По традиция ритуалът в Странджа се изпълнява на 3 юни, когато почитаме двамата светии по стар стил
Автор: Десант
В България народният култ към светите равноапостоли Константин и Елена е особено силно развит в Странджа, където той е свързан с играта върху огън, известна като нестинарство. По традиция ритуалът се изпълнява на 3 юни, когато почитаме двамата светии по стар стил.
В миналото нестинарки са ставали само жени. Приемало се е, че влизането в огъня с боси крака изкупва греховете на всички в селото. Днес има и мъже нестинари, но се срещат рядко.
Една от всички нестинарки се определя за главна. Това обикновено е най-възрастната жена, която притежава най-добри умения за игра в огъня и има дарбата за предсказване на бъдещето. С мнението на главната нестинарка са се съобразявали не само нестинарите, но и цялото село. Нейно основно право и задължение е да ушие т. нар. „ризи“, с които се обличат иконите, преди да бъдат взети за игра в огъня.
Най-съществената й роля обаче е да определи епитропа на селото измежду най-честния и отдаден на бога мъж. Волята и решението на главната нестинарка се изпълняват безпрекословно. Последната главна нестинарка на прочутото с нестинарството странджанско село Българи е легендарната Злата Даскалова и, както твърдят съселяните й, нейните предсказания за бъдещето на България от 1940 г. досега са се сбъднали. Къщата й се смята за свята. Нарича се „конак“ и обикновено в нея има параклис на светците.
Празникът започва няколко дни преди деня на св. Константин и Елена със събиране на средства за общ курбан, а също с почистване и поправяне на изворите и кладенците на селата. Сутринта в деня на Константин и Елена всички се събират в „конака“. Тъпанджиите също са част от ритуалното шествие.
Главната нестинарка събира всички на трапезата и ги гощава, след което ги отвежда в параклиса, където в специални червени калъфи се съхраняват през цялата година иконите на светите равноапостоли. Тук се намира и свещеният нестинарски тъпан, който се използва само при игрите с огън.
Със светите изображения в ръце нестинарките се отправят към аязмото на светците. Вярва се, че водата, извираща под параклиса на св. Константин, в този ден е лековита и чудотворна. С нея се измиват иконите, хората пият от тази вода и сплакват лицата си за здраве.
Обредният огън се запалва още на обяд. Привечер, след падане на здрача, тръгва шествието, водено от епитропа на селото. Свещените икони се носят от млади момчета. Шествието обикаля църквата и под специфичния неравноделен ритъм на тъпана и гайдата нестинарите влизат в горещата жарава с викове “Въх, въх, въх“ или „Ойси, ойси, ойси”. Някои от тях взимат жарава с ръце и я посипват върху себе си. Играта с огъня продължава около 20 минути. След това нестинарите повеждат хорото, на което се хваща цялото село за здраве и успех.
В Южна България пък света Елена се почита като господарка на градушката. Народното поверие гласи, че тя носи ледените зърна в ръкава на бялата си риза. Ако хората не я почетат, тя ги наказва с град. В Троянско и Тетевенско светицата се тачи от жените, за да се предпазят от „синя пъпка“.
В Родопите празникът е известен като „Предой“, „Мандар“ или „Отбив“, тъй като на този ден овчарите отделят агънцата от майките им, от които издояват първото им мляко. Край къшлите се устройва празнична трапеза.
