В сръбско-българския военен конфликт армията ни защити акта на съединението от 6 септември 1885 г.
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Докато в България през септември 1885 г. народът бурно празнува акта на Съединението и българските войски заемат позиции край турската граница, за да посрещнат евентуален удар от Османската империя, войната идва съвсем неочаквано от запад.
Уверени в лесния си успeх, на 2 ноември 1885 г. в пределите на България нахлуват полковете на сръбския крал Милан. Известието за тяхното нахлуване предизвиква възмущение в цяла България.
Народът се вдига, като един, за да отблъсне вероломните сръбски агресори. Доброволческото движение придобива голям размах. Загребският вестник „Свобода” нарича войната - „измяна, варварство и зверство на крал Милан”.
Дори в Сърбия се чуват гласове на държавници, които са против войната. Така например Ристич заявява: „Всяко посегателство върху българска територия би било крупна политическа грешка!”
Белградският вестник „Застава” пише, че първият сръбски куршум ще разруши всички мечти за осъществяване на идеята за съюз на балканските народи!
Световните телеграфни агенции съобщават за войната и предричат лека победа на сръбското оръжие. Безпристрастно погледнато, шансовете на сърбите във войната са по-големи, защото съотношението на силите, мобилизационните ресурси, оръжието и опитът са на страната на сръбската армия.
Тя е командвана от опитни полковници и генерали, завършили реномирани военни академии в Русия и Западна Европа, докато младата българска войска се води от млади поручици и капитани.
Военният министър Никифор Никифоров е 27-годишен капитан, а началникът на Щаба на армията Рачо Петров е капитан на 24 години! Именно те - младите командири в Българската армия - на 3 ноември се противопоставят решително на българския главнокомандващ, княз Александър Батенберг да отстъпи столицата без бой на сърбите и да им даде генерално сражение на Вакарелските или Ихтиманските височини.
Сърбите имат данни за броя на българските воини и тяхното оръжие, но не знаят нищо за себеотрицанието им, с което българите се хвърлят към западната си граница, за да преградят пътя на вражеската армия към София. Пред този морален потенциал на българската войска са безсилни хилядите щикове и круповски топове на сръбските генерали.
Във Видин комендантът на обсадената от сърбите крепост, капитан Атанас Узунов, не само не се предава на сръбската Тимошка армия, но и дръзко отговаря на изпратените от нейния командващ генерал Лешанин парламентьори: "Г-н генерал, в Русия аз съм се учил да превземам , а не да предавам крепости!”
Докато траят боевете на прикриващите отряди в приграничната полоса, Южнобългарските войски тръгват от турската граница към София . Те извършват един чутовен преход, който няма аналог в цялата ни военна история и е наречен от народа “похода на бързите нозе”, който спасява България от сръбска окупация.
При похода 8-ми Приморски полк изминава 95 км. за 36 часа, 1-ва и 4-та дружини от 1-ви Софийски полк изминават 86 км. за 30 часа, без да спят, а 5-та пеша батарея от 1-ви артилерийски полк на капитан Петър Тантилов за два дни изминава 146 км.
Затова в труда си „Военноисторическо значение на Сръбско-българската война” германският подполковник Блекнер пише: „Българската армия извършва маршове, които се сравняват с най значителните във военната история от всички времена.”
Българските воини вървят денем и нощем, в кал, дъжд и сняг, по път и без път, без сън и почивка.
С Барон Хиршовата железница от гара Търново сеймен (Симеоновград) до гара Саранбей (Септември), а от там с пеши марш до София, преминават по улиците на столицата, посрещнати възторжено от населението, и се отправят на запад към Сливница, където от 5 до 7 ноември се решава съдбата на Майка България.
За два дни поход южнобългарските войски изминават над 160 километра и
направо от пътя се хвърлят в боя с „Ура” и с „Шуми Марица окървавена”.
Съотношението на силите при Сливница е в полза на сърбите. Опасността е голяма! Нима ще падне последната позиция преди София и агресорите ще влезнат победоносно в нея? Не! – казват воините от младата българска армия.
Мнозина от тях са ранени, но отказват да отидат в превързочния пункт и остават в бойния строй. С едно вдъхновение и храброст, които рядко се срещат в световната военна история, те разгромяват сърбите в жестоки боеве на Мека црев, Три ши и Гургулят и осуетяват намерението на крал Милан да пие бяло кафе в софийските кафе-шантани и да даде бал по Архангеловден на своето офицерство в двореца в София, за което вече има отпечатани покани.
След Сливнишкото сражение българите преминават в решително контранастъпление и овладяват Драгоманските височини. Особено жесток е боят за Нешков връх, в който българите разгромяват два сръбски полка.
Нишавската армия претърпява поражение и е принудена да отстъпи към Пирот. Това изкарва от равновесие крал Милан и неговия министър Илия Гарашанин, които наблюдават боя. Той заповядва да се разстрелват на място самонаранилите се сръбски войници и да се даде на войската двойна дажба ракия, но и това не помага.
След кръвопролитен бой пада връх Келташ и Нишавската армия продължава своето отстъпление. На 14 ноември българите проникват в Пирот и го превземат на другия ден. Сърбите отстъпват към Ниш, където в лагера на българските войски се появява австро-унгарският посланик в Белград, граф Кевенхюлер Меч, който заявява на княз Александър Батенберг, че ако българите продължат своето настъпление, ще срещнат на пътя си не само сръбски войски, но и австро-унгарски императорски войски.
И това е краят на войната. Бойните действия са прекратени.
На 3 март 1886г. в Букурещ е подписан мирен договор между двете държави с една единствена точка, че се възстановява мирът между тях.
Паметната българска победа в тази кратка, но жестока остава завинаги във Вазовия стих:
„О, български солдатино
ела да те прегърна !
Пред твоя щик геройски
съдбата гръб обърна !»
Военният министър, капитан Никифоров, пише, че победата в Сръбско-българската война от 1885 г. има не само военно, но и политическо значение, защото защити Съединението, след което и дума вече не може да става за разединение!
