На 24 януари се навършват 115 години от рождението на гласовитата българка
Автор: Огнян Стамболиев
Може определено да се каже, че тази българска певица бе от световна величина. Името й ще остане в аналите на певческото изкуство непосредствено до имената на нейните съвременници: Калас, Тебалди, Дел Монако Тито Гоби и Борис Христов, на които бе равностойна партньорка на първата музикална сцена в света – миланската Скала.
Удивителен е пътят на момичето от пазарджишкото село Церово до първите оперни театри в света. Достоен е за биографичен игрален филм, каквито се правят в други държави, но не и у нас.
Ето накратко и този стремителен път. Ражда се на 24 януари 1905 г. в бедно, но будно семейство, където музиката е на почит. Пее от дете – с красив, природно поставен глас. Прогимназия учи в Панагюрище, а гимназия в Американския колеж в Самоков.
Като ученичка е „звездата” на училищните хорове и оперетки. След това започва да взема уроци учи при основоположника на нашата вокална школа Иван Вулпе. Не я приемат в консерваторията поради...”немузикалност” (!).
Огорчена и обидена, през 1928 г. Елена заминава за Америка, при своя брат емигрант. Там тя работи като продавачка и мизерства. Пести пари, за да замине в Италия, родината на операта. През 1929 г. се явява на конкурс в консерваторията „Верди” в Милано. Местата са само три – за един сопран, един тенор и едно мецосопрано. Явяват се повече от 70 кандидати, а тя спечелва първото място.
Оценките на журито са ласкави: велоиколепен мецосопранов глас, безспорна музикалност, ярък театрален темперамент и красива сценична фигура и изразително лице. С тези четири кратки фрази можем да определим дарбата на Елена Николай. Дарба, както се казва от Природата или от Бога.
Всъщност, тогава тя все още носи кръщелното си име - Стоянка Николова. Учи упорито, живее бедно – веднъж остава без пари и храна за цели десет дни! Завършва и се дипломира с отличие през 1933 г. като ученичка на прочутия маестро Винченцо Пинторио. През същата година прави своя дебют, при това с една от най-тежките и големи мецосопранови роли, Азучена от Вердиевия „Трубадур”. Това става на сцената на малкото градче Сало (по онова време в Италия оперни представления са се изнасяли дори в селата!).
Един ден импресариото Марио Канела, с когото започва работа, решава, че младата и никому неизвестна българка не може да излезе с това неефектно и трудно запомнящо се име – Стоянка Николова. Погледът му случайно попада върху афиш с името на тореадор, който се казва Николай. Решението му е моментално: „Елена Николай!”, възкликва той и тя го приема. С него тя остава до края на живота си през 1983 г., но никога не забравя, че е българка и се гордее с това.
През следващата 1934 г. в Кремона се организира фестивал в чест на композитора Амилкаре Понкиели. В неговите опери „Джоконда” и „Блудният син”, под диригентството на именития Тулио Серафин, тя изпълнява главните мецосопранови партии с толкова голям успех, че е приета като „чудото на фестивала”.
Следва покана за втория по значение италиански театър, Сан Карло, Неапол. Там младата българка направо триумфира пред една твърде сдържана и консервативна публика. Представя се като Азучена, играе още в „Кавалерът на розата” от Рихард Щраус и „Борис Годунов” на Мусоргски. Става редовна солистка на тази елитна трупа, следват покани за гастроли из цяла Италия. Скоро идва и назначението в Ла Скала, където започва да работи с водещите диригенти и режисьори, да партнира на звездите на италианската сцена Аурелиано Пертиле, Бенеамино Джили, Танкреди Пазеро, Чезаре Сиепи, Тито Гоби, Магда Оливиеро, Джакомо Лаури- Волпи, Мария Каниля и нашия блестящ тенор Тодор Мазаров.
Цели три десетилетия Елена Николай е на върха. Редовна солистка на Скалата, постоянен гост на големите италиански театри (Торино, Венеция, Рим, Палермо, Парма, Генуа, Флоренция), на повечето европейски сцени, а също и в двете Америки. До 1949 г. тя изнася с огромен успех 20 централни мецосопранови роли на миланска сцена.
През 1951 г. след скандал с италианския музикален критик Франко Абиати, когото поваля с шамар на стълбите на „Ла Скала” защото се осмелил да сипе обиди срещу произхода й, е наказана от дирекцията на Скалата с изключване от солистичния състав за три години. За добро или за зло?!
През този период Елена Николай започва интензивна гастролна дейност из Европа, Северна и Южна Америка. Пътува много и жъне успехи в Чикаго, Далас, Ню Орлийн, Метрополитън, Лос Анджелиз, Сан Франциско, Мексико Сити, Монреал,Рио де Жанейро, Буенос Айрес, Хавана, Сантяго де Чили, Канада, Колумбия, Венесуела...
През 1954 г. се завръща като кралица в Скалата, където излиза на сцената заедно с великите Калас, Тебалди, Дел Монако, Ди Стефано, Карло Бергонци, Борис Христов, Чезаре Сиепи,Тандреди Пазеро.
Призната е за най-добрият мецосопран на своето време. И има защо.
Изключителният си по обем (близо три октави) и красота глас, тя владее майсторски, съвършено. Това е един много топъл и благороден мецосопран от рядко срещано качество. Низините й са дълбоки, благородни, центърът мощен, широк, височините бляскави, полетни, способни и за високо построени партии. Техниката й е белкантова, безупречна, позволява й да преодолява всяка партитура с лекота. Позволява й да се движи в един обширен репертоарен диапазон от Монтеверди, Вивалди и Глук, през Доницети, Белини, Верди, до Вагнер, Рихард Щраус, Респиги, Мусоргски.
Ролите си Елена изгражда мащабно, но и с тънки психологически нюанси, с верен усет към стила и драматургията на творбата. Тя е музикант и интерпретатор от най-висока класа! При това гласът й е не само с много красив, с благороден и мек тембър, също и пробивен, но и удивително фоногеничен, удобен за качествени записи. Записите й потвърждават това.
За щастие, Елена Николай има немалко прекрасни записи, три от тях са изключителни – на оперите „Селска чест”, „Дон Карлос” и „Лоенгрин”, както и една рецитална плоча на „Балкантон”, които са съхранили голямото й изкуство за поколенията.
В света на операта нерядко записите бързо остаряват, не само заради бурното развитие на техниката, но и заради интерпретациите. Но може се каже определено, че макар и реализирани преди 7-8 десетилетия, записите на Елена Николай звучат великолепно, а интерпретациите й са наистина еталонни и не са остарели, напротив, по-добри са от тези на редица днес световно признати певци. А и нейният уникален, мащабен глас е без аналог днес.
Българската публика не можа да се срещне на живо с голямото изкуство на Борис Христов, обявен за „невъзвращенец” от предишната власт, но за щастие се докосна до Елена Николай. Първото й гостуване на софийска сцена е през 1942 г. с ролите на Азучена и Амнерис, през 1943 г. тя изнася благотворителен концерт и радиоконцерт „на живо” (както е било тогава).
След войната е поканена от властите в родината си през 1956 и 1961 г. Отново е Азучена и Амнерис в Софийската опера, а с оркестрите на филхармониите на София, Пловдив, Русе и Варна изнася концерти с избрани класически арии от своя обширен репертоар.
Дори великата Мария Калас се е страхувала от Елена Николай. Гласът и актьорското майсторство на феноменалната българка са изкарвали от творческо и човешко равновесие любовницата на Аристотел Онасис. Оперният свят е бил поразен - как е възможно надменната гъркиня да тръпне от ужас пред българското чудо?
Елена Николай и Мария Калас (в дясно)
Другите ни срещи с тази велика българска бяха... в киното. През 60-те и началото на 70-те години на миналия век тя се снима в 6 италиански кинопродукции – главно комедии под режисурата на прочутия Виторио Де Сика, заедно с актьори като Алберто Сорди и Силвана Мангано. И може да се каже, че и в киното – вече като характерна, комедийна актриса, бе също така убедителна и интересна, както и в операта.
Похвална е идеята на общината в Панагюрище да организира международен певчески конкурс на нейното име. Той досега има няколко издания и вече набира сили и авторитет.
