”Чувствам, че не ще се върна вече, но нали тъй ще е по-добре!” - написал от фронта гениалният творец, който напуска този свят едва на 29 години
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив. Тук Димчо Дебелянов учи в Пловдивската мъжка гимназия, където пише първите си стихотворения, но в последствие ги изгаря. През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София.
През 1906 г. за първи път в списание „Съвременност“ са отпечатани негови творби - „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. Освен на „Съвременост”, той сътрудничи и на „Българска сбирка“, „Нов път“, „Оса“ и други печатни издания. В хумористичните издания печата сатирични творби.
През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но на следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, където учи само две години. Научава френски, руски и английски езици и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.
В навечерието на Балканската война посещава бащината си къща в тихата възрожденска Копривщица и написва едно от най-нежните стихотворения в българската поезия “Да се завърнеш в бащината къща”.
През Балканската война, в края на месец октомври 1912 г. е мобилизиран като войник в 22-ри пехотен Тракийски полк в Самоков. През септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево.
През 1915 г. изкарва шестмесечна школа за запасни офицери и получава първо офицерско звание - подпоручик. През Първата световна война 1915-1918 г., отначало служи в Сметната палата в София, но съвестта му се бунтува срещу рутинната канцеларска длъжност, докато на фронта загиват хиляди български воини.
Затова подава рапорт и постъпва в 22-ри пехотен Тракийски полк на 7-ма Рилска дивизия. Казва на своите приятели: ”Чувствам, че не ще се върна вече, но нали тъй ще е по-добре!”
В края на месец януари 1916 г. е изпратен на Македонския фронт, където воюва около осем месеца. През нощта на 30 септември 1916 г. ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните.
В дъждовното утро на 2 октомври край село Горно Караджово (днес Моноклисия, в Северна Гърция) загива от вражески куршум. На другия ден е погребан в двора на българската църква в Демир Хисар.
След смъртта му, в походното сандъче намират няколко недовършени стихотворения и част от великолепния му цикъл “Тиха победа”. Трагичната гибел прекършва живота на Димчо в разцвета на неговите сили. Той е едва на 29 години и, въпреки че няма издадена книга, успява да остави след себе си три дузини балади и елегии, които завинаги ще влизат във всяко българско сърце.
Стихотворенията “На един убит“ и “Сирота песен“ се превръщат в своеобразен протест срещу кървавата касапница безумието и военната еуфория обхванали Европа по онова време.
В европейската поезия неговите поетични образи и метафори се родеят с лиричните стихове на Хайнрих Хайне и Сергей Есенин, но обречеността му да живее и твори в една малка страна като България, в която често пъти кървавият терор и облечената във власт посредственост вземат връх над творческия гений на духа, го правят малко известен за европейската културна общественост.
И добре, че са приятелите му от литературния кръг „Живо слово”, които след смъртта на Димчо Дебелянов събират ръкописите му и издават посмъртно две негови книги - “Стихотворения”- 1920 г. и “Златна пепел”- 1924 г.
Пак те стават причина през 1931 г. да се създаде инициативен комитет, който да принесе тленните останки на поета от изписаното с черти букви в нашата история гръцко градче Демир Хисар в родната Копривщица. Така 12 години след трагичната кончина на поета, костите му най-сетне намират вечен покой.
