Изминали са 760 години от изписването на уникалните стенописи, поставили началото на Ренесанса в европейското изобразително изкуство
Автор: Димитър Тренчев
През 1259 г. въздигнатият още през Х век православен храм „Свети Никола“ в ключовата крепост край София Бояна е преустроен, преизографисан и преосветен с името „Свети Никола и Свети Панталеймон“.
Пълното преобразяване на раннохристиянската църква става по волята и с щедростта на велемощния болярин севастократор Калоян. За него няма дори и буква в българските и чуждестранни средновековни летописи! Но явно Боянският благодетел не е бил маргинален местен феодал. Доказва го и севастократорската му титла, която е била втора по властност след царската.
Но освен високопоставен велможа, севастократор Калоян очевидно е бил и високопросветен, и духовно извисен човек. Само такава личност би дръзнала да разреши начин на зографисване, чиято живост и реализъм са пълна противоположност на строгия иконографски канон и неговите безплътни и схематични образи. Защото споменатите уникални изображения са толкова живи, че остава да проговорят – от ликовете на светците, през библейските сцени до ктиторските портрети на севастократор Калоян и съпругата му севастрократорката Десислава.
През зимата на 1911 г. църковното настоятелство на село Бояна решава напролет да събори скромния по размери средновековен храм и на негово място да вдигне по-голям.
Бижуто на Бояна и България е спасено от една високопоставена, високопросветена и благодетелна жена – съпругата на цар Фердинанд българската царица Елеонора. Тя успява да разубеди църковните нотабили, след като в замяна им дарява купения от нея парцел за нов храм. А в стария храм през април 1911 г. влиза наетият от известния български историк и последващ политик проф. Богдан Филов екип на австрийския художник реставратор Йосиф Бала, който се заема с първата реставрация и консервация на уникалните стенописи.
Паралелно с нея, пак по идея и инициатива на царица Елеонора, започва и ландшафтното облагородяване на храмовото подворие и инфраструктурното му свързване с тогавашното село Бояна и столицата София.
А след смъртта на царица Елеонора през 1917 г., в знак на почит и признателност, църковното настоятелство разрешава боянската благодетелка да бъде погребана в подворието на спасения от нея храм.
Прекъсната по времето на Балканската война, реставрацията на средновековните стенописи е завършена през 1914 – 1915 г. от екип на българския художник реставратор Марин Георгиев.
През следващите десетилетия на миналия век стенописите периодично са реставрирани и консервирани от български художници и реставратори, като последната реставрация е завършена през 2006 г.
През 1976 г. друга високопоставена и високообразована българка – председател на тогавашния Комитет за култура (предшественик на днешното Министерство на културата, б.а.) – Людмила Живкова, инициира вписването на Боянския храм в листата на ЮНЕСКО като световно материално културно наследство.
Процедурата приключва с положителен резултат през 1979 г., когато българската номинация е утвърдена с гласуване от Междуправителствения комитет на ЮНЕСКО и вече четири десетилетия харизматичният боянски храм „Свети Никола и Свети Панталеймон“ е част от световната културна съкровищница.
Но името на зографа остава загадка, която две столетия интригува ума и сърцето на българските и чуждестранни историци, художници, писатели и поети.
Първият, потърсил отговор, е руският филолог професор Виктор Григорович, който през 1845 г. открива в храма в Бояна два средновековни български ръкописа – световноизвестните днес Боянско евангелие и Боянски поменик с имената на български царе, патриарси, светци и книжовници.
Руският учен старателно ги прелиства и изследва, но така и не открива по пергаментовите полета на страниците каквато и да е бележка с името на знаменития зограф.
Археологът и изкуствовед проф. Богдан Филов, следователят на българските средновековни ръкописи проф. Куйо Куев, реставриралият уникалните стенописи през 1934 г. проф. Кирил Цонев и най-добрият познавач на българската църковна живопис проф. Асен Василиев също не откриват категорични данни за името на боянския зограф.
Късметът, който два века бяга от професионалните изследователи, дискретно се усмихва на писателя Стоян Загорчинов. През есента на 1942 г. съвсем случайно той открива върху камък от основата на дървеното външно стълбище на храма надпис със старобългарски букви „Илия писа“ и информира тогавашните български специалисти. Повечето от тях обаче остават скептични, а когато през 1950 г. историкът проф. Иван Дуйчев проявява интерес, находката на Стоян Загорчинов се оказва унищожена при реставрационните работи през 1944 г.
Надписът обаче възпламенява творческото въображение на Стоян Загорчинов, който през 1943 г. в пиесата си „Ръка Илиева“ и през 1950 г. в повестта си „Празник в Бояна“ описва двама боянски зографи – майстор Илия и помощника му Китан. Както и... невъзможната любов на майстор Илия и севастократорката Десислава.
Поради липсата на категорични документални факти дори в българската и чуждестранна научна литература се налага схващането, че щом не се е подписал, зографът е искал да остане анонимен. А в общественото съзнание постепенно се налага обобщеното полуанонимно прозвище „Боянският майстор“.
Едва при последната цялостна реставрация и консервация на всички пластове и конструктивно укрепване на храмовата сграда, от небитието на вековете „изскочиха“ надписите с имената на зографите.
Уникалните стенописи от преди 760 години се оказаха подписани от „Димитрий Зограф“, а върху дървената врата беше разчетен надписът „Аз Василий писах“.
Но вместо да доведат до окончателно и единно научно становище за името на майстора, откритите надписи изместиха научния дебат към броя на зографите. И за кой ли път безпристрастното разчитане на информацията, съдържаща се в надписите от епохата, отстъпи пред страстите на професионалното и човешко его. Въпреки че двамата подписали вътре в храма творци собственоръчно са написали кой какво занаятчийско звание е имал, когато е изографисвал в храма.
Димитрий е бил удостоен с майсторско звание и затова се е подписал „зограф“, каквото право е имал, а и са го задължавали разпоредбите на средновековната занаятчийска зографска задруга. А Василий се е подписал само с името си, защото още не е бил достигнал до заветното звание. Такова не е имал и подписалият се също само с името си, но извън храма Илия...
Това са фактите от епохата, разгледани в контекста на обясняващите ги специфики на професионалната йерархия и правилата на средновековните занаятчийски задруги.
Хронологичните факти от епохата задължително следва да бъдат съпоставени и с художествените факти от съвременния сравнителен анализ на уникалните стенописи. Тяхната композиция, стилистика, цветова гама и дори начин на полагане на боите удостоверяват творческия почерк само на един майстор!
В някои детайли се откриват и едва забележими разлики, но те не са стилови, а са свидетелство на специфичната индивидуална техника на рисуване. Следователно, въпросните разлики са свидетелство, че първомайсторът е имал и помощници. Броят им няма как да го знаем, но от собственоръчните им подписи знаем имената на поне двама от тях.
А вече знаем, че майсторът, сътворил преди 760 години стенописите за чудо и приказ, абсолютно не е анонимен. Имал си е име и занаятчийско звание – Димитрий Зограф! И освен грях към паметта му фактологически невярно е да продължава да бъде наричан с безличното прозвище „Боянският майстор“.
А който у нас и по света много държи на епитетите, най-редно е да нарича Димитрий Зограф „родоначалник на Ренесанса в европейското изобразително изкуство“. Дълъг епитет, но затова пък хронологически, а и художествено точен!
А и подсеща, че в официалната българска и световна историография още не е предатиран периода на възникване нито пък географски е коригирано името на държавата, в която се ражда ренесансовото рисуване.
Тази корекция на историческата истина трябва да бъде инициирана от България! Защото преди 760 години в Бояна, в България, геният на българина Димитрий Зограф е творил на воля и по начин, по който на събратята му в останалите страни на тогавашна Европа ще им бъде позволено да го правят почти след век!
