Агент № 509 и неговото наследство – от кабинетен революционер до неуспял диктатор. Какъв всъщност е той

Автор: Борислав Гърдев

Съществува понятието „каравеловщина“ в нашия обществено-политически живот. Но не е измислено от мен, а от Захарий Стоянов, който го въвежда в обращение със знаменития си Подлистник с подзаглавие „Славейковщина и Каравеловщина“ , публикуван в бр. 28 на вестник „Свобода“ от 11 февруари 1887 г. , макар и да визира действията преимуществено на Петко Славейков и Петко Каравелов.

С какво се характеризира този феномен? С чувство на собствено превъзходство, за свърхценност и непогрешимост, за предопределеност, че персоните са избраните да водят народа в революцията и градежа на нова България.

Те са водачи по рождение, майстори на словото, популисти и  демагози,но кабинетни лидери, без необходимия организационен опит, с предимно книжни познания за живота , готови на компромиси, предателства  и отстъпки, в името на собственото оцеляване. Те са уязвими, когато трябва да се вземат съдбоносни решения, когато България е на кръстопът и изисква от тях нетрадиционни решения и саможертва.

Какво правят в такива съдбовни мигове нашите герои  Любен и Петко – бягат, крият се, изчакват реакцията на Русия, не поемат рискове и винаги се допитват до своите съпруги – Наталия и Екатерина, които свикват да командват мъжете си, уж национални авторитети, без да се съобразяват с мнението на съратниците им.

„Каравеловщината“ оказва пагубно влияние и върху революционното развитие на страната ни и върху нейния по-нататъшен градеж за цели 50 години. По ирония на съдбата явлението умира заедно с надеждата, че България ще бъде силна, просперираща и обединена.

Вече е факт и се знае – от 8 февруари 1857 г. лицето Любен Стойчев Каравелов е агент на руското военно разузнаване под № 509 от групата на младите славяни. Подробност е, че става такъв, защото иска да е писател и да има печатница.

Според проф.Иван Стоянов връзката функционира  от 1862 г. – „Секретните сведения, изпращани чрез него (Каравелов – б.м. ) до трето лице, исканият съвет как и на кого да се пише ,и молбата по отношение на предстоящата „кървава сватба“ : „постарайте се да й дадете нужното направление“ – всичко това говори за недвусмислено поети и стриктно изпълнявани от Каравелов ангажименти най – вероятно към Азиатския департамент на министерството на външните работи или към военното министерство, а защо не и към двете институции. С ръководствата на тези ведомства той търси и осъществява връзка още през 1862 г., а последвалите събития показват ползотворното сътрудничество за двете страни.“

Но да пропаднеш на 23 години в полезрението на  канцлера княз Александър  Горчаков означава, че за руснаците си много специален човек. Само че имперският фаворит не се представя съвсем достойно в първите си стъпки - през юни 1857 г. не може да постъпи в одеския кадетски корпус, поради ненавършени години, а студент в историко-филологическия факултет на Московския университет не става, тъй като се проваля на приемния изпит. За утешение се записва свободен слушател, но лекциите не го задоволяват и той не се явява на нито един изпит…

В началото на май 1869 г. е в Букурещ, като е ангажиран от „старите“ , група заможни български търговци, да редактира органа им „Отечество“. Той започва да излиза на 25 юли. Каравелов се изпокарва с хората от „Добродетелната дружина“ и напуска, защото не желае България да е руски протекторат и настоява за самостоятелни революционни действия при освобождаване на  родината ни.

Ще кажете похвална изява, човекът влиза в образ, но целта му е много по-амбициозна и важна – да започне да издава от 7 ноември 1869 г. вестник „Свобода“,който ще бъде орган на БРЦК, създаден от него, заедно с Васил Левски, на 31 октомври 1869 г. Важното е кой ще оглави комитета, кой ще е лицето на революционната организация!  Най-достойният – човекът на руснаците Любен Каравелов!

Той е одобрен на Общо събрание, провело се в Букурещ от 29 април до 4 май 1872 г. Уставът на комитета е приет на 22 септември  1870 г.  По програма следва да се появи демократична българска държава – не се уточнява дали ще е република – Левски се бори „за чиста и свята република“ или монархия, тъй като съпругата на вожда – Наталия Каравелова, прозорливо отбелязва – „в цяла Европа монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари“.

Същевременно Каравелов си прокарва идеята за южнославянска федерация, зад която всъщност прозира лелеяната сръбско-българска държава под руска опека и с върховенство на Сърбия.

С разрастване на революционния кипеж в БРЦК се създават два центъра – външен – в Букурещ, който работи основно по пропагандата и сплотяването на българската емиграция и вътрешен – в България, където Левски гради структурите на местната революционна организация. Би било чудесно двата центъра да си сътрудничат в разбирателство, но по стар български обичай това е невъзможно.

Левски е прекалено самостоятелен, държи никой да не му се меси в работата, разработва програма за голямо всеобщо САМОСТОЯТЕЛНО въстание към 1884 г. и ако и да се среща с влиятелния руски посланик в Цариград граф Игнатиев  на 26 август 1871 г., държи българите сами да се справят със своя поробител. Спорът между двамата е основно да не се демонстрира, че революционните ни дейци са републиканци.

За да не се помисли за незаменим,  Каравелов изпраща, без съгласието на Левски, за негов помощник Димитър Общи, с когото  Апостолът се среща на 16 юни 1871 г. Левски веднага го преценява, че е малограмотен фарфарон – авантюрист, но трябва да се примири с мисълта, че ще му се даде периметър на действие в Софийско, Орханийско и Тетевенско. До провеждането на прословутия Арабаконашки обир на 22 септември 1872г.

Революцията ни се нуждае от средства и Общи ги осигурява – 125 000 гроша , ограбвайки турската хазна. За последствията , естествено, нехае…

Османската власт ще вземе бързи и крути мерки, ще излови харамиите, а пред следствената комисия в София комитите ще се разприказват, ще признават участието си , ще лъсне структурата на Вътрешната революционна организация и накрая при злощастно стечение на обстоятелствата и самият Васил Левски ще бъде заловен в Къкринското ханче на 27 декември 1872 г. и изпратен под конвой за София, където след поредица от разпити ще бъде осъден на смърт и обесен на 6 февруари 1873 г., каквото е желанието и на Русия , и на Османската империя.

Какво прави в тази кризисна ситуация Каравелов, как реагира БРЦК?

Любен Каравелов  първо пише писмо до Левски от 2 ноември  1872 г., в което настоява – „незабавно подигание на революцията“ . Но получава логичния отговор  от 22 ноември: „И най-изветрелият човек не би повярвал, че е възможно да излезе с сполука таквоз бързо движение, когато ний  в нищо йоще не сме приготвени“.

Той спира издаването на „Свобода“ на 25 ноември 1872 г. и  бяга в Сърбия. Наталия Каравелова събира по-важната кореспонденция между Левски и Каравелов, предава я в сръбското консулство, но чувалът е откраднат оттам и предаден на турския посланик в Букурещ срещу 2000 гроша, като  на базата на получените документи османците  ще осъдят Левски на смърт.

Да не забравяме, че Османската империя разполага с добре развита шпионска мрежа, че властта знае за комитетите на Левски и дори има негова снимка. За това свидетелства и пловдивският руски вицеконсул Найден Геров  в писмо до шефа си в Цариград  граф Игнатиев от 4 декември 1872 г.: „Намерено е също така фотографическо стъкло (стъклен негатив) с портрета на Васил Левски, от което са извадени няколко фотографии и са изпратени в различни места, за издирване чрез тях на това лице“.

Допълнително, през декември 1872 г., заради усвоени неправомерно от ръководителя на Ловешкия революционен комитет, който е главният – Марин Поплуканов,  1364 златни лири, Левски се чувства изолиран, та се налага да пише гневно писмо на 12 декември 1872 г., осъзнавайки, че делото му вече виси на косъм.

Предчувствието на Апостола , че Каравелов ще го предаде се сбъдва . А то е пророкувано от Левски в писмо до Данаил Попов  от 28 декември 1871 г.: „без да се усетиш, Каравелов ще те предаде!“.

Каравелов се завръща в Букурещ на 1 февруари 1873 г. и на 23 февруари издава брой 1 на вестник „Независимост“ – комитетът не може да остане без орган и това кабинетният революционер го разбира много добре. За целта получава пари от сръбското правителство. Но за залавянето и обесването на Левски той мълчи четири месеца!

На  5 юни 1873 г. помества във вестника си сразяваща новина: „Научаваме се от достоверен източник, че покойний Васил Левски е предаден от двама ловчелие. Един от тях по име Добре, е механджия, а другият, по име Пано Петков, е обявлен чапкънец. Това известие се потвърждава с множество факти. Тука е помешен и един поп, но ние и до днес още не сме известни, доколко е голямо неговото предателство“.

Поместено е и стихотворението „На В. Левски“, без подпис, с необяснимо бодър дух и скромни художествени качества.

На 11 август 1873 г. излиза дописката от Плевен от 2 август, в която се казва „Позитивно, вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя… У поп Кръстя имало 100 лири Василиеви пари – те били най – главната причина, която е накарала черковният служител да предаде една християнска душа на турските джелати.“

Това е не просто черен пиар, а вкарване в действие на фалшива новина с цел изобличаването на невинен човек, за да се пренесе огъня, „където трябва“. Да се забрави Ботевото обвинение, че Каравелов е предателят и да се изфабрикува прословутата „черна легенда“ за отец Кръстьо Никифоров, която ще битува у нас повече от столетие.На нея ще робува и Вазов в прочутата си ода от 1881 г. „Левски“ , допринасяйки за скорошната смърт на свещеника на 21 септември 1881 г.

В този решителен момент Каравелов доказва, че е достоен слуга на руското военно разузнаване. Защото както нищо не прави като ръководител на БРЦК през първите две години, с вкарването на Обши във вътрешната революционна организация предизвиква нейния разкол, а след това и пълният й погром с отстраняването и екзекутирането на човека, който единствен може да я съгради и да я накара да функционира ефективно, създавайки „революционната партия“ в страната.

И все пак на 20 август 1874 г. в печатницата на Каравелов се избира временен революционен комитет с председател Любен  Каравелов и секретар Ботев, като Каравелов дори иска да изгони пристигналия Стамболов, очакващ, ако и да е бил само на 20 години,  да стане наследник на Левски. Застъпването на Ботев спасява положението  и Стамболов поема задачите на Дякона като тръгва с отец Матей Преображенски да възстановява комитетите в Северна България.

И нова изненада! На 12 октомври 1874 г. Каравелов спира  вестник „Независимост“, защото „Аз съм принуден от самите обстоятелства да напусна досегашното си занятие.“

Какви действия предприема? Започва да издава сп. „Знание“ – народът има нужда от просвета, но отказва да печата Ботевия вестник „Знаме“ в своята печатница, който започва да излиза на 7 декември, като същевременно изпросва от сръбското правителство 150 лири за същия вестник с цел дискредитацията на Христо Ботев.

На всичкото отгоре на 26 декември свиква ново събрание, вкарва в него свои хора и отново иска да бъде избран за председател, но вече с диктаторски пълномощия – сам да влиза в споразумения с други държави и правителства и еднолично да управлява администрацията и финансите на Централния комитет. А за капак – седалището на комитета  следва да се премести в Белград, за да е пълна зависимостта  му от сръбското правителство!

„Това възбуди ропот и недоверие“ – свидетелства Ботев, събранието е разтурено, като следващото е насрочено за след три месеца. Каравелов напуска революционната организация завинаги.

Той обаче отказва да даде архивата на БРЦК на Ботев, което пък силно притеснява приемника му, който в писмо до Иван Драсов от 7 юли 1875 г. посочва: „У Каравелова има документи, които могат да повредят много на народа ни, ако той някой път,движим от своя гняв или подъл интерес, се реши да ги изпрати отсреща, както изпрати онези документи преди 2 години, които обесиха Дякона!“, поради което „Аз няма да му простя нито една от неговите политически подлости“.

Репутацията Любен Каравелов е накърнена, дотам, че двама души последователно се борят с дилемата да го ликвидират – Георги Бенковски и Стефан Стамболов. Дали са съжалявали за своята нерешителност е друг въпрос. Аз смятам, че поне Стамболов е бил наясно, че Каравелов не е случаен човек, че зад него стои велика сила, чието име е Русия. А също вероятно е усещал, че Каравелов завижда на поетическия гений на Ботев, както на организаторските умения на Левски.

Ботев поема революционната организация на 12 август 1875 г., без изобщо да пита Каравелов, следва покрусата от неуспялото Старозагорско въстание от 16 септември 1875 г., след което Христо Ботев също напуска шефския пост на БРЦК на 30 септември.

На 11 ноември е създаден Гюргевския революционен комитет с председател Стефан Стамболов. Той подготвя Априлското въстание, избухнало на 20 април 1876 г.

Комитетските дейци не контактуват с Ботев и Каравелов, въпреки че Ботев изявява желание да помогне на въстаналия народ с чета от 120 души, на която става войвода и която на 16 май 1876 г. потегля от Букурещ  за Козлодуй с кораба „Радецки“ на капитан Дагоберт Енглендер. Сред изпращачите на кея е и Любен Каравелов.Трогателно и лицемерно…

Ботев е убит след четири дни – на 20 май. На 12 май е застрелян войводата Бенковски, като Захарий Стоянов се спасява по чудо при устроената засада на моста на река Костина до село Рибарица, Тетевенско. Априлското въстание е потушено с големи жестокости, кръвопролития и разрушения.


Каравелов започва да изпраща кореспонденции за руски вестници, участва в създаването на „Югославския просветен благотворителен комитет“, след обявяването на Руско-турската освободителна война на 12 април 1877 г. влиза в България в услуга на руските войски, стига и до Сан Стефано на 19 февруари 1878 г., среща се с ментора си граф Игнатиев и с него и свитата му посещава Цариград,

В Търново пренася печатницата си и заедно със Стамболов участва в създаването на комитет „Единство“ за подпомагане революционната дейност на поробените българи в Македония. Благодарение на този комитет избухва и Кресненско-Разложкото въстание на 5 октомври 1878 г., спряно след намесата на императорския комисар Александър Дондуков – Корсаков на 25 май 1879 г.

С княз Александър  Наришкин, главен агент на руските славянски благотворителни дружества, посещава и родната си Копривщица, където води дружески разговор с младия Михаил Маджаров, след което се установява в Русе.

Здравословното му състояние се влошава, умира от туберкулоза на  21 януари 1879 г., ненавършил още 45 години. В разгара на подготовката на Учредителното събрание, което трябва да изработи конституцията на българското княжество.

Любен Каравелов е вече никому ненужен – нито на руси, нито на българи. Той си е изпял песента, изпълнил си е задачата – в литературата като „крайъгълен камък“ с една повест – „Българи от старо време“ (1868) и  едно стихотворение – „Хубава ди , моя горо“  (1875), в политиката – с разлома в БРЦК, и затова се е шегувал със себе си, че в свободното му отечество ще го направят пазач на някой мост.

Прочувствен текст за смъртта му написва Иван Вазов – „Каравелова изгубихме!“, поместен във вестник „Българин“ , брой 120 от 2 февруари 1879 г., в който обаче умишлено, или не се акцентува повече на делото на Любен Каравелов като писател, книжовник и публицист и  радетел на бъдещето на свободното отечество, в което ще има нужда от способни и просветени хора, а не на неговото вече забравена революционна дейност.

Любопитно е, че по същото това време изгрява звездата на брат му Петко Каравелов, един от строителите на съвременна България, който идва в Русе, колкото на погребението на Любен Каравелов, толкова и за да ухажва неуспешно  бъдещата си съпруга Екатерина, подарявайки й томче на Хайне „Книга на песните“ , и който ще направи противоречива, но шеметна кариера най-вече на гърба на остатъчния авторитет на брат си.

Като видински вицегубернатор ще участва в работата на Учредителното събрание в Търново от 10 февруари 1879 г. и ще е един от бащите на либералната Търновска конституция, приета на 16 април 1879 г.

След Освобождението Стамболов е сред стожерите на създадената на 27 юни 1879 г. в Търново в квартирата на Петко Каравелов Народно-либерална партия. Тя естествено и логично се явява приемник на революционните традиции от миналото – в частност БРЦК и е резонно органът й, който започва да излиза на 27 август 1880 г. да се казва „Независимост", така както е естествено , когато Стефан Стамболов поема вече нещата в свои ръце неговият орган да се казва „Свобода“ и да се появи  на 4 октомври 1886 г.

Дотогава той ще работи сговорно с Петко Славейков и Петко Каравелов. Нещо повече , благодарение на неговите усилия от Търново ще се изберат единствените четирима депутати – опозиционери – либерали на изборите за Второ ВНС на 21 юни 1881 г., сред които са Славейков и Каравелов, паметта на Любен Каравелов ще се брани от посегателствата на консерваторите, Захарий Стоянов ще напише речта си „Черти из живота и списателската деятелност на Любен С.Каравелов“ през 1885 г.,ще публикува в „Унгарски вестник“ на 17 май 1887 г. адмиративната статия „Любен Каравелов“, от декември 1886 г. до януари 1888 г. ще издаде в осем това литературното му наследство 24., а Стамболов ще забрави за изобличителното си стихотворение „Знаете ли кой съм аз?“ (1875):

„Продавах аз народа си за лъскави жълтички.
Продадох аз брата си за пустите парички!
И аз честит ще си купя файтон с два бели ата,
ще се разхождам по Букурещ в него с мойта Ната!“

На изборите на 3 юни 1884 г. за 4 ОНС Народно-либералната партия печели съкрушителен успех. Но той веднага е съпроводен от разцепление – Драган Цанков я напуска на 25 юли 1884 г, въпреки помирителната мисия на Стамболов и въпреки че първоначално същият залага на Цанков, а на 5 юли 1886 г. подалият оставка правосъден министър д-р Васил Радославов полага основите на своята Либерална партия, започвайки да издава на 19 юли 1886 г. „Народен вестник“.


През всичките две години като председател на 4 ОНС Стефан Стамболов полага неистови усилия, вкл. с процедурни хватки, да запази правителственото мнозинство и самият кабинет, бранейки докрай Каравелов, чиято заслуга като премиер е учредяването на БНБ на 18 януари 1885 г., Съединението от 6 септември 1885 г., откупуването на жп линията Русе – Варна след парламентарен скандал на 8 юли 1886 г. и достойното водене на Сръбско-българската война (2-15 ноември 1885 г.), въпреки че според мирния договор от Букурещ от 19 февруари 1886 г. не се предвижда териториална компенсация за България, както е настоявал Стамболов, след като сме имали историческия шанс да си върнем Пирот.

А министър-председателят Каравелов ще направи поредния компромис с подписването на Топханенския акт от 24 март 1886 г., съгласявайки се на всеки пет години османският султан да назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия българския княз, без да се уточнява името му и на териториални отстъпки от 2000 квадратни километра – Тамръшко и Кърджалийско.

На допълнителните избори на 11 и 18 май 1886 г. за попълване състава на парламента с депутати от Източна Румелия Каравелов удържа последната си политическа победа. Това му дава основание с присъщата му самоувереност  да заяви в парламента на 11 юни с.г. : „Та, не бойте се – Кърджали била отстъпена, аз я не жаля. Аз едно зная: „Яйцето ний изядохме, а черупките останаха за другите“. На свършвание ще кажа, че може да сме направили грешки, но ний стояхме начело на българския народ, водихме войната, вървяхме с народа, намервахме се с него във всички опасности и сега, без да се срамим от никого, можем да чакаме със спокойствие съда на историята.“

Но когато на 9 август 1886 г. с бездействието си премиерът допуска да бъде свален от власт от русофилската клика на Груев и митрополит Климент, а държавният ни глава княз Александър Батенберг да бъде изгонен от страната, пътищата на Стамболов и Каравелов фатално се разделят. Но Стефан Стамболов, дори когато официално изгражда своята Народнолиберална партия, продължава да счита, че пази и доразвива идеите и на Любен Каравелов, и на Христо Ботев – затова паметникът на Каравелов стои в русенския Пантеон,представен на 28 февруари 1978 г., а на Христо Ботев е тържествено открит във Враца на 20 май 1890 г.

И все пак заради същият княз, върнат от Стамболов в България на 17 август 1886 г., Петко Каравелов се оказва , заедно със Стамболов и Сава Муткуров, регент от 25 август 1886 г. Дейността му се запомня основно с бойкота му на работата на Третото ВНС, заседаващо в читалище „Надежда“ в Търново от 19 октомври 1886 г. за избор на нов княз, на което той не присъства. Логично – страхува се от реакцията на Русия.

Отстранен е  от регентството и заменен от Георги Живков на 1 ноември 1886 г.

Враждата между управляващи и опозиционера Каравелов ще ескалира на 19 февруари 1887 г., когато  е  малтретиран от Коста Паница в „Черната джамия“. Петко Каравелов свива бойните знамена и започва да издава сп. „Библиотека „Свети Климент“ през 1888 – 1891 г., а на 26 август 1890 г., след направен от премиера Стамболов исторически компромис , е допуснат да се кандидатира за депутат и да бъде избран в състава на 6 ОНС.

Две години по-късно, заради убийството на финансовия министър Христо Белчев, Каравелов отново е арестуван, осъден  от военен съд на затвор от 5 години и на 19 юни 1892 г. е хвърлен в „Черната джамия“

Като че ли сметките между двамата съратници приключват. Дори Стамболов в разговор с приятели иронично подхвърля: „Сега остава само да се разбера с марока от „Черната джамия“.

На 19 май 1894 г. Стефан Стамболов пада от власт. Наследилият го Константин Стоилов прокарва Закон за амнистията, с който на 20 декември 1894 г. Петко Каравелов е освободен от затвора, позволено му е да се включи в политическия живот и след частичните парламентарни избори на 22 януари 1895 г. е избран отново за депутат.

На 6 юли 1895 г. Стамболов издъхва, ставайки най-скъпата жертва на помирението с Русия, като делегацията ни в Петербург, начело с митрополит Климент, е приета от император Николай II Романов едва на 5 юли, когато става ясно, че посеченият на 3 юли бивш министър-председател със сигурност ще умре.

Пет месеца по-късно, на 4 декември 1895 г. Каравелов дава интервю за гръцкия вестник „Акрополис“, в което е неочаквано критичен към нашите управници и загрижен за имиджа на държавата ни по света: „Управлението не трябваше да подстрекава убийството му. То трябваше да залови убийците и да не покровителствува бягството  им. Освен това  и неприличните сцени на погребението на Стамболова, извършени по внушение на управлението, ни изложиха в очите на политическия свят, и ни представиха като див и недостоен за свобода народ“.

На 28 януари 1901 г. се провеждат оспорвани парламентарни избори за 11 ОНС. Каравелов отново изгрява на политическия небосклон и на 19 февруари оглавява за последен  четвърти път правителството на княжество България. Уви, това му управление е пълен провал и е свидетелство за неговия окончателен политически залез.

В партиен план Каравелов става свидетел на разцеплението на неговата Демократическа партия и появата на Радикалдемократическата партия на 17 юни 1902 г., като именно „младите демократи“ са причина за парламентарния му блам на 11 декември 1901 г., във вътрешно-политически – допуска  разгонването на Върховния македонски комитет на 24 март 1901 г.  и арестуването на Борис Сарафов, оправдан на 2 август, за да се удовлетвори Румъния за аферата „Михайляну“ и за да може Стоян Михайловски да оглави комитета на 7 април 1901 г., като дори младият Симеон Радев, тогава  деец на ВМРО, е изгонен от България на 25 април 29.

Във външно-политически аспект  угажда на Турция при смяната на нашия дипломатически агент в Скопие Пеев с Юруков, некомпетентен и безволев, но точно затова назначен от българското правителство на 15 април 1901 г.

Докладът на парламентарната комисия за виновността на министрите либерали  от кабинета Иванчов – Радославов относно вагонната и хамбарна афера, суспендирането на конституцията, рушветите от класната лотария  и аферата „Дойче Левант Лееви“, взривил общественото мнение при публикуването му в пресата на 21 август 1901 г., чрез който се бори за възстановяването на законността в страната е без последици, тъй като тримата осъдени на осем месеца затвор бивши министри – Иванчов, Тончев, Радославов на 3 юни 1903 г., са амнистирани на 21 декември 1903 г. от 13 ОНС.

И, разбира се, в икономическата сфера е прословутият заемен договор от 125 милиона лева номинални с 5 % лихва при създадена тютюнева режия с Банк дьо Пари е де Пей Ба,чийто старт е даден на 21 април, провалил се зрелищно в парламента на 11 декември 1901 г.

Съкрушен, Каравелов подава оставка на 21 декември. Реномето му е сринато, лидерът на тесните социалисти Димитър Благоев дори си позволява в своята „Хроника“ в сп. „Ново време“  от април 1902 г. да го нарича иронично„гениален финансист“, „който нищо по-добро не може да направи за финансите на България, освен да подпише един договор, плод на подкупа, и да го защитава в Народното събрание,а подир, като го изринаха от министерското кресло, да има тупето да оправдава своята неспособност с обвинения на своите съюзници!“.

Нещо повече – измамен е от коалиционния си партньор Стоян Данев, който уж обещава да не съставя ново правителство и страната да върви към избори, но още на 21 декември представя хомогенен кабинет, скланя Фердинанд да разпусне парламента, печели следващите общи избори на 17 февруари 1902 г., а след това впряга всичките си връзки в Петербург, дори заминава на 4 април 1902 г.за руската столица сам, среща се с император Николай II, външният министър Ламсдорф и финансовият Витте, след което осъществява  така лелеяния заем с БППБ и с Руската държавна банка на 7 юни 1902 г., възлизащ на 106 милиона лева номинални с 5% годишна лихва и цесионен курс от 81,12%, превръщайки се в национален спасител.

Със смъртта на Каравелов на 24 януари 1903 г., ненавършил 60 години, приключва цяла епоха в политическия ни живот. И ако от „каравеловщината“ – символ на демагогия, популизъм, мекушавост, нерешителност,  често и груби нападки, но и куриозни шуробаджанашки назначения (Иван Славейков като просветен министър в последния кабинет на Петко Каравелов), Народно-либералната партия се очиства още след 1 ноември 1886 г., то в Демократическата  фигурата му  все така респектира лидерите й в лицето на Малинов и Ляпчев  чрез вдовицата Екатерина Каравелова  до 14 ноември 1911 г., когато тя се отказва от активна политическа дейност, т.е.  вмешателство в  Демократическата партия, а се оказва, че рецидивите на починалия лидер не напускат Александър Малинов поне още 7 години

А на 5 май 1903 г. , близо пет месеца след смъртта на Петко Каравелов ген. Рачо Петров връща на власт стамболовистите.

В България политическите процеси следват своята логика и рядко разчитат на сляпата случайност.

На 1 октомври 1915 г. страната влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. Три години – две от които на два фронта, войските ни бранят целостта на обединеното ни отечество, а държавното ръководство в лицето на либералната концентрация – либерали, млади либерали и стамболовисти, прави всичко възможно да съхрани вътрешния мир, да осигури необходимото снабдяване чрез Комитета за стопански грижи и обществената предвидливост, създаден на 26 август 1916 г. и дори да сключи важни мирни договори – с Русия на 3 март и с Румъния на 6 май 1918 г., след като премиерът д-р Радославов декларира в парламента на 12 декември 1916 г., че Централните сили са готови да започнат преговори за мир.

Наследилият д-р Васил Радославов шеф на демократите Малинов на 21 юни 1918 г. има историческия шанс след извоюваната независимост на България на 22 септември 1908 г. да съхрани и нейната териториална цялост и свобода. Вместо това той прибягва до типично нашенски хитрини – да се обяви за лоялен съюзник на Германия и да търси сключването на сепаративен мир със Съглашението.

На 23 септември получава нужните гаранции от Германия , че Северна Добруджа ще остане в границите на България, но същевременно с негово съгласие на 14 септември се  прави пробив на Южния фронт и на 25 септември започват преговори за примирие с Антантата.

Защо? Според признанието му: „Аз си послужих с отварянето на фронта като стратегически маньовър, за да ключа достоен мир!“. За такъв само може да мечтае, а горчивата реалност става факт на 20 ноември 1918 г., когато съглашенците нареждат българските войски да опразнят цяла Добруджа.

Настъпва мигът за следващата му „достойна“постъпка – подаването на оставката, след като на 3 октомври е допринесъл и да абдикацията на цар Фердинанд Сакскобургготски.

На 29 септември 1918 г. е сключено Солунското примирие. След ратификацията му главният български делегат – заместникът на Малинов – Андрей Ляпчев, някога, през важната за нас 1901 г. лудо  и безнадеждно влюбен във Виола Каравелова – другите двама са Симеон Радев и ген. Иван Луков – ще произнесе покъртителното признание: „На мен, синът на Македония,се падна печалната участ да положа надгробния камък на мечтата за обединена България.“

Ляпчев е прав, но истината е още по-горчива – със Солунското примирие и Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г. приключва съществен, може би най-градивният, етап в развитието на съвременна България.

В категории: Новини , История , Нова история