканската война тя най-добре се претворява на дело и националното възпитание дава своите плодове.
Желанието да отмъсти на поробителя и да раздаде възмездие за неизброимите насилия и издевателства е основната движеща сила на нашия войник в десетките битки с неприятеля. Благодарение на изключително високия си боен дух и морал, българската армия разгромява мита за неговата мощ и непобедимост.
В удара „На нож” и в близкия бой българите се оказват много по-добри. Те атакуват смело. Подкрепяни от точния огън на артилерията, действията на българските части и подразделения имат устремен характер. Бързината при развръщането и ударът „На нож” принуждават противника да отстъпи още след първото съприкосновение с нашите части. „Това бе една човешка вълна… Една буря от хора… Не можем да си представим без смайване и възхищение една поредица от фортове, превзети с атака „На нож!” – възкликва кореспондентът на „Кориере де ла сера” Луиджи Бардзини.
Уникален в това отношение и твърде рядък пример в историята на войните са действията на първо артилерийско отделение (дивизион) при превземането на Одрин. Когато спира настъплението срещу форта Айвазбаба, атакуван от 23-ти пехотен Шипченски полк, наричан от турците „дели алай” („лудия полк”), дивизионът, начело със своя командир майор Друмев, се понася в галоп към челните линии на пехотата. Артилерийските впрягове препускат под град от куршуми и снаряди.
Оръдията наближават предните пехотни вериги и – нещо нечувано и невиждано – ги задминават. Падат коне, падат ездачи, а оръдията летят напред. На стотина метра от турските позиции разпрягат и откриват по противника огън с право мерене, вписвайки в историята ни този необикновен подвиг.
Подобни примери на ярко изразена воля за победа, демонстрирана от нашите деди на бойното поле, дават основание на майор Фон Гагерн, военен наблюдател на германския генерален щаб, да отбележи: „Българите са чудесни войници. Те се увличат извънредно много в битката и отиват на удар с голямо хладнокръвие и без всякакъв страх… Настъплението на частите и съединенията се отличава с изключителна бързина и устрем. В малките подразделения то завършва с мощен удар „На нож.”
Много са случаите, когато командирите с извадени саби и с вик „Напред! На нож” повеждат на бой своите роти и дружини. Неслучайно в донесение до Генералния щаб на австро-унгарската армия пише: „Атаката е в кръвта на българите, техният боен дух и техният устрем са достойни за възхищение”.
Десетките битки с вековния неприятел свидетелстват, че същото бойно майсторство и умение българската пехота демонстрира и в ударите „На нож” по време на контраатаките срещу противника. Пример за това са бойните действия при Булаир. В началото на 1913 г. турското командване взема решение за нанасяне на концентрични удари от Чаталджанската позиция и от Галиполския полуостров в общо направление към Одрин. Предвижда се главния удар да нанесе Галиполската армия, брояща около 70 000 души. В състава й има фанатизирани кюрди доброволци, на чиито фесове е извезано със сребро „Самопожертвай се”. Те са дали клетва над гроба на султан Мурад в Цариград да победят, или да умрат. Но са отблъснати едва от четири български дружини от 7-а Рилска дивизия.
Много образно и емоционално пресъздава този Булаирски бой кореспондентът на френския вестник „Льо Журнал”: „Българската армия, разгърната по позициите си, гледаше как кюрдите приближават. Грозна тишина царуваше в българските окопи и всеки внимателно следеше неприятеля”.
Високият боен дух, демонстриран от нашата армия по време на Балканската война, е причина в. „Таймс” да изтъкне, че пламенният патриотизъм на българския народ е един военен инструмент, по-мощен от всякакви топове и байонети.
„Българските войници отидоха на бойното поле от нивата и кошарата, но се биха като герои. Те нарушиха много военни правила. Те не искаха да знаят, че байонетът (щикът) е излязло от употреба оръжие и се хвърляха „На нож” от 500 метра, без да могат да ги удържат техните командири. Нищо не беше в състояние да спре тяхното неудържимо напредване. И преди Европа да разбере какво става, изметоха турците от Тракия. Такъв е духът на един въоръжен народ, възпламенен от една кауза, която той вярва, че е права” – отбелязва още в своя публикация реномираното британско издание.
Това се признава и от противника. Ето какво разказва турски офицер, пленен в боевете край Лозенград: „Още едно преимущество има във вашата армия: това е духът на войниците. У нас той липсва, докато у вас е същинска сила. Аз сам видях ваши войници как лудешки се хвърляха срещу нашите окопи и как не спираха пред ужасната вихрова стрелба от наша страна”.
Друг ранен неприятелски боец пък коментира за българите: „Те са разярени лъвове, пуснати от клетка и насочени срещу нашата войска. Никой не е в състояние да ги спре… Нашата войска не се бие вече, а само бяга”.
Широка популярност добиват и пощенските картички „По пет на нож”. Любопитно е да се отбележи, че председателят на Балканския комитет лорд Ноел Бъкстон пише с възхищение за храбростта и саможертвата на българите. В публикациите си той разяснява на английските читатели как бойния вик „Напред! На нож!” се счува на бягащите турци тъкмо като „По пет на нож!”.
