Буров: Царското безумие хвърли България във въздуха

Автор: Борислав Гърдев

Към 1913 г. Атанас Буров е вече оформен и изявен политик от Народната партия.След школовката на Третото ВНС (9 юни-9 юли 1911 г.), приело промяната на чл.17 от Конституцията, в което е секретар на Бюрото, в 15 ОНС (15 октомври 1911-23 юли 1913 г.) е отново секретар на Бюрото, а от 1 февруари 1912 г. и подпредседател на Народното събрание.

В Балканската война той взема участие като офицер, а след демобилизацията си в началото на декември 1912 г. веднага се връща в политиката.

Като зам.-шеф на парламента изживява своя звезден миг на 14 март 1913 г., когато председателства  заседанието, посветено на превземането на Одрин от българските войски, осъществено предния ден. С развълнуван глас той приветства населението и армията с голямата победа, посочвайки, че войската „изпълни още една свята служба към България, за която българският народ вечно, докато българското име се произнася, ще й бъде признателен.”

След подписването на Лондонския мир на 17 май 1913 г. еуфорията от победите над турците отстъпва на суровите реалности, свързани с дрязгите на бившите балкански съюзници.

Зле подготвената дипломатически война изправя страната с главен принос за успеха й срещу коалирани някогашните й помощници Сърбия и Гърция, към които се присъединява Румъния, а малко по-късно и Османската империя.

Осъзнавайки безизходицата, премиерът Иван Гешов, под предлог, че ще обърне внимание на разклатеното си здраве във Виена, подава оставка още на 17 май.

На 1 юни за министър-председател е назначен шефът на парламента и на прогресивните либерали д-р Стоян Данев, в чийто кабинет като търговски министър е привлечен доскорошният му заместник в законодателната власт Атанас Буров.

Правителството поема държавните юзди на 2 юни, а Буров, който е в чужбина, се завръща в родината си 5 дни по-късно.

Обстановката в София през юни съществено се различава от радостно-оптимистичните чувства от март.

В Петербург се свиква конференция на премиерите от балканските страни, на която българският министър-председател се кани да се присъедини в средата на юни. Четат се бюлетини и секретни донесения за сръбски и гръцки провокации на фронта,а в добавка трябва да се преодоляват и щетите от катастрофалното земетресение от 1 юни, съсипало Търново и Горна Оряховица.

Кабинетът е разкъсан в желанието си да послуша разума и да направи допълнителни отстъпки на Гърция (и евентуално Сърбия) или да не отстъпва от справедливите си искания –особено по македонския въпрос.

В паметното заседание на министерския съвет на 9 юни 1913 г. премиерът Стоян Данев пита колегите си за тяхното мнение как да се действа, ако след арбитража на цар Николай Втори Романов относно спора между България и Сърбия за Македония и при условие, че Сърбия откаже доброволно да опразни българските земи? Не е ли по-добре „предпочтително тя да се води още сега?”.

Най-младият министър – Буров, се изказва след Михаил Маджаров. Според него арбитражът в Петербург ще бъде в полза на България. Но, ако сърбите „не изпразнят доброволно земите, които ни се падат по договора, ние може да се явим да действуваме като мандатьори на цяла Европа, и във всичко ще имаме поддръжката на Русия и на нейните приятели, ако една Сърбия се реши да отиде против волята на Русия, добре: ние ще я накараме да преклони глава с подкрепата на Русия и нейните приятели, и най-малкото при пълната въздържаност, ако не и подкрепата на Тройния съюз, но аз не вярвам да дойде работата до там.”

Настъпва фаталната дата 16 юни. Фердинанд зад гърба на правителството кара помощник-главнокомандващия на армията Михаил Савов да издаде заповед за атака с две армии по сръбските и гръцки части, вече обединени, в оспорваните райони в Македония.

Крал Петър надхитрява българския цар, поради което свещената ни кауза е интерпретирана по света  като агресия.

В този момент Данев решава да действа енергично и още на 17 юни принуждава Савов да спре бойните действия. Това обърква допълнително сражаващите се родни части. На 18 юни Михаил Савов е сменен от Радко Димитриев, но България стремглаво се свлича в тресавището на своята първа национална катастрофа. Страната ни е атакувана от сърби, гърци,румънци (27 юни) и турци (30 юни).

На коронния съвет на 20 юни Буров защитава народняшката теза за арбитраж като посочва категорично, че „ние не можем да отговаряме за извършеното против нас и против България.”

Той търси изход от безизходицата и заедно с още 101 депутати и общественици изпраща молба до цар Николай Втори и Държавната Дума на Русия на 1 юли 1913 г. В нея прозира мъката от преживяната трагедия и наивната вяра, че руският монарх може да помогне на благородния български народ: „Ужасът обхвана цялата страна. Единственото наше упование в тази критична минута е в Бога и в Русия.

Призоваваме великодушието на Господаря Император и братския нам руски народ да забавят от избавление и безчестие жените и децата на България. Помогнете!”.

Помощ естествено не получаваме. На аналогичната молба на цар Фердинанд Николай Втори отговаря високомерно: „България получи туй, що заслужаваше.”

Облагодетелствани са Сърбия, Гърция и Румъния.Страната ни е унизена и разгромена. На 4 юли кабинетът Данев подава оставка с горчивата му констатация: „Моята политика фалира.”

С Букурещкия (28 юли) и Цариградски (16 септември) мирни договори родината ни изпива горчивата чаша на поражението.

Буров обаче до края на живота си е убеден, че престъпното царско безумие от 16 юни 1913 г. лишава България от плодовете, които победните й войски  са осигурили. За това убедително свидетелства интервюто, което той дава на вестник „Заря”, бр.61 от 17 юни 1914 г., в блока „Погромът на България”.

В него той темпераментно, страстно и отривисто ще отбележи: „16 юни бе последната безумна експлозия на един дълго тъкмен комплот  против политиката на отговорното провителство, хвърляне България на въздуха, за да се провали тази политика и да се услужи на интересите на Австрия. Престъпление непредвидуемо поради своето безумие и поради високото положение на човека, който го извърши.

Има хора и партии в България, които искат да омаловажат и потулят тая дата. Те са или съучастници във великото престъпление, или късогледи политици и дворцови угодници, които виждат, че с това си поведение способстват  за едно повторение на тая дата, което тоя път може да тури край на съществуването на България.”

Близкото драматично бъдеще напълно ще потвърди безупречната прозорливост на изтъкнатия ни политик и държавник.

В категории: Войни за освобождение , История , Новини