90 години от рождението на директора, извел училището в Поликрайще в периода 1959 – 1987 г. до неговия връх
Автор: Д-р Марияна Георгиева и проф. д-р Георги Георгиев
Никола Георгиев Попниколов е един от най-видните дейци на образователното дело в България през втората половина на XX век. Той е най-изтъкнатият и най-дългогодишният директор (1959 – 1987 г.) на Основно училище „Св. св. Кирил и Методий” в Поликрайще, за цялата история на съществуването му, датираща от 1825 г., извисил го до равнището на едно от най-уредените, най-организираните и най-авторитетните в България.
Бил е директор на училищата в Петрово, Старозагорско (1954 г.) и в Гарван, Силистренско (1956 – 1959 г.). Той има огромни заслуги за приобщаването на българското население в Южна Добруджа към Родината (1956 – 1959 г.). Средищен директор на трите училища в Поликрайще и на тези на Гара Горна Оряховица и в Янтра, Крушето, Първомайци 1-ви и 2-ри квартал, и Правда (от 1970 г.).
Никола Попниколов е високообразован и ерудиран човек с големи познания и широка култура, особено по древни и чужди езици: еврейски, старогръцки, латински, старобългарски, руски и френски, омелетика, реторика, история и литература.
Ученик е на най-големия български църковен историк – академик Иван Снегаров от Охрид – Директор на Института за българска история и на Архивния институт при БАН, професор в катедрата по църковна история при Богословския факултет на Софийския университет (впоследствие на Духовната академия) и в катедрата по история на Софийската духовна семинария (1950 – 1952 г.).
Никола Попниколов възражда училището в Поликрайще. За почти три десетилетия (1959 – 1987 г.) под неговото ръководство то преживява невиждан възход и достига своя връх. Доказателство са постиженията на неговите възпитаници, каквито не е имало никога по-рано.
Той организира вечерно (1959/1960 г.) и въвежда редовно обучение за учениците в осми клас (1960/1961 г.). Предприема широкомащабна строителна програма. Сам поема големи рискове и коренно преобразява учебното заведение.
Предприема постъпки за откриване на гимназия в Поликрайще (1984 г.). Устройва образцово Опитно поле. Министерството на народната просвета предлага то да стане база за обучение по предмета „Основи на селското стопанство“ за всички училища от цяла Северна България (1968 г.). Въвежда кабинетна система. Организира полуинтернатно обучение.
Дело на амбицията му са оркестър за фанфарна музика, хорове, театрален състав, танцова трупа, кръжоци по художествено слово, шев и кройка, фотолюбителство, математика и физика, кинолюбителство, радиолюбителство, радиотелеграфия, корабомоделизъм, филателия, работа с природни материали, състав от устни хармонички и др. Провежда многобройни състезания и олимпиади в различни области, а отборът по баскетбол (момичета) става републикански първенец през 1979 г.
Директорът Никола Попниколов (на последния ред вдясно) със създадения от него оркестър за фанфарна музика при Основно училище, Поликрайще, 1968 г.
Никола Попниколов се ползва с огромен авторитет не само в селото, но и в окръга. В Поликрайще е известен като „Директорът“. Хора на преклонна възраст му стават на крака и с обич се обръщат към него: „Коле“. Ученици му посвещават свои стихове.
На 30 август 2017 г. неговият възпитаник Йордан Йорданов Попхристов споделя: „За нас учениците вие – директорът и учителката Трифонка Попниколова – бяхте богове!“
В Сломер, откъдето е родом съпругата му Трифонка Попниколова светкавично си извоюва такова име и признание, че го сравняват с американския президент Джон Кенеди и щом чуят, че е пристигнал, се надпреварват кой пръв ще отиде в къщата на „дяд‘ Рома̀н и баба Вирдана (Йордана)“ (родителите на съпругата му), за да види гостенина и да се посъветва с него за това, което го вълнува.
Трифонка и Никола Попниколови
Той е един от само петимата директори на училища във Великотърновски окръг по това време, които не са членове на БКП, а принадлежността към нея тогава е почти задължително условие за заемане на отговорен пост. Да бъде директор толкова дълго, макар и безпартиен, се дължи единствено на личните му качества, безупречна работа и на блестящите постижения на училището, начело на което стои.
Попниколов произхожда от най-изтъкнатото семейство на Поликрайще. Роден е на 16 октомври 1932 г. Син е на Георги Попниколов Попгеоргиев и Мария Георгиева Попгеоргиева. Потомък е на рода Попгеоргиеви, произлязъл от древния български род Полуган (Полуганови).
Особено се гордее със своя прадядо свещник Георги Полуганов – основателят на училището през 1825 г. и първи учител в Поликрайще, личен приятел на Отец Матей Миткалото и член на Вътрешната революционна организация на Васил Левски.
Има много трудно детство. От тригодишен води дядо си протойерей Никола Попгеоргиев Маринов, който, макар и с изгубено зрение, продължава да служи в църквата, и да изпълнява свещеническите си задължения. До него е неотлъчно девет години (1935 – 1944 г.). Сирак. Майка му си отива от този свят още преди той да навърши 14 години (1946 г.).
Възпитаник е на Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски“, която му дава извънредно добро класическо образование (1946 – 1951 г.). Студент е в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ – София (1951 – 1952 г.).
По време на бригадирското движение заради обаянието си, общителността и готовността си винаги да се притече на помощ на изпадналите в нужда, е избран за командир на младежката бригада „Алексей Мересиев“ в София, строяща завод 12. Претърпява жестока злополука и едва не загубва крака си, заради оказана помощ на свой другар (1949 г.). За да спасят живота му, лекарите решават да го отрежат, защото започва гангрена. Избягва нещастието по чудо.
Тъй като е на 17 години и не е навършил пълнолетие, няма право да даде съгласието си. На операционната маса в ИСУЛ се иска от него да посочи лице, което да подпише необходимите документи. Той съобщава името на проф. д-р Ангел Симеонов, негов роднина от Поликрайще. Същият по това време е личен лекар на Георги Димитров – Генерален секретар на Централния комитет (ЦК) на БКП и министър-председател на България, и личен и лекуващ лекар на висшите партийни и държавни ръководители Васил Коларов, Вълко Червенков, Тодор Живков и др., и се ползва с широка известност и уважение в медицинските среди. Това именно изиграва решаваща роля и чувайки името му, лекарите се заемат да лекуват крака му, вместо да го режат.
Блестящо се представя на кандидат-студентските изпити и е приет да учи медицина – втори в списъка на явилите се от цялата страна. Не му е позволено (1952 г.). Не му се дава характеристика от Поликрайще и затова не може да следва.
За да продължи образованието си изобщо, пише лично до тогавашния министър-председател Вълко Червенков и с негово разрешение постъпва в Учителския институт „Лазар Станев“ в Плевен (1952 г.). Дипломира се със специалност Български език и литература, и музика (1954 г.).
Притежава поетична дарба. Пише и публикува стихове. Докато е в София, тренира бокс. Увлича се по футбола. Привърженик е на „Левски“.
За да се издържа, работи на Софийската и Плевенската гара. Назначен за директор на училището в Петрово, Старозагорско (1954 г.). Завършва с отличие Школата за запасни офицери (ШЗО) в Плевен. Произведен в офицерски чин (1955 г.).
В Плевен и София организира литературни четения. Способностите му веднага са оценени от командването. Привлечен за редактор на вестник „Димитровски воин“ – орган на Първа армия, кореспондент на вестник „Народна армия“ – София, автор на редица публикации в армейски и други издания (1955 – 1956 г.). Член на военния съд на Първа армия (1955 – 1956 г.). Поканен е да остане в армията в София и веднага му е осигурено жилище, но той отказва.
Никола Попниколов заминава за Гарван, Силистренско, Добруджа, където е назначен за директор на Основното училище в селото на 30 август 1956 г. Ръководи го до 31 август 1959 г. През 1956 г. се оженва за Трифонка Романова Трифонова от Сломер, Великотърновско, която е учителка по български език и литература в Гарван.
В селото не минава тържество, общоселско или семейно, без да бъде поканен директорът. Дори да се заколи прасе, той трябва да бъде там. И понеже е зает в училище, всички чакат, докато свършат часовете, пият ракия и си приказват. Клането става, чак когато той пристигне. При голям улов в близкото езеро до Дунава му се кара цяла кола с риба.
Никола Попниколов открива новата 1980 учебна година в Поликрайще с менче с вода
Никола Попниколов е общински съветник в Поликрайще и в Горна Оряховица. Обича селото си, в което се е върнал да упражнява професията си и да живее, независимо от примамливите предложения за изграждане на голяма кариера в София, Плевен, Силистра или Велико Търново. Всячески се старае да допринесе за него, за издигане на културно му равнище.
Като съветник прави всичко за подобряване в битово отношение на живота. Има принос за построяване на водопровода, канализацията и други обществени обекти, което е свързано с много нерви. Лично издейства помощи на крайно нуждаещи се.
По инициатива на директора Никола Попниколов и учителката по български език и литература Трифонка Попниколова през 1965 г. в Поликрайще е обявен Национален литературен конкурс и е учредена първата в културната история на България и втората в света (след Естония) ежегодна литературна награда за най-хубава художествена книга (повест, роман, сборник разкази, или стихосбирка) и най-хубава публицистична такава (сборник есета или очерци) на селска тематика.
Съвместно с Управителния съвет на ТКЗС и вестник „Кооперативно село“ се поставя началото на организирането на срещи-разговори и литературни четения на видни български писатели на тема: „Новото село в българската литература“.
Наградата носи названието „Златен клас“, а удостоените получават право на едномесечна творческа командировка в Поликрайще. В селото пристигат: Стоян Ц. Даскалов, Петко Тодоров, Николай Стайков, Слав Христов Караславов, Ангел Тодоров, Крум Велков, Петър Славински, Марий Ягодов, Алексей Сегрински, Паун Генов, Стефан Марков, Кирил Торомански, Пейо Гаджев.
Първата награда е обявена на 1 януари 1966 г. и с нея е удостоен Стоян Ц. Даскалов за книгата му „Райски птици“.
Тази година на 16 октомври, във връзка с 90-годишнината от рождението на Никола Георгиев Попниколов – директорът, извел училището в Поликрайще в периода 1959 – 1987 г. до неговия връх въз основа на решението на Общото събрание на населението на Поликрайще, проведено на 2 юли 2020 г., Кметският съвет на Поликрайще удостоява най-заслужилия директор на училището на Поликрайще за цялата му история, възпитал поколения поликрайщчани и останал в паметта на хиляди свои ученици с почетното звание „Почетен гражданин на Поликрайще“ и почетното звание „Заслужил учител на Поликрайще“.
Предложено е на негово име да се кръстят улица, площад и парк, да се учреди Почетна учебна зала в училището на неговото име и да се постави портретът му в нея, с което да се напомня във всеки миг на работещите днес там за нивото на това учебно заведение и да ги стимулира морално в работата им по възстановяването на образователното дело в Поликрайще.
Част от текста е основана на извадки от книгата „Илюстрована история на Поликрайще“, Том I „През превратностите на времето“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева
