Провали се контрамитингът „Сърбия на надеждата”. От надеждата остана само отчаянието и омерзението на хората, повечето доведени насила с автобуси от цялата страна, че даже и от съседните държави, за декор, аплодисменти и крясъци пред изпразнените от съдържание, патетични слова на партийните оратори и на самия Вучич.
На всички партийни активисти, председатели на местните отбори на СНС, директори на държавни предприятия, болници, училища, кметове, бяха разпределени квоти колко души да доведат на контрамитинга, който трябваше да бъде най-голям в новата история на Сърбия. По-голям от онзи на Газиместан на Косово (1989 г.), и на Ушче (1988 г. и 1991 г.).
То не бяха увещания, закани, изнудвания, натисци, подкупване и всичко за което се сетите. Бяха взети под наем хиляди автобуси, масово бяха отказвани ученически екскурзии и всичко друго, което изисква автобусен превоз.
Като не стигнаха автобуси от страната, бяха домъкнати и от съседните държави Босна и Херцеговина, Черна Гора и Македония, имаше даже и от „вражеските” държави България и Косово. Хотели и ресторанти правеха сандвичи и хранителни пакети на конвейер, купуваха се на едро освежителни напитки и свежи плодове и се пълнеха багажниците на автобусите.
По същата формула бе мобилизирана и преторианската гвардия на кметовете Владица от Цариброд и Владимир от Босилеград да защитават работодателя си. Най-неприятното за тях, както и винаги, са камерите и микрофоните. Все пак, не е лесно, а не е и здравословно публично да си признаеш, че си принуден да защитаваш един диктатор заради насъщния хляб.
В интерес на истината, имаше достойни хора, които не се подадоха на натиска и отказаха да се качат в автобусите. Чест им прави. В тях е надеждата, че не всичко е загубено. Останалото не си заслужава коментара. Включително и онова зловещо хоро на кмета с противния дъх на бира и тонколона, прикачена на акумулатора на автобуса на някоя среднощна бензиностанция в дните на болните спомени за невинно разсреляните ученици и младежи в Белград и Младеновац.
В решителния ден 26 май сръбската столица бе задръстена с автобуси. Само че повечето от хората, подгизнали от силния проливен дъжд, омърлушени, апатични и незаинтересирани за събитието пред Народната скупщина, се скитаха безцелно из белградските улици и криеха лицата си под качулките и чадърите от досадните репортери, които им поднасяха микрофоните.
На сцената се изреждаха оратори с написани слова, които вяло и неубедително се изказваха за отбраната на Косово, сръбството, майка Русия. Накрая се появи и Вучич с кухите си фрази, но отегчените хора вече бяха налазили Бранков мост на път към автобусите, които трябваше да ги върнат по домовете след целодневно пътуване.
Чак на другия ден разбраха, че Вучич си е подал оставка от лидерския пост на партията и щял на Видовден да обяви и оглави някакво „ново” надпартийно движение. От километри се виждат намеренията му – да опази мястото си на баща на нацията, да защити себе си от собствения си режим и от ония които го подкрепят заради собствените си интереси и пак да излезе сух.
И пак на прокобната дата Видовден, от която започват всички сръбски митове и поражения. Идва ми на ум Видовден 1989 г. на Газиместан, на Косово поле, когато Милошевич изкара два милиона души по повод 600 години от Косовския бой. На 28 юни 2001 г. на същия ден Видовден, бе предаден на Трибунала в Хага. Символиката е зловеща, но събитията са неизбежни и неумолимо следват своя ход.
Държавната и партийна машина буксува. Кантрамитингът на Вучич, замислен като маньовър, който да измери обществените настроения и да неутрализира протестите на опозицията и гражданите срещу страхът и насилието, въпреки хвърлените десетина милиона евра, претърпя провал.
Не само че не беше най-големият в историята, но може да се окаже и прощален за Вучич или поне за един етап от неговата всемогъща власт, зад която нямаше нищо друго освен манипулации, насилие, клиентелизъм и корупция.
В Сърбия времето е спряло там някъде в XIX век. Вучич не предлага нито една нова свежа идея освен втръсналите се на всички фрази за Косово, сръбския свят, брат Путин, брат Си Дзипин, всесръбско обединение, нов Берлински конгрес и пр.
На другия ден Белград за пореден път е залят от нова протестна вълна срещу Вучич. Този път някои други хора, доброволно и смирено, стоят на дъжда и под мотото „Сърбия срещу насилието” мирно протестират срещу всичко онова, което олицетворява Вучич.
Цветята, положени пред ОУ „Владислав Рибникар” и на гробовете в Младеновац в памет на безумния разстрел на невинни деца и младежи в началото на май, още не са повехнали. Голяма част от сръбското общество не може да се примири и да прости на режима, който насъсква хората едни срещу други.
Мисля си, дали ще има кой да овладее и артикулира тази нова силна социална енергия, която се излива на улиците, или ще оставят хората да се разхождат сами, докато не се уморят и разотидат. Както се пропиляха протестите „Стоп на кървавите ризи” през 2018 г. и „1 од 5 милиона” през 2020 г.
Има ли в Сърбия хора, които да излезнат напред с визия за модерна, свободна, демократична и европейска Сърбия, или и този път ще потъне в черната дупка на безвремието, дивият национализъм, корупцията и престъпността?
Сръбските граждани нямат избор. Прогнилата система застрашава живота на децата им. А когато децата са застрашени, майките и бащите са готови на всичко.
