Кой как реагира на този категоричен акт за единение на българския народ
Автор: Атанас Коев
Съединението на Княжество България с Източна Румелия е един от най-важните актове в новата българска история. Чрез него се осъществява обединението на превърнатата от Берлинския конгрес в 1878 г. автономна област с Княжеството в една национална държава.
Подготовката за този акт на българите на север и на юг от Стара планина започва да се осъществява веднага след влизането в сила на Берлинския договор, като спонтанно се създават т.нар. комитети „Единство“ от двете страни на Балкана.
В Източна Румелия се организират гимнастически дружества, които по-късно послужват като основа за обединението на нашите земи. Още със създаването им те получават безвъзмездно оръжие и боеприпаси от руската армия, а военната им подготовка се ръководи от руски офицери. В сливенския край дори самият генерал Скобелев се заема с обучението на младежите в тези дружества. Същевременно започва и привличането на българските офицери от Източнорумелийската милиция (войската на автономната област) и от полицията за съединистката акция.
Организационната работа по осъществяване обединението на двете наши области се ръководи от основания през месец февруари 1885 г. в Пловдив Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Борбата за съединението на Княжество България и Източна Румелия се води едновременно с борбата за освобождението на останалите под османска власт Македония и Одринска Тракия, където по-голямата част от населението е българско.
Първите прояви, свързани с обединението на княжеството с автономната област, започват още през 1884 г., когато на 19 февруари - Денят на освобождението на България от турска власт по стар стил, се провеждат общонародни митинги в Панагюрище, Стара Загора, Сливен, Пазарджик и др. Огромна пропагандна и организационна дейност развиват и поборническо-опълченските дружини в автономната област, чийто централно дружество се намира в Пловдив.
През лятото на 1885 г. в Източна Румелия се провеждат масово организирани политически акции. Те всъщност са последната стъпка в продължителната съединистка кампания. На 24 и 25 юли в село Дермендере, дн.село Първенец, Пловдивско се свиква заседание на БТЦРК, на което се избира нов Централен комитет. В него влизат видните наши поборници Захари Стоянов, Коста Паница, Иван Андонов, Димитър Ризов, Иван Стоянович и др. На заседанието на организацията се взема решение съединението да се провъзгласи между 15 и 20 септември 1885 г., като окончателния план за действие е утвърден на 23 август с.г.
На 2 септември 1885 г. Панагюрище въстава преждевременно и обявява съединението. Това принуждава БТЦРК да определи нова дата за обединението на българските земи от двете страни на Стара планина-6 септември. В следващите няколко дни последователно се вдигат на бунт Голямо Конаре, Чирпан, Пазарджик и редица други градове и села в Южна България.
На 6 септември 1885 г. БТЦРК, начело със Захари Стоянов, провъзгласява в Пловдив съединението на Княжество България с Източна Румелия под скиптъра на княз Александър Батенберг. Правителството на автономната област е свалено от власт с помощта на източнорумелийската милиция, а генерал-губернатора Гаврил Кръстевич е арестуван от членове на комитета.
На 8 септември 1885 г. българският монарх с официална прокламация приема титлата княз на обединената българска държава, а на множество митинги в Княжеството народът заявява решително, че е готов с оръжие в ръка да помогне на своите братя в Източна Румелия в случай на турско нападение. Веднага след това започва усилено прехвърляне на войски и доброволци от северна в южна България. На 12 септември 1885 г. IV Обикновено народно събрание-ОНС гласува специална правителствена резолюция за обявяване на военно положение. В същото време голяма подкрепа съединението получава от българите живеещи в чужбина.
Обединението на Княжество България и Източна Румелия веднага предизвиква намесата на правителствата на западните велики сили, а Русия недвусмислено заявява, че не одобрява начина по който е извършено съединението. Тя веднага отзовава своите офицери и инструктори от българската армия в знак на несъгласие със ставащото.
След обявяване Съединението на Княжество България с Източна Румелия правителството в София се надява, че въпреки сянката на взаимно недоверие между страната ни и нейната освободителка, това няма да попречи на Русия да подпомогне извършеното дело в Пловдив. Именно затова княз Александър Батенберг и премиерът Петко Каравелов се обръщат първо към руския император, подчертавайки, че очакват активно съдействие от страна на Петербург.
Надеждите, че Съединението ще бъде подкрепено от Русия се подхранват от възторжения отклик на руската преса по отношение на извършеното от българския народ. В първите дни след съединистката акция руските вестници „Новое время“, „Русский куриер“, „Новости дня“, „Санкт-Петербургские ведомости“ и др. приветстват решителната стъпка извършена от младото княжество, като подканват царската дипломация да защити справедливото му дело.
На 9 септември 1885 г. обаче в София се получава телеграма, подписана от управляващия Азиатския департамент А. Влангали, в която се нареждало на руския княз М. Кантакузин да напусне поста си на български военен министър. Същевременно руските офицери в княжеството не трябвало по никакъв начин да се ангажират с румелийските работи. Наскоро след това те получили нареждане да напуснат България. Така страната ни остава без висши военни, когато над нея надвисва опасността от война.
На телеграмата на българския княз и правителство, за признаване на Съединението, император Александър ІІІ не намерил за необходимо да даде отговор. Така отпадат всякакви надежди за незабавна подкрепа от страна на Русия. Още преди съединистката акция руският император започва да смята, че българският княз е „враждебен и чужд на руските интереси на Балканите“, а министър-председателят на България също е смятан за неблагонадежден.
От първите руски реакции става ясно, че в Петербург не одобряват извършеното Съединение между Княжество България и Източна Румелия. За да се смекчи руската позиция е изпратена смесена българо-румелийска делегация, водена от митрополит Климент, която да се срещне с намиращия се в Копенхаген руски император.
На 20 септември 1885 г. делегацията е приета от външния министър на Русия Гирс, а на следващия ден Александър ІІІ се среща с българския митрополит. На тези срещи е изразено раздразнението на императора от прибързаното, според тях Съединение, станало без знанието и съгласието му. Когато обаче българите изразяват решителната си готовност да бранят постигнатото дори с кръвта си, руският самодържец произнася знаменитата фраза: „За разединение и дума не може да става“.
На 24 октомври 1885 г. в турската столица Цариград е свикана посланическа конференция във връзка с българските събития, но на 2 ноември с.г., под предлог че се нарушава равновесието на Балканите, сръбският крал Милан обявява война на страната ни. В отговор на това целият български народ се вдига с оръжие в ръка да защити делото на съединението. Това впоследствие изиграва решаваща роля за неговото признаване от европейските велики сили, тъй като те се убеждават, че съединистката акция по произход, характер и осъществяване е изцяло дело на народа ни и няма никаква външна намеса.
Въпреки антибългарската позиция на Русия, след победата на България в избухналата Сръбско-българска война, на 24 март 1886 г. в Цариград се стига до подписването на „Акт за спогодба относно работите на Източна Румелия“, като под него слагат подписите си посланиците на великите сили.
На 5 април 1886 г., месец и половина след сключването на мирния договор със Сърбия, посланиците на държавите авторки на Берлинския договор от 1878 г. подписват спогодба за назначаването на княз Александър Батенберг за губернатор на Източна Румелия, с който акт автономната област фактически престава да съществува, а българите от двете части на Балкана се обединяват в една национална държава. Същевременно с подписването на специална българо-турска спогодба през 1886 г. съединението получава и международно признание.
На тържествена ауденция в София, на 13 април 1886 г. турският представител Шакир паша връчва на княз Александър Батенберг султански ферман, с който му се поверява управлението на Източна Румелия.
Така въпреки нежеланието на Русия да одобри Съединението, се стига до признаването му от великите сили, а обединението на българските земи става предпоставка за следващия важен акт в нашата нова история - обявяването на независимостта през 1908 г.
Веднага след провъзгласеното Съединение, най-могъщата тогава световна сила - Британската империя заявява, че този акт е дело на руския царски двор и изпраща нота до руския император, че ако Русия признае това Съединение, то цяла Европа ще воюва срещу Русия и българите ще бъдат натикани между Дунав и Стара планина. Защото (цитирам английски документ) "Източна Румелия е гръцка провинция и може да бъде присъединена единственокъм Гърция"!!! Открих този документ преди две-три години в Битанската библиотека, той е част от Сборника с важни за английската политика документи. Това е причината противно на желанието си Русия да не признае Съединението и да изтегли офицерите си. Добре е поне, че споменавате думите му, че за разединение и дума не може да става!!! Благодаря за чудесната и правдива статия...
