Красимир, Поли, Дани и Иван – до 15 август четиримата бяха неразделни и много щастливи - снимки личен архив на Поли
17 Септември 2009, Четвъртък
Нелепа катастрофа отне живота на трима и смачка психически още няколко
Автор: Венета Иванова
Казват, че мъжете никога не плачат. Плачат сърцата им, но очите им са пресъхнали. Стискат зъби, но не отронват и вопъл. Вглъбяват се в болката и не търсят отдушник. Когато погледнеш в очите на мъж и видиш стаени сълзите му, разбираш че понякога думите не значат нищо, а емоциите побеждават разсъдъка. Аз видях сълзи в очите на мъж – попарен, смазан от истината, оглушал за живота. Стоеше подпрян на капака на автомобила си и минути след смъртта на любимата жена, отчаяно търсеше пощада от истината. А, истината беше повече от жестока – трима енергични и вярващи в доброто и светлото личности са премазани от стоварил се изневиделица върху им автомобил.
Ужасяваща катастрофа.
Смазани коли, огромни автомобилни колони, влачещи опашките си по цялото протежение на бургаския булевард “Тодор Александров” – незнайни хора, които с потрес преминават покрай лобното място на 26-годишната Даниела Колева, майка й Радостина и 24-годишния Красимир Иванов. Трима невинни намерили смъртта си поради нехайството и самонадеяността на абсолютно непознат, протегнал не за първи път ръка към алкохола и после седнал зад волана на мощната си кола. Смъртта – тя идва изневиделица и се стоварва с хищен писък върху своите жертви.. Посича ги мълниеностно и отново мигновено отлетява. За живите остава само болката и белегът от изгорено, който ще носят до края на дните си. Сълзите на живите и молитвите им не стигат, за да върнат любимите хора обратно, остават им само спомени и снимките, които възкресяват прекрасното и неповторимото.
Дани се стягаше са сватба, преди катастрофата да отнеме живота й
За приятелят на Даниела – Иван, животът свършил и започнал отново след фатален телефонен разговор в късния следобед на 15-ти август, празника на Богородица Мария. Позвънили му приятели, разпознали в останките на осукания “Фолксваген голф 2”, колата на Красимир Иванов. Новината за внезапната загуба на любимото момиче, майка й и най-добрия му приятел прозвучала на Иван повече от невероятно, точно толкова невероятно колкото и гледката, която съзряли очите му – зловещо размазани автомобили и четири букета цвята, изпаднали от купето на премачкания “Фолксваген”. Празнични или погребани букети, бил въпросът забарабанил в съзнанието на Иван.
Краси не успя да занесе цветята на баба си Мария. Те останаха на лобното му място
Ярки цветове, обагрени с алена кръв. Живот и смърт, вплетени в едно. С трепереща десница Иван набрал телефона на приятелката на Красимир – Полина. Очаквал истината да е пощадила поне нея, но грешал. Поли също вече знаела, а грозната новина премачкала и нейната емоционалност. На мястото на катастрофата, в подкрепа на Иван дошли и близки приятели – Веско, Нефи, Тончо. С разплакани очи и смазана психика, зашеметени от осъзнаването на истината, че всички сме смъртни.
Кървавите петна по асфалтовата настилка вече са само спомен, а букетите - за бабата и братовчедката на Красимир от с. Лозенец, носещи името Мария, така и неподнесени. Приятелите на Даниела, Радостина и Красимир, близо месец след нелепата им кончина все още се опитват да съберат живота си от малките парченца, на които се е пръснал при вестта за потресаваща катастрофа. Никой от тях не иска да приеме истината, че 1,50 промила и човешката самонадеяност са погубили в началото на пътя им прекрасните им приятели.
“Тук сме на Предела, в една хижа” – ровейки им снимките показва Полина, нервно пушейки от цигарата си в бургаско заведение. “А, това е последната ни Нова година, вижте ни само, такива дивашки снимки! Беклик таш, Банско, Рилски манастир. Обикаляли сме толкова много. Краси беше невероятен – толкова жизнен и винаги душата на компанията! Професионален шофьор е, луд на тема автомобили”.
Поли разказва въодушевено, преглъщайки за миг сълзите си, за мигове, отпечатани в съзнанието й и за любовта на живота й. Мечтата на Красимир била да стане полицай – не успял да я осъществи за съжаление – “А, какъв полицай можеше да стане от него. Искренно отдаден на каузата да помага на хората, така както правеше до последния си миг!”
Паузата в разказа на Поли запълва Иван, приятелят на Даниела: “Мечтата й беше да работи в рекламна агенция и тя я сбъдна. Дани завърши Бургаския свободен университет и остана да живее тук, иначе е от Сливен. Когато нямаше работа майка й – Радостина често идваше през почивните дни в Бургас. Така както и тогава.” Фразата остава недоизречена и неловкото мълчание отново нажежава обстановката.
“Бяхме неразделни ние четиримата – Краси и аз, Даниела и Иван” – отново подхваща Поли – “Ако не бяхме на работа с Иван също щяхме да сме в колата. Аз работя в магазин за мобилни телефони, а Иван в компютърна фирма. Бяхме на работа. В онзи фатален следобед просто бяхме на работа”, отнесена в спомени Поли отново замлъква.
Мястото на удара по бул."Тодор Александров" днес
След катастрофата двамата с Иван отишли при баячки за да им леят куршум – при Поли куршумът се пръснал на четири (колкото са участвали в катастрофата, тълкува тя - Даниела, Радостина, Красимир. И повторно замълчава). Дори името на самонадеяния шофьор не иска да си спомня, но мечтае да се взре в очите му, да научи има ли приятелка, как се чувства тя, съжалява ли искрено.
Секундата на сблъсъка и последвалия ад оставили ли са и при нея белег от изгорено? Мечтите на едно 24 годишно момиче не са това, което би трябвало да бъдат – мечти за бяла булчинска рокля, за усмихнато бебе, раздаващо обич, мечти за семейно гнездо и прекрасно бъдеще. Мечтите на Поли са за строги санкции за пияните шофьори, причиняващи смърт или инвалидност на пътя, за доживотно отнемане на книжките, за реални наказания – например виновният шофьор да помага в Спешните медицински звена, обслужващи пътните инциденти, за да види нагледно какво причиняват самонадеяността и пренебрегването на правилата. Мечтите на Иван също са непривични за един 27 годишен мъж – да направи и невъзможното, но да промени законите, за да спре войната по пътищата – война, която ежегодно отнема близо 1 000 човешки живота в България.
Аз също мечтая, но за по-обикновени неща, мечтая никога вече да не надниквам в разплакани мъжки очи. Защото сълзите в очите на мъже са рядкост, затова обаче са искрени. Сълзи от болка, отчаяние, натрупан гняв, сълзи на непримирение, сълзи от надежда и вяра в по-доброто и светлото. Мечтая никога повече да не виждам такива сълзи.
Защото...На 15 Август 2009г бях в двора на къщата ни и слушах как детето бяга,играе и се смее.Беше иначе прекрасен слънчев ден.Бях пуснала телевизора и по него време даваха новините.Вниманието ми бе привлечено от новината за катастрофа между алфа ромео и друга кола с трима загинали ...От скоро имахме нова кола марка алфа и неволно се заслушах в новината.Новината беше лоша..."трима загинаха при тежка катастрофа в Бургас причинена от пиян шофьор"...Помислих си "това е ужасно"...още не знаех кои бяха загиналите.Сутринта станахме със семейството ми и си отидохме на село,селото което беше и на Дани.Баба ми ме посрещна със сълзи и думите които едвам изричаше "разбра ли"...аз гледах неразбиращо и глупаво ..."разбра ли ,Даниела...вчера е загинала с майка си при катастрофа в Бургас..."трябваха ми няколко минути да осъзная какво ми казваше.Първо не повярвах,казах че това е невъзможно.След около десеттина минути се осъзнах - моята най-голяма приятелка си беше отишла завинаги.Съпруга ми каза само "не плачи ,не се разтройвай ще навредиш на бебето което носиш",той беше чул нещо от сорта на "катастрофа,тя,загинала "но така и не бях му казала подробности -в последствие когато му казах той само въздъхна тежко с думите "О Боже" защото...от къде да започна...
Дани я познавах от малка.Учихме в едно училище,бяхме в един квартал,бяхме на една въздраст,беше ми добра приятелка...Тя беше много лъчезарна,винаги усмихната.Споделяхме си всичко-аз на нея и тя на мен.От нея познавах и Радост-също толкова усмихната и добра.И двете бяха прекрасни жени.През ученическите ни години прекарвахме времето си заедно.Завършихме аз техникум а тя гимназия и тя се записа да учи в БСУ Бургас редовно а аз задочно с филиал в Сливен-та нали не исках да испускам голямата любов с която се запознах благодаряние на нея на 29 септември ,затова този ден и за мен беше специален-аз и честитях рожденния ден а тя годишнините със съпруга ми...Завърши,дипломира се и остана да живее в Бургас при своя любим.Казваше ми "да знаеш колко е красив и добър и страхотен човек е,много го обичам"беше ми показала снимка в началото на връзката им на която снимка лицето и сияеше от щастие,тя го обичаше до полуда,тя беше влюбена...Преди време бяха дошли в Сливен и минавайки през нашия квартал ме видяла на улицата...спря да се видим,Радост беше с тях...двете слязоха от колата...казахме си набързо няколко думи-това беше последното което си казахме гледайки се една друга.Живота така ни завъртя и двете ,че всяка пое по своя път-тя в Бургас ,аз в Сливен,аз с дете и ангажименти покрай семейството а тя улисана в работата си и мъжа до нея.Често си писахме по скайп който не съм изтрила и няма да изтрия,когато ми домъчнее гледам какво сме си писали.В деня в който разбрах за трагедията отидох до дома им в Сливен.Пред входа имаше млад мъж койтои трепереше от ужас ,разбрах че това е близък,попитах го дали наистина са загинали,кога ще бъде погребението и глупавия въпрос как са чичо Митко и Кайчо.Седем месеца след смърта им ми е трудно да повярвам че вече ги няма.Често се сещам за Дани ,много спомени ме свързват с нея.Както писах в предния ми коментар ,през тези 7 мес исках да отида до гроба но и отлагах защото не исках да повярвам че те са загинали.Отидох и сега гледката за двата гроба не мога да я забравя...двата гроба на които ще ходя и ще плача защото две прекрасни жени си отидоха от този свят завинаги и оставиха трима мъже да плачат - Иван,Николай и Димитър ,трима много силни мъже...Нека тези трима мъже знаят ,че Дани и Радост не са забравени и няма и да бъдат.
Все се надявам да прочета че убиеца им е наказан .Този (ще дам само това определение), този заслужава най-тежката присъда,крайно време да си плати за стореното.
1
приятел
11.04.2010 06:46:42
0
0
По онова време ,датата 15 август 2009 в мен растеше нов живот което беше причината да не отида да изпратя моята приятелка и майка и в последния им път...От нея дата съзнанието не ми дава мира че не съм отишла.Днес отидох...намерих ги.Тя сякаш ме гледаше с усмивка...На където и да се въртях имах чувството че погледа от снимката и беше в мен,снимката която е и тук.Минах към Радост но и от там я виждах ...сълзите не спираха...питах но не намерих отговор - защо,защо трябваше да се случи,защо...През изминалото време не можех да повярвам,вече го видях с очите си и пак ми етолкова трудно да повярвам че те са си отишли.Радост обичаше цветята и ми е давала а сега ази носех цвете,сетих се че ми беше дала цветето восъче което от датата 15 август 2009(на този ден на който вече няма да празнувам)цветето линее и вече е исъхнало но аз го държа в саксията му сякаш ще се събуди и пак ще порасте.Скайпа на Дани все о ще не е изтрит от списъка ми с абонати и няма и да бъде,сякаш чакам тя да се включи и да ми пише...Там ,на края на града от където сега се връщам-видях некролог ,цветен с красивия лик на Дани...от долу пишеше "обичам те Ваньо"...само бях чувала за него но знаех че и тя го обичаше...Краката сочат Бургас сякаш ще стане ище тръгне за там,все на там я влечеше.Имам толкова спимени с нея,все прекрасни,датата 29 септ е важна дата за мен свързана със семейството ми както и с нейната рожденна дата а сега -как да празнувам като сърцето ми е свито...Толкова неща искам да напиша но сякаш всичко ми трепери и нямам сили...Боже толкова е болезнено.
