На 29 август се навършиха 76 години от смъртта на този виден български военен и държавен деец
Автор: Атанас Коев
На 29 август се навършиха 76 години от смъртта на генерал Данаил Николаев – видния български военен и държавен деец, който пръв от българските офицери получава най-високото по-това време в нашата армия звание генерал от пехотата. Той е военен министър в четири правителства, както и активен участник в Сръбско-българската война през 1885 г.
Генерал Николаев е роден в Болград, Бесарабия на 18 декември 1852 г., по стар стил (30 декември по нов) в заможно българско семейство. Основно и средно образование получава в родния си град, където завършва Болградската гимназия. След това е приет в Одеското военно пехотно училище, откъдето се дипломира през 1875 г.
Младият български офицер постъпва на служба в руската армия, но когато избухва Сръбско-турската война през 1876 г. се записва доброволец в сръбската армия, вземайки участие в редица сражения на сръбска територия с турските войски. В тях той проявява завидна храброст и командирски умения.
През 1877 г. Данаил Николаев се включва в редовете на сформиращото се Българско опълчение, като е назначен за командир на четвърта пехотна рота от опълчението. След началото на Руско-турската война (1877-1878 г.), командваната от него рота участва в редица сражения с турските войски, като особено се отличава в боевете при Шейново.
След освобождението на България от османско владичество болградският българин постъпва като офицер в Източнорумелийската милиция, като на 15 ноември 1883 г. е произведен в чин майор.
В навечерито на Съединението той е главнокомандващ войските на Пловдивския гарнизон и като такъв участва активно в подготовката на самата съединистка акция. На 6 септември 1885 г. майор Николаев чрез ръководените от него военни части успява да изолира правителството на Източна Румелия и да осигури защитата на този исторически акт. С тези свои действия младият български офицер допринася в значителна степен за успешния край на това начинание.
Когато Сърбия обявява война България и започва Сръбско-българската война през есента на 1885 г., майор Николаев е назначен за командир на Източното крило на българската армия. С решителни и смели действия бъдещият наш генерал успява да спре настъплението на сръбските войски на българска територия и дори да премине в контранастъпление на отделни участъци от фронта. В последвалото настъпление на българските войски той командва Западния корпус, който след ожесточени боеве влиза в сръбските градове Пирот и Цариброд.
След успешния край на войната бесарабският офицер е поканен в правителството на д-р Васил Радославов да заеме поста военен министър (1886-1887 г.). Като такъв той успешно се справя и потушава бързо и без много жертви избухналите в Бургаско, Силистренско и Русенско бунтове на български офицери русофили.
През 1887 г., след избирането на Фердинанд Сакскобурготски за български княз Данаил Николаев е назначен за негов военен съветник. В периода 1895-1897 г. той става председател на Върховния македонски комитет и като такъв активно участва в изработването на проект за реформи в Македония и Одринска Тракия.
За около десет години е генерал-адютант на княз Фердинад. През 1891 г. е произведен в чин генерал-майор, а през 1900 г. получава званието генерал-лейтенант. Впоследствие получава най-високото военно звание в нашата армия – генерал от пехотата.
През 1907 г. генерал Николаев е назначен за военен министър в правителството на д-р П. Гудев, запазвайки този пост и в следващите кабинети – на Александър Малинов и Иван Гешов. Той ръководи подготовката на българската армия за предстоящите войни, успявайки да я направи една от най-боеспособните армии в Европа.
По време на Балканските войни (1912-1913 г.) видният български военен деец е назначен за комендант на Ямболския укрепен район, а през 1913 г. поради напреднала възраст преминава в запаса.
Той преживява много тежко двете национални катастрофи, сполетели страната ни, като се оттегля от активна политическа и обществена дейност. През 1937 г., като най-възрастен български генерал Данаил Николаев е поканен от цар Борис III да стане кръстник на престолонаследника Симеон Търновски.
Видният български военен и държавен деец умира на 29 август 1942 г. на 90-годишна възраст във вилата си в Банкя. Погребан е по подобаващ начин, с полагащите му се почести, заради заслугите му към българския народ и армия. С дейността си той оставя трайна диря в новата българска политическа и военна история. Голям е приносът му за изграждането на младата ни армия като боеспособна сила, постигнала впоследствие редица военни победи на бойното поле.
