Но пък преди 90 години днешният Асеновград се сдобива с гара
Автор: Никола Филипов
На 1 ноември – Деня на народните будители, се навършиха 90 години от откриването на железопътната гара в Асеновград, тогава Станимака.
При родовите ми изследвания за написване на книгата „Четверодословие“, неведнъж попадах на спомени и документи, свързани с тази линия и гара.
Станимака е един от малкото градове в страната, силно засегнати от кампаниите по взаимното преселване на населението между България и Гърция, организирани между 1923 и 1926 г. съгласно подписаната за целта международна конвенция за размяна на малцинствата. Преселването става предимно с влакови композиции, които тръгват от Солун и през Дедеагач (дн. Александруполис, б.р.) пристигат в Свиленград.
Определените за заселване в Станимака семейства се стоварват с имуществото им на най-близката до града по онова време гара Катуница, откъдето трябва да се превозват с коне и каруци до Станимака. Това силно затруднявало транспортирането им, особено като се има предвид, че кампаниите се провеждали в дъждовните пролетни и есенни месеци.
Това става повод и причина Общинският съвет в града да се занимае неколкократно с въпроса и да търси решение за свързването му към националната железопътна мрежа чрез продължаване на линията от Катуница през Крумово за Станимака. Защото, макар че гара Катуница е била най-близката, то най-късото разстояние за свързването на града с построените по-рано железопътни линии се оказва завоят при село Крумово.
В онези бедни следвоенни години нямало финанси за строителство от такъв мащаб и Общинският съвет взема решение работоспособните станимашки граждани да отработят по 15 (петнадесет!) дни на строежа на железопътната линия от Крумово до Станимака. Неизпълнилите задължението си граждани ги заплашвала глоба от 750 тогавашни лева.
По това време обаче, вследствие надошлите хиляди бежанци, в района се шири безработица. В кризисния период това е ужасен бич за набъбналото население. Затова, безработните гладуващи бежанци започнали да отработват тези трудодни вместно местните жители най-напред срещу 500, после за 400 и накрая по за триста лева. Гражданите предпочитали да дадат тези пари на един безработен бежанец, вместо да платят 750 лева глоба или да се потят през тези 15 дни с изнурителен физически труд. По спомени на предците ми, над 80 процента от работата по строителството на железопътната линия е извършена именно от бежанците – преселници от Егейска Македония и Беломорска Тракия.
Това патриотично дело – построяване на железопътен участък с обществен труд, било високо оценено от управляващите в София и най-вече от царския двор. Поради което ж.п.линията и гарата в Станимака са открити на 1 ноември 1928 г. лично от цар Борис Трети, който пристига тук с първия влак и дори символично кара влака като машинист.
Цар Борис III открива 10-километровата жп линия Станимака - Пловдив
Царят и членове на правителството биват посрещнати с изключителни възгласи и тържественост от обществеността в града. Всички централни и районни вестници отразяват празничната атмосфера в този ден и публикуват снимки от събитието.
На арката в Крумово не случайно е бил издигнат лозунга: „През Станимака за Бяло море”, а първият влак е посрещнат в Асеновград с черно знаме от емиграцията. Всичко това е плод на ситуацията в победена България, плод на мечтите и желанието на тези бежанци за реванш, за връщането им един ден по родните си места край Беломорието. За връщане с влакове директно през Родопите. Защото на мястото на изселили се в Гърция около 80 хиляди гърци и гръкомани, в България пристигат само по тази конвенция над 280 хиляди българи.
Да, продължаването на линията през Родопите за Беломорието е обсъждано неведнъж и в някои години дори са изработвани и публикувани съответни проекти.
При откриването й, гарата на Станимака е сравнително отдалечена от града. Около нея са незастроени площи – ниви и градини. И пътниците – пристигащи или заминаващи, са били посрещани и изпращани с файтони.
Новоизграденият квартал от бежанци е най-близо до гарата и мнозина от тях стават файтонджии и каруцари – посрещачи и изпращачи. Между тях са и Иван Наков (прадядо на недавнашния председател на Общинския съвет Любомир Наков), явяващ се чичо на моя дядо Никола, както и Трайо Гъсков, който пък е брат на баба ми Дона.
Конете не привикнали лесно на локомотивния грохот и плашливо реагирали при пристигането и заминаването на влака. Не щеш ли – при едно пристигане, машинистът така надул свирките, че изплашените коне на съседна каруца подскочили накъм някакви деца. Дядо Иван Наков се втурнал да спасява децата, та чуждите коне и каруца вместо децата, прегазили самия него.
Някои подробности около строежа на железопътната линия научих и от държавните архиви в Пловдив покрай краеведческите ми изследвания за Горни Воден и манастира „Свети Кирик“.
Така например част от линията минава през манастирските земи и манастирът е трябвало да получи съответното обезщетение – заплащане на отнеманата земя. Но... от папката с преписки по този въпрос установих, че той не е могъл да бъде компенсиран, защото не можел да представи никакви документи за собственост - крепостните актове били изгорени от кърджалиите на Емин ага при опустошаването му през 1810 г. Това става и повод светата обител да търси преписи на тези крепостни актове от стари османски архиви.
А баирите над Горни Воден по пътя накъм „Свети Кирик“ бежанците заварили обрасли с вековни дъбови гори. За построяването на железопътната линия обаче са били необходими здрави дъбови траверси. И с решение на общината започва изсичане на тези дъбови дървета за изготвянето на траверси. Дейност, в която също болшинството работещи били от бежанците.
Преимущество голямо било това, че тези гори са в близост до новостроящата се линия и могат лесно да се превозят до местоназначението им. А покрай траверсите, една голяма част била изсечена и за строителен материал и за отопление през зимата.
Лозунгът „През Станимака за Бяло море“ така си остава една несбъдната мечта, но пък днешният Асеновград все пак се сдобива с железопътна линия и гара. Една ценна придобивка, която при други обстоятелства можеше и да я няма.
