Несправедливо забравен от съвременниците, неговият живот е пример за родолюбие, а историята му е колкото тъжна, толкова и вдъхновяваща. На 23 март 1913 г. от раните се издъхва поетът с пагони, заместник-командир на 12 рота и 38-ми пехотен полк
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Има едно великолепно стихотворение в българската поезия, което ме грабва със своята затрогваща мъка и вяра в бъдещето- « Сине мой». Неговият автор е поетът с пагони – подпоручик Стамен Панчев.
Той е роден на 1 декември 1879 г. в Орхание (дн. Ботевград). Завършва педагогическа гимназия в Кюстендил и педагогика в Софийския университет. Като студент се влюбва в дъщерята на своите хазаи - Райна, която е сестра на известния поет Николай Ракитин. През 1907 г. тя му става съпруга.
Стамен Панчев даскалува за кратко в Троян, след което записва и завършва Школата за запасни офицери в Княжево. Връща се към професията си на учител в родния си град. Неговата всеотдайност в работата е оценена по достойнство и той е издигнат за директор на местната гимназия. Силно е запленен от магията на музиката. Свири чудесно на цигулка и флейта, има прекласен глас. Участва в различни хорове. Затова хората в града го наричат почтително – Маестрото. Като директор на гимназията той развива активна обществена дейност. Създава ученически, граждански и църковен хор, любителска театрална трупа и оркестър.
През 1909 г. се ражда синът му Павел. Детето е една тригодишно, когато през 1912 г. избухва Балканската война. Жена му е бременна с второ дете, но подпоручик Панчев заминава на фронта.
Назначен е за заместник командир на 12-та рота в 38-ми пехотен полк на 1-ва Софийска дивизия. Войниците искрено се привързват към него заради благия му характер, като командир. Заедно с тях делял тегобите на войнишкия живот. На няколко пъти ходил на разузнаване в тила на противника по заповед на старшото командване и на въпроса му, кой иска да дойде с него, цялата полурота правела крачка напред.
Неговите бойци били готови да го последват дори в самия пъкъл. От фронта той пише на своя баща Панчо, че ако загине, му остава за син своето дете Павел.
Семейна снимка на поета Стамен Панчев (прав в средата). На детето вдясно е посветено стихотворението „Сине мой“
Проявява се като храбрец в боевете при Караагач. През март 1913 г. при Чаталджа турците правят отчаян опит да пробият българската отбрана. Яростно атакуват позицията на полка, който е на десния български фланг, но срещат упоритата му съпротива.
В боя е ранен в крака подпоручик Панчев. Получава отпуск и заминава за София при родителите на жена му, където се намират тя и невръстният им син. Едва позакрепил здравето си и заминава отново на фронта в своята част, която отбранява брега на Мраморно море. На два пъти отблъскват опитите на противника да стовари десант н поверения им участък.
На 17 март 1913 г. в боя при село Ялос подпоручик Панчев е тежко ранен в корема и дясната ръката от куршум и осколка от снаряд, изстрелян от турски крайцер. Санитарите го изнасят от бойното поле и го натоварват на кон, с който изминава разстоянието от 8 км. до дивизионния лазарет в село Кадъкьой.
След шестдневна агония той издъхва на 23 март в ужасни мъки. Усещайки наближаването на смъртта, помолил санитарите да сложат снимката на детето му върху устните му.
Малкият Павел, синът на поета с пагони Стамен Панчев
Целунал с последния си дъх своя невръстен син, от който го делели стотици километри обгорена и просмукана с кръв земя и прошепнал един куплет. Той се отронил от устните му, като въздишка на отиващия си живот, като солена бащина сълза, като завещание:
"Сине мой, надежда скъпа моя!
Радост в грижи , грижа в радостта!
Може би последен ден е тоя,
в който те целува твой баща"...
Тези разкъсващи душата стихове са апотеоз на бащиното начало. Те са изпълнени със светла вяра и неописуема тъга. Те преминаха през пространството и времето, през телените заграждения и фронтовите траншеи, през пепелищата и горнилото на войната, за да достигнат днес, до нас, като символ на всепобеждаващата бащина обич.
Финалът на стихотворението: "Дай животът си за края роден. Българин бъди горд, сине мой!” - е безсмъртен завет, превърнал се в еманация на българщината и в нравствен пътеводител на всеки, който люби своя род и родина.
След смъртта на подпоручик Панчев в лазарета, медиците откриват сред личните му вещи, тетрадка със 70 стихотворения, част от които се били писани в окопите, а други преди войната. Братът на съпругата му Любомир Василев, който впоследствие става негов биограф, ги издава в едно малко томче. То буквално се разграбва за броени седмици от книжарниците.
Стихосбирката се превръща в сензация в българския литературен живот и нарежда името на Стамен Панчев сред имената на най-известните български поети, трагично загинали в бой за Родината. Стихотворението „Сине мой” влиза в учебниците по литература след войните за национално обединение. То става любимо за българската младеж и се запява, като песен, която е жива и до днес.
В края на 30-те години в Ботевград му е издигат паметник от признателното население, който незнайно по какви причини след 9 септември 1944г. е разрушен. През 1969 г. по случай 90 - годишнината от рождението на този скромен български патриот и поет, отново в центъра на града му е издигнат паметник, местното читалище е кръстено на него, а родната му къща е превърната в музей.
