„Когато някой пътуваше по река Дунав към Виена, се казваше, че той пътува за Европа“ - изтъква роденият в Русе Елиас Канети
Автор: доц. д-р инж. Атанас Колев
С френския термин „Бел епо̀к“ (красива, прекрасна епоха) се означава европейската история между Френско-пруската (1871) и началото на Първата световна война (1914). Време на просперитет в Европа и Западния свят, време на научно-технически прогрес, на разцвет на културата и изкуството, на ускорен икономически растеж, предимно в Германия, Франция, САЩ и Великобритания.
Съдържанието на тази епоха, макар и с много общи черти, за всяка страна е различно. За Франция е поява на нови направления в изкуството и културата, за Великобритания е време на завладяване на колонии, за САЩ и Германия – преди всичко технически и икономически напредък, за България – национално самоутвърждаване, а за Русе – стопански и културен възход.
В световен аспект Бел епок се характеризира с развитието на фотографията, киното, автомобила, археологията и модернизма в изкуството. Това е епохата на машините, стремително навлизащи във всички сфери на човешката дейност. Развиват се автомобилната индустрия, въздухоплаването и военната техника. Телеграфът и телефонът подобряват и разширяват комуникациите между нациите, а жп мрежата се разраства неимоверно.
Айфеловата кула, построена за тържествен вход на Световното търговско изложение през 1889 г., се превръща в символ на индустриализацията, определящият елемент на този исторически период. Значителни успехи отбелязват европейската наука и образование. Това е и една от любимите епохи не само на французите.
Периодът от края на ХІХ и началото на ХХ век е „златна епоха“ в много области. Той съвпада в световен мащаб с Втората индустриална революция и френският писател Шарл Пеги през 1913 г. лаконично характеризира прогреса на епохата – „през последните 30 години светът се промени повече, отколкото за цялото време от раждането на Исус Христос“.
Бел епок приключва през Първата световна война, когато техническият прогрес се използва за производството на оръжия за масово унищожение (като химическото), отнели живота на 10 млн. души и променили картата на Европа. Това е определящо за следвоенната носталгия по едно красиво време, погребано в пламъците на войната. Носталгията е копнеж по миналото и приятни спомени за отминали неща. Много често тя е свързана с идеализиране на хора, събития и места.
След 1878 г. Русе е един от най-влиятелните социално-политически фактори в Княжество България. В него се установява голяма част от българския обществен и културен елит, образован в Русия или Централна Европа и поддържащ контакти със съседна Румъния, формирала културната си идентичност значително по-рано от България.
Русенци пътуват с параходи до Виена, изпращат децата си да учат там и в други европейски градове като Грац, Будапеща, Париж. Търговията по Дунава процъфтява, отварят врати магазини за модерни дрехи, шапки, музикални инструменти, мебели, а по-богатите русенци пазаруват директно от Виена.
Роденият по-късно в Русе носител на Нобелова награда за литература Елиас Канети си спомня: „Когато някой пътуваше по река Дунав към Виена, се казваше, че той пътува за Европа“. Според Георги Чендов „Около 1894–1895 г. в Русе започва най-голямото строителство... В центъра вече не доминират ориенталските сгради, постепенно изчезват старите калдъръми. Граждани с гарсонетки и тесни панталони въртят педалите на английските велосипеди „Swift“.
По новия паваж преминават русенски файтони, лъскаво черни, с блестящи бронзови фенери. Такива файтони няма да има в нито един български град и през следващия век. А тук могат да се видят още елегантни карети, модно ландо и онези стари, сега вече модернизирани Шеркет-арбасъ, затворени, тапицирани с червено кадифе“.
До края на 80-те години на ХІХ в. Русе е неофициалната втората столица на България – градът посрещнал тогава най-много чуждестранни държавни глави у нас, а до началото на XX в. той е един от най-важните в търговско, индустриално и културно отношение градове.
Периодът 1880–1900 г. е русенската Бел епок, когато в дунавския град работят видни чуждестранни и български архитекти и специалисти, строят се изискани сгради в стиловете ренесанс, барок, рококо, сецесион, ампир, модерн и др. или обобщено неокласицизъм, пренасящи тук по частица от атмосферата на Виена, Париж, Букурещ, превръщайки го в първия български град с европейски архитектурен облик.
С установените досега над 120 безспорни русенски приоритета (осъществено за пръв път в Русе и в България 1880–1900 г.) в областта на културата, изкуството, техниката, икономиката, образованието, военното дело и др. той е водещ в тези области.
През тези две десетилетия тук пристигат и работят изявените чужди и български архитекти и строителни инженери: Едуард Винтер (градски архитект на Русе в продължение на две десетилетия), Нино Росети, Георг Ланг, Негохос Бедросян, Удо Рибау, Фридрих Грюнангер, Едвин Петрицки, Иван Майор, Франц Щолц, Тодор Тонев, Никола Лазаров, Тодор Петров, Петко Момчилов, Онуфрий Зарзов и др., оставили своя професионален отпечатък в русенската архитектура, изграждайки нов облик на дунавския град.
Стотиците жилищни и обществени сгради в неокласически стил, господстващ в Европа през 80-те и 90-те години на XІX в., бързо превръщат Русе от ориенталски в европейски град със свое очарование. Тогава се оформят цели улици със стилни сгради, като „Александровска“, „Княжеска“, „Пиротска“, „Търговска“ („Славянска“), „Николаевска“.
Звученето по улиците на български, немски, френски, турски, арменски, иврит, ромски и др. езици, придава уникален за България колорит на града. Според преброяването през 1889 г. Русе има 26 484 жители – българи, турци, арменци, евреи. Многообразието се допълва от живеещите тук 370 австрийци и унгарци, 285 гърци, 218 румънци, 187 руснаци, 57 французи, 49 италианци, 37 германци, 22 англичани. Това са инженери, предприемачи, лекари, аптекари, зъболекари, модни шивачи, търговци, учители по чужди езици, музика и танци, защото градът е с особена възприемчивост към новостите.
„Те откриват магазини за европейски стоки: австрийски шоколад, дрехи, френски вина, коняци, парфюми и др. С присъствието им Русе затвърждава космополитния си облик, създаден през Възраждането, а русенци градят самочувствие на европейци“ (Т. Бакърджиева).
По свидетелства на съвременници, през 90-те години Русе „се превръща в огромна строителна площадка. Навсякъде се чува шум и трясък, събарят се стари турски постройки и се издигат модерни европейски сгради“. За година-две градът заема водещо място по отношение на модерното градоустройство. За пет години (1888–1893) са построени 250, а само през 1895 г. – 66 нови сгради.
Сред най-значимите архитектурни образци са къщите на големите търговци и банкери Иван Стоянов Соларя (1885–1890), Дина Бебис (1888), Малмо Калми (1890), Стефан Симеонов (1892), Иван Симеонов (1895), Димитър Бъклов (1896), Георги Мартинов (1900), Андреа Тюрийо (1897 и 1902) и други. С богатия си интериор и вносна мебелировка те отговарят на новите потребности и европейския вкус на русенци.
Представителните еднофамилни къщи на русенския елит са тип „палацо“, застроени в тихите централни части сред малки паркове със статуи и водоскоци, с леки ажурни железни огради, със заимствана западноевропейска архитектурна форма.
Приносите на Русенската община за модерната урбанизация са: водоснабдяването и канализацията, устройването на градска градина, павирането на улиците и изграждането на тротоари по „Княжевска“, „Александровска“ и „Митарна“ (1889), „както в Букурещ, Крайова и Браила”. Общината доставя гранитни павета от кариерата Сан Рафаел край Марсилия, Франция (1889), а фабрика „Труд“ започва производство на керамични павета и тротоарни плочки, доказвайки, че русенската продукция не отстъпва на западната, с което оформлението на улиците окончателно придобива европейски вид.
Използват се достъпни по Дунава вносни строителни материали и готови продукти за декориране и обзавеждане на сградите и градската среда. Италианецът Антон Каргарота и Георги Малчев с кантори в Русе и Букурещ зареждат с русенски облицовъчен камък градските строежи, а също и фабриката за мраморни изделия на Георге Петреску в Букурещ. Каменна облицовка и украса може да се поръча във Виена и Печ.
През 1897 г. в Русе е открита „Първа българска работилница за изработване на скулптурни украси за здания и за бюсти“ на Атанас Слабов“.
Окръжното управление (днес Исторически музей) е най-старата от периода на неокласицизма и първата след Освобождението административна сграда в България, построена (1882) по проект на виенския архитект Фридрих Грюнангер. Заедно с нея на площад „Ал. Батенберг“ се открояват сградата на Мъжката гимназия „Княз Борис“ (дн. „Хр. Ботев“) по проект на арх. П. Момчилов и изящното здание по проект на арх. Н. Бедросян на банката на братя Симеонови (1895, сега „Банка ДСК“).
Десетки са паметниците на културата с историческо значение в Русе. Сред най-популярните са къщите на братя Симеонови, банка „Буров“, сградите на Застрахователно дружество „България“, банка „Гирдап“, хотел „Тетевен“, Католическия пансион „Нотр дам де Сион“ (сегашната Английска гимназия), зданието на старото музикално училище на ул. „Борисова“ – единственото в готически стил и мн. др.
Важно място в архитектурното богатство на града заемат и оригиналните сгради на русенските църкви. По проект на Едуард Винтер е построен православният храм „Всех святих“ (1884–1889), разрушен през 1975 г. Католическият храм „Свети Павел от кръста“ – построен (1890) по инициатива на полски офицери, в него се намира първият в България църковен орган.
Не на последно място е и русенската градска градина с подчертано симетрично-геометрична форма, чиято централна фигура, дело на именития италиански скулптор Арнолдо Цоки, е Паметникът на свободата превърнал се в символ на Русе и част от неговия герб. Всичко това дава на русенци основание и самочувствие да наричат с гордост своя град „Малката Виена“.
„Русе е емблема на българската история, втъкана в парковете и сградите на един от най-старите и красиви градове на България... От всяка крачка през площада и по търговската улица лъха атмосферата на Бел епок и може да се видят къщите на старите тежки русенски родове, оставили отпечатък в българската история и дали своя принос в развитието икономиката на града. Запазен е и прекрасният парк в центъра на града в който има уникални растения...“ (Спасова, Б. Русе − един от най-старите и красиви градове в България).
До края на ХІХ в. Русе е пристанищен център и най-важният търговски град по Дунава, голям фабричен и финансов център. Основните нововъведения в дунавския град през този период са: открити 126 фабрики, банки, застрахователни дружества; регулирани главни улици с номерация на сградите, постлани с калдъръм, снабдени с тротоари и фенери за осветление; модерни: жп район (гара, хотел, градина); търговски улици, с европейски магазини и сгради на: чужди консулства, параходни компании и агентства, хотели, френски колеж, митница, обществени и жилищни сгради.
Създадени са самодейни формации – хорове, оркестри, камерни и театрални състави, полага се началото на оперни и оперетни представления, на първите русенски балетни прояви.
В Русе си заобиколен от „минало“, което е толкова ценно, че не само трябва да се знае и помни, но и зорко да се съхранява и предава на идните поколения. Това е не само град с красива Бел епок архитектура, с малки, спретнати площади, но и град с богата културна история.
За всички русенци и гости на града историческите сгради формират облика на града, но те са и истински „съкровища със спомени“, на градска памет и история, които трябва да се разчитат и пазят и най-вече да не се допускат саморазрушения на тези архитектурни бижута, каквито все повече зачестяват.
Във всяка сграда е спотаена по частица от русенската история, но знаем ли я? Търсим ли я? Стремим ли се да я запазим навеки?…, защото е казано много преди нас, че народ който не познава миналото си, няма бъдеще!
Времето е най-суровият съдник за всяко човешко творение. То е най-видимо в архитектурата, поставяйки неумолимите си въпроси: Как архитектурното наследство на европейския по своето място и история град като Русе е било породено от своето време, как то е устояло на неговите предизвикателства, съчетавайки повеите на различните исторически и творчески времена? Как това архитектурно наследство се вписва в днешното време? И най-жестокият въпрос – колко е времето, което му остава?
Ще могат ли архитектурното и културното наследство на Русе да се опазят, за да могат да предават посланията за своето време на идните поколения? Отговорите на тези въпроси зависят от приноса на истински милеещите за своя град сегашни и бъдещи русенци, за да пребъде той през вековете!
Статията е отпечатана във в. „Утро“ бр. 45, год. ХХХ, 7.03.2022 г., с. 4
