На 17 април се навършват 120 години от смъртта на Ильо Марков – славен български хайдутин, революционер и войвода, борец против турското робство. Той е участник в Първата българска легия, както и в няколко войни – Сръбско-турската, Руско-турската и Сръбско-българската.
Смелият бунтар е роден в село Берово, Малешевско (дн. Република Македония) в семейството на Марко поп Георгиев. Панайот Хитов посочва в спомените си, че станал хайдутин, за да отмъсти за брат си, убит от турците. Според него за кратко време около войводата се събрали около 200 човека, но той избрал 15 от тях и ги повел в Доспат планина.
В периода 1830-1848 г. той е пандурин (пазач) в Рилския манастир и многократно разбива турски разбойнически чети, нападащи светата обител.
През 50-те години на XIX век смелият хайдутин организира чета и става неин войвода. Дълги години обикаля с дружината си из чукарите на Малашевска, Пирин, Рила Родопите и Странджа планина, сражавайки се смело с османските поробители и мъстейки за поруганата българска чест и безчинствата, извършени от тях. Негов байрактар е известният по това време хайдутин Стоимен войвода.
Според Христо Македонски, съвременник на тези събития, за да търси среща с Ильо войвода през 1860 г. в Рилския манастир пристига самият Раковски.
Когато две години по-късно идеологът на българското националосвободително движение създава в Белград Първата българска легия, македонският войвода се отправя за сръбската столица с четата си и се влива в нея.
След разпускането на легията той не престава да се бори за освобождението на българския народ от османско иго и събира на сръбска територия чета от около 300 души, с която е готов всеки момент да навлезе в българските предели.
На 1 юни 1876 г. избухва Сръбско-турската война и дружината на Ильо войвода, заедно с четите на Филип Тотю и Панайот Хитов, заминава за град Зайчар, където сръбските войски водят тежки боеве с турския аскер. На 15 юли с.г. в местността Треси баба четниците завързват ожесточени сражения с турските войски.
За проявените храброст и героизъм войводата Ильо Марков е предложен от руския генерал Черняев за военно отличие, а сръбското правителство му отпуска пожизнена пенсия.
Впоследствие в едно сражение с турците при Делиград смелият български хайдутин е тежко ранен, като загубва дясната си ръка.
Когато избухва Руско-турската война (1877-1878 г.) Ильо войвода, въпреки че е инвалид, не се поколебава нито за миг и заминава за Свищов, където са дебаркирали руските войски. Тук той организира голяма чета и се отправя за Троянския Балкан, като събира ценни сведения за разположението на турските части.
Неговата чета действа в Ловешко, нанасяйки редица поражения на противника. След това смелият войвода се включва в отряда на генерал Гурко и подпомага русите при преминаването на Етрополския Балкан. Участва в боевете за София, Радомир и Кюстендил. Съвременици на тези събития си спомнят по-късно как Ильо войвода влиза победоносно в Кюстендил, възседнал наперено черния си ат.
След като току-що освободена България е разделена на части от Берлинския конгрес и избухва Креснеско-Разложкото въстание, смелият български войвода отново сформира голяма чета и отива да помага на въстаналите свои събратя.
Именно тук Ильо Марков се запознава с младия и напорист Стамболов. Когато въстанието се проваля поради руското настояване да се прекратят всякакви военни действия, войводата тежко преживява това, но е безсилен да стори каквото и да е.
През 1880 г. Стефан Стамболов, като депутат в Народното събрание, пламенно настоява да се даде пенсия на смелия, но застаряващ български революционер заради заслугите му към Отечеството. Парламентът му отпуска пенсия в размер на 200 лева, но през 1896 г. тя му е отнета.
На 12 декември с.г. дядо Ильо пише по този повод гневно писмо до премиера Константин Стоилов, в което го упреква за стореното с него и с още мнозина поборници, отдали живота си за свободата на България.
Въпреки напредналата си възраст, когато през 1885 г. избухва Сръбско-българската война Ильо войвода взема участие и в нея, сражавайки се отново за Отечеството. Начело на голяма доброволческа чета той се бие геройски при Брезник, Сливница и село Извор.
Смелият комита умира на 17 април 1898 г. в Кюстендил, като е погребан по подобаващ начин, заради големите му заслуги за освобождаването на България от турско робство.
По повод смъртта му Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“. В него се посочва следното: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“
Необикновената храброст на смелия войвода и подвизите му са възпети в множество народни песни и още преживе му създават легендарна слава.
Днес гроба му, намиращ са до входа на кюстендилското гробище, непрекъснато е отрупан с цветя, а признателните кюстендилци са издигнали в града величествен паметник на видния български хайдутин и революционер. Негов бюст-паметник е поставен и в Благоевград.
