Нашите гюлопроизводители били изправени пред невиждана „пакостна кампания“
Автор: Диана Славчева
Там, преди сто лета, в подбалканската долина малка България произвежда за целия свят най-благоуханното розово масло, без което в онези времена не минава създаването на нито един от най-престижните и фини парфюми на планетата.
Но не всичко е цветя и рози за нашите гюлопроизводители и розоварни. Те са изправени пред невиждана „пакостна кампания“ от страна на конкуренцията по света.
„Недобросъвестни фалшификатори пускат тереше (етерично масло от индрише, с което се имитира розовото, б.а.) и подправят розовото масло под марката на българско и с това вредят на чистото розово масло“, алармира през април 1925 г. вестник „Казанлъшка искра“.
Фалшифицираното розово масло разнася лоша слава на българския гюл и намалява цената му. Държавата се опитва да вземе мерки, но те се оказват твърде неуспешни.
Митниците биват снабдени с химически лаборатории, които да следят качеството на продукцията, но както всеки може сам да се сети, митничарите се оказват продажни и, срещу съответния подкуп, пускат фалшив гюл през митницата, че и дори сами предлагат по-ефикасни методи за фалшификация.
За да подбият доброто име на родното розово масло, други наши врагове пък разпространяват слухове, че производството му ставало без контрол и купувачът никога не може да бъде сигурен в чистотата му.
Към всичко това трябва да прибавим и разпространяваните в чужбина слухове, че цената на розовия цвят щяла да бъде прекалено висока, което щяло било да доведе, естествено, и до поскъпване на добиваното от нея масло.
Преди 93 години – през 1925 г., френски парфюмери заплашват в писмо, че ще бойкотират българското розово масло и че щели да култивират рози в... Алжир.
Накрая се стига до там, че в края на 20-те години на XX век много чужди фирми отказват изобщо да купуват българско розово масло, а ако въобще го вземат, то това става на много ниска цена.
„Българският розопроизводител, отдал се на своя мирен труд в едно от най-затънтените краища на страната ни, често пъти не подозира как целият му труд се подравя в чужбина от недобросъвестни агитатори, които намират лековерни слушатели, непознаващи истинското положение на работите“ – коментира авторът на статията във в. „Казанлъшка искра“, подписал се с псевдонима Розин.
Старата газета дава идея да се прибегне до „едно мощно агитационно средство, по-убедително от всякакви речи и брошури – кинематографическия филм", към който да прибегне българският розопроизводител, „за да брани своята розова култура“.
Защото, както изтъква пожълтелият вестник, филмът „говори на понятен за всекиго език и публиката, пред която говори, е по-многобройна от читателите и на най-разпространения вестник“.
Става въпрос да се направи една документална кинолента, която да покаже нагледно „как се берат розите, как работят розопроизводителите сред хубавата Розова долина, как се вари розовият цвят, как грижливо се контролира розовото масло и колко труд струва неговото производство“.
Розин е категоричен, че един такъв филм много ще се хареса на публиката, „защото ще бъде красив, а след това ще накара всеки, който го види, да се замисли над българското розово производство и да се убеди, че то дава гаранции за чистотата на розовото масло“.
Най-вероятно такава кинолента изобщо не е заснета. Или поне не откриваме в аналите такъв факт.
В крайна сметка краят на фалшивия гюл идва със създаденото през 1948 г. държавно предприятие „Българска роза", което успява да върне славата на българското розово масло. Която, за съжаление, пак позалезе след настъпването на прехода у нас. В последните години се наблюдава известен ренесанс в производството му, но това все още е твърде далече от онези времена, в които България покорява с него света...
