Преди 80 години жителите на Казанлък вдигнали ръце от „танци, песни и пиянски крясъци" през малките часове, носещи се от открит дансинг в центъра на Града на розите
Автор: Диана Славчева
Както е речено в Стария завет: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“.
Тази максима с пълна сила важи дори и за високите децибели, които се носят от заведенията.
За това свидетелства читателско писмо от „засегнат гражданин“, публикувано преди почти 80 години – през май 1939 г., в бр. 354 на в. „Казанлъшка искра“.
Ето какво разказва чрез редакционната поща възмутеният казанлъчанин:
„На 6 май в двора на Тотю Чапкънов се откри дансинг „семейна градина“ от притежателите на хан „Шейново“ – П. К. Духтев и синове.
Имаме дансинги в двата края на града, сега имаме вече такъв и в центъра.
Танци и веселие до 2 ч. през нощта. Доволни са посетителите, доволни са от хубавите сборове и притежателите. Недоволни – съседите.
Те, след като се увериха, че и през памука, затапен в ушите им, се чува шумът, подадоха заявление, подписано от 16 души, които със своите семейства и наемателите им надхвърлят 100 души“.
Анонимният „засегнат гражданин“ уточнява, че в заявлението се настоява за закриване на дансинга или „прекъсване на шумовете вечер до 22-23 ч.“.
Полицеските власти откликват на молбата на казанлъчани и определят „вечерен час“ за танците до 23-24 ч.
Макар той да е до доста по-късно, отколкото са исканията на гражданството, това ограничение пак не се спазва. Старото озвучаване на Града на розите продължава с пълна сила – с „танци, песни и пиянски крясъци и през малките часове“.
Не бихме могли да опишем толкова кинематографично тогавашните драматични казанлъшки нощи, както го е направил будният читател на старата газета. Затова го цитираме дословно: „Ако един поклонник на Бахкуса (древноримски бог на виното, лозарството и веселието, б.а.) пее и вика по улиците към 23 ч., той бива откарван в участъка, а когато 10-12 такива изпълняват „дивния“ си концерт, и то в много по-късно време – тях никой не ги закача. Да не би да пеят под сурдинки?“ – диви се къде е логиката гражданинът.
Но и това се оказва недостатъчно, за да намери утеха и волеизлияние потресеният му дух и той продължава все така с нескритото си негодувание: „На десет крачки от плочата на дансинга през вечер светят два прозореца до 12, па и до 1 ч. Като две големи светли очи. Те гледат с укор към танцуващите и веселящите се. Но те нехаят, нехаят и приятелите им. Какво ги интересува, че там хора не могат да спят?! В двора са си хората.
Вярно е, че и в други градове има дансинги, но те са между учреждения, магазини, в индустриалните квартали или в по-големите градини.
В София шумовете са позволени до 23 ч. Тук граждани, свикнали с тихия провинциален живот, са обезпокоявани и след полунощ!... Нима и в душните летни вечери ще трябва да се мъчат да заспиват на отворени прозорци?!“ – риторично повдига рамене неизвестният дописник.
Дали дансингът е хлопнал врати, старата газета мълчи. Но текстът достатъчно красноречиво дава да се разбере, че неволите с наднормения и до късно смущаващ народонаселението шум не са от вчера.
