Ако не сте чели едноименния роман на Достоевски, можете да го пренебрегнете. Отидете в дивата Странджа и там ги вижте. Истинските бесове...Такива, каквито накараха да настръхнат стотиците, дошли на нестинарските игри за празника Свети Константин и Елена.
Но, нека всичко по реда си...
Село Българи, 17.00 часа...Нестинарите запалват кладата, която четири часа след това ще стане тяхната сцена за танци.
18.00 часа. Започва концерт народни песни и свирни. Осемнадесетгодишният Костадин Михайлов от село Бродилово, един от най-младите нестинари в окръга, усеща, че му става все по- и по-лошо. Прекъсва третата песен и отива в „конака” на нестинарите.
18.30 часа. Костадин започва да изстива. Погледът му помътнява, започва да говори несвързано. Измежду ужасните вопли, тези около него разбират само „Свети Костадине, слез, та ми помогни!”.
19.30 часа. Доктор от гостите в село Българи, влиза в конака, за да прегледа момчето. Изумен и смаян веднага препоръчва линейка и спешна помощ. Телесната температура на Костадин е спаднала с около 20 градуса, твърди медикът.
20.00 часа. Всички, които знаят за състоянието на младия нестинар, се кръстят в ужас. „Хванали са го”, най-често мълвят стоящите пред „конака”. Бесовете са обладали Костадин, роднина предлага да му донесе в лопатка малко жар, за да я настъпи. „Барем му мине”. В момент на прояснено съзнание, той отказва. Страхува се, че после няма да успее да влезе в огъня, когато трябва.
21.00 часа. С дълги вили, нестинарите разстилат жаравата. Жегата на мегдана в Българи става неописуема. Мълвата за състоянието на момъка от Бродилово се разчува с мълниеносна бързина. Съвсем ненаясно с това, което наистина се случва, хора от множеството твърдят, че той няма да играе, защото е болен и му е много зле.
21.30 часа. С пронизителния вой на гайдата и характерния страховит ритъм на тъпана, нестинарите излизат от конака с икони на ръце. Костадин го носят. Главата му се люшка на гърдите, лицето му е призрачно бяло. „Вох, ше умре, детето!” – прописква уплашена баба. „Няма да умре, мо! Ше му мине, кат влезе в огънят!” – скастря я възрастен мъж. (кореняк странджалии винаги поставят пълен член на всички думи).
Групата обикаля църквата три пъти и тръгва към чистилището в центъра на селото. Група розови англичани гледат втрещено младежа, който едва тътрузи крака натам.
Секунди след това стотиците на площада настръхват. Костадин влиза в огъня, вдига ръце към небето и започва див танц. Изпод босите му стъпала летят хиляди искри, изопнатото му призрачнобяло лице не трепва. Взима иконата на Свети Константин и Елена и с нея обикаля цялата жарава. Няколко пъти. Застава в самия ад на нейния център и Играе...Костадин е в друго измерение...Костадин говори с Бога...
Хълцащи и облени в сълзи, лелите на нестинаря обясняват, че той е много вярващ, че на последния Великден стоял в църквата в родното си Бродилово цял ден. Сам.
От тях научавам, че учи народно пеене в музикалната паралелка в „Добри Чинтулов” в Бургас и че играе само два пъти в годината – на Свети Константин и Елена и на Свети Илия. Отказвал да участва по заведения и атракциони: „Лельо, аз бизнес с Господ не правя!”
В края на танца, на нестинарското хоро, вече извън жарта, лицето на момчето вече заприличва на човешко. По бузите му плъзва едва забележима руменина...Огънят е укротил бесовете Костадинови...
Странджански бесове...
Б.р – По странджанско почти всички наричат светията „Свети Костадин”
