Всяка дума, всеки знак, оставени от него, възкресяват отминал живот, който няма да се повтори
Автор: Елена Алекова
Беше суров човек. Никой не знае това по-добре от хората, които обичаше. Те искаха да му бъдат приятели. Той ги направи свои деца. И беше строг към тях като баща.
Беше великодушен човек. Никой не знае това по-добре от враговете му. Умееше да напада яростно и със страст. Страст благородна и всеотдайна, чужда на новите времена. Но още по-важно – умееше да дава шанс на противника си. Изчакваше го да се съвземе, да се освести, поправи – с неизтребимата вяра, че доброто в човека е по-силно от злото. Громеше лъжата, измяната, отцеругателството, мерзостта – не човека. Признаваше му правото да греши. И му прощаваше.
Неслучайно в сетния му път го изпратиха и враговете му. Отдадоха му последна почит объркани и смутени. Той осмисляше живота им, самите тях. Осиротяха без него. Останаха самотни и ненужни.
На децата си, на своите приятели, завеща всичко свое. Духа си – въплътен в могъщо и първозданно слово. Борбата си – за доброто, за човека, за България. Осмисли делата им за вбъдеще.
У него има нещо от старозаветния максимализъм. Ясна суровост на духа. Непоколебима категоричност на изказа. Магическа сила на словото. Мъжествена красота, ако щете. В Дневника си от 8 април 1974 г. той завеща свои „Десет Божи заповеди към писателя”, валидни и за всеки човек:
„Първа заповед: Обичай хората въпреки техните грехове и се опитай да видиш в тях доброто! Ако не го откриеш – измисли го!
Втора заповед: Бъди наивен и вярвай в човека, а не на очите си, ако видяното с очите те кара да отвръщаш лицето си от него!
Трета заповед: Вярвай в оправянето на Света въпреки всички доказателства на историята за обратното!
Четвърта заповед: Ако днеска вали, вярвай, че утре ще грее ясно слънце!
Пета заповед: Бъди верен на себе си и на никого другиго!
Шеста заповед: Не лъжи даже когато от лъжата можеш да спечелиш много пари!
Седма заповед: Не блудствай и не пигии за неща, които не лежат на сърцето ти; не забравяй, че изкуството се оплодява само от сърдечната любов.
Осма заповед: Можеш невинаги да бъдеш храбър (храбростта не е всекиму дадена), по винаги бъди искрен!
Девета заповед: Не избягвай страданието, защото то е, което най-дълбоко оплодява човешката и най-паче писателската душа! През страданието минават всички пътища към творчеството!
Последната, десета заповед: Не пожелавай друга власт освен тая, която ти дава писането, защото пътищата на властта и творчеството са противоположни!”
Като скрижали са! Чисти и ясни! Няма какво повече да се добави.
* * *
„Роден в края на Първата световна война, станах неволен свидетел на много преврати, на три войни и смяната на три политически системи...” – написа в предговор към книгата си „Който има ухо, да чуе...” (2001).
Да, живя и твори през XX век. Прекрачи в XXI-я. Но по същина, по дух, по „кройка" беше човек ПРЕДАНТИЧЕН. Който и да е негов разказ, което и да е от есетата му, който и да е пътепис, която и да е страничка от дневник, от изследване, от статия, от интервю, която и да е случайна бележка или автограф свидетелстват за това.
Всяка дума, всеки знак, оставени от него, възкресяват отминал живот, който няма да се повтори. Свят – отпреди разумът да победи прозорливостта на душата, отпреди красотата да надделее над природата, отпреди знанието да замени мъдростта, отпреди прогресът да унищожи човека.
Чепатият му, корав език вае характери непоколебими, нежни и свободни. Героите му живеят в хармония със себе си и мирозданието. В райската градина. Близо до Бога. Както живя самият той.
Словото му е живо слово. В него танцуват багри, миризми, светлини и сенки. Танцува животът! Танцува тайнствения си танц пред смъртта, незрима за окото, но от душата предчувствана. И я побеждава.
Той не си отиде от нас. Остана в нас. Тялото му се вля в земята на България. Очите му се сляха с небето на България. Духът му се вплете в духа на България. И е жив. И ще пребъде. Заедно с България.
