В стотици статии и брошури, анализи и учебни помагала полк. Борис Дрангов разглежда изграждането на българската войска не само като въоръжена сила, но и като фундаментална институция на националното възпитание и просвещение
Автор: проф. Пламен Павлов
Втори юни, Денят на падналите за свободата и националното обединение на българския народ, ни призовава да пазим паметта на всички онези, които положиха костите си за Отечеството през цялата ни многовековна история. Подвигът на войводата и поет Христо Ботев и неговите четници намира своето продължение във водената от нашите предци борба за освобождение на останалите по турска и друга чужда власт изконни български земи. Подп. Борис Дрангов, неговите колеги и възпитаници са ярко олицетворение на националните ни традиции.
Който познава и следи творческите изяви на Красимир Узунов, надали ще се изненада, че след (или заедно) с мащабните проекти „Каймакъ-Чаланъ“ (2015) и „Епопеята на Добруджа“ (2016) в рамките само на около две години се появява трети негов изследователски труд. Узунов е съумял да представи големия Дрангов на фона на изграждането на възкресената след Освобождението българска войска, на общобългарската борба за свобода и национално обединение.
Достойният син на мъченицата Македония е дълбоко свързан с цяла палитра от личности и организационни структури, поели пътя на национално-освободителната революция. Още във Военното училище в София съдбата го среща с Гоце Делчев, Борис Сарафов, Петър Дървингов… С цяла плеяда от ярки личности, които по думите на Ефрем Каранфилов мечтаят да станат офицери, за да посветят себе си на освобождението на поробените сънародници в Македония и Одринска Тракия.
Светлозар Елдъров дефинира високите стремежи на младия Дрангов и неговите другари с формулата „офицерска кариера и отечествен дълг“ – понятия, които в онова трудно, но и славно време са реалност, а не празна реторика. Нещо повече, високи цели, които чертаят неписания кодекс на българското национално рицарство. От всеки ред в сагата "Аз служих при Дрангов!", сътворена от Красимир Узунов, проумяваме, че Учителя на българското войнство не би се появил на сцената на историята, ако Борис Драгов не бе отдаден по рицарски на поробена Македония. И на осъзнатия дълг за обединение и просперитет на Родината България – дълг, който е неосъществим без силна, боеспособна и просветена армия.
В яркия жизнен път на Борис Дрангов борбата за душите и умовете на младите българи, от една страна, и онази за изграждането на боеспособна войска, от друга, се съчетават по неповторим начин.
Служейки на различни командирски постове и нива в действащата армия, по фронтовете на Балканската и Първата световна война, Борис Дрангов нито за миг не се отклонява от мисията си на „военен Учител“. Още от края на XIX в. неговата „Подробна програма за обучение на младите войници и редници“ е наръчник за стотици и хиляди негови колеги.
Следват стотици статии и брошури, анализи и учебни помагала, посветени на най-важните аспекти от изграждането на българската войска не само като въоръжена сила, но и като фундаментална институция на националното възпитание и просвещение. Отново ще подчертаем, за силна, но и просветена армия! И, ако сме обективни, това сродява Борис Дрангов с онези титани на Българското Възраждане, които са известни на всеки…
Затова е още по-нетърпимо личността и делата на Учителя на българското войнство да бъдат игнорирани в продължение на десетилетия. Настоящият труд на Красимир Узунов е отдавна чаканото преоткриване на голямата личност на Борис Дрангов, но и на цяла епоха от съграждането и развитието на българската армия и модерна държавност.
Книгата на Красимир Узунов е фокусирана върху онази образователна структура, която с право е наричана Дранговата школа. Изумително е, че в рамките на едва няколко месеца Борис Дрангов и неговите колеги създават от една „целева“, военновременна школа за запасни младши офицери еталон за войнско образование и национално възпитание.
Някак си е парадоксално на пръв поглед, че сред хилядата възпитаници на школата в Скопие откриваме цялата палитра на българската интелигенция, политически и културен елит, дал облика на епохата между двете световни войни! Стойчо Мошанов, Фердинанд Козовски, Иван Кинов, Андро Лулчев, Спас Дупаринов, Илия Лаловски, Георги Добрев, Киро Арнаудов, Христо Таукчиев, Найден Маринов, Асен Драгнев, Любомир Кайряков, Мико Грозев, Кирил Драмалиев, Васил Пундев, архитект Йордан Севов, Алекси Квартирников, арх. Александър Рашенов, арх. Вельо Дебелянов, Димитър Чорбаджийски – Чудомир, Тодор Кожухаров /щабс-капитан Копейкин/, Константин Петканов и много други...
Политици, народни представители, министри, генерали, кметове, писатели, художници, архитекти и строители, учители и стопански дейци ... С всичките им идеологически различия и крайности. И, което е най-важното, разбираме как вдъхновеният труд на Борис Дрангов дава убедителен и заразителен пример на отговорност и надпартийност в името на великата национална идея. Няма спор, че такива примери в нашата история са по-скоро изключение, а са толкова необходими, включително и днес!
Дрангов лист от 27 май 1934 г.
Всичко това читателят ще открие на страниците на настоящата книга на Красимир Узунов. Борис Дрангов ни е оставил наследство, което и до днес не е напълно издирено, събрано и оценено. Не можем да не се съгласим с извода на Красимир Узунов, че знаменитите някога мисли или сентенции на Учителя на българското войнство дори и век по-късно „продължават да звучат като най-жестоката присъда над безвремието и апатията, които властват в днешното българско общество, които определят принципите на неговото функциониране, които превръщат националният нихилизъм и липсата на ценности в задължителна норма на поведение и дават сигурна гаранция за личностно издигане…“
Наистина, създадената от Красимир Узунов сага за Учителя на българското войнство има своите важни проекции и днес. Както ни е завещал Дрангов, за да я има България изпитваме „належаща нужда от нравствени великани“, а не от „нравствени кастрати“.
Примерът на Борис Дрангов рано или късно ще намери и, убеден съм, вече намира своите последователи. По думите на Учителя на българското войнство, българската армия, бихме добавили, и българската нация като цяло „трябва да се води и въодушевява от възвишени характери!“ Истина, която е по-вярна от всякога.
