Защо Андрей Луканов, Петър Младенов, Георги Атанасов и Огнян Дойнов – организаторите на преврата на 10 ноември 2009 г., имащи цялата власт в държавата, си отидоха бедни
Автор: Огнян Марков
Много вода изтече за 28 години от онзи паметен ден 10 ноември 1989 г., когато Генералният секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, къде по собствено желание, къде подтикван настойчиво от Големия брат и своите скъпи другари от политбюро, подаде оставка и вероятно е виждал в бъдеще живота си на кротък пенсионер с кърпените си чорапи и изтънялото си одеало – единствената, както се оказа, негова лична собственост.
За съжаление по-голямата част от тази вода, ако не и всичката, беше мътна и непрекъснато размътвана, за да може в нея с голи ръце да гребат едрите риби – тлъсти по същество останки от станалата вече бивша социалистическа икономика.
В своя поредица „Десант“ ще се опита да очертае картина, такава каквато досега не сте срещали в българската преса. Ще бъде неприятно и горчиво. Нямаме претенции за пълна достоверност и изчерпателност, но със сигурност, уважаеми наши бащи на демокрацията, вие ще се почувствате използвани и захвърлени.
Впрочем, всички вие бургазлии, сега като се виждате на тези кадри от 20 и 21 декември 1989 г., когато един след друг бяха протестните митинги срещу системата, мислите ли, че някой от младото поколение знае нещо за вас?!
Нека започнем така: през 1989 г. България беше класирана на 30-о място в света по нивото и резултатите от своята икономика, което за нашите териториални и човешки мащаби и ресурси си беше истинско постижение.
Днес, след двадесет години тъй наречена “демокрация” по тези земи, в същата класация сме вече на срамното за страна с 1300-годишна история, член на престижния клуб на Европейския съюз и със завиден интелектуален потенциал в близкото минало 60-о място.
Българите на маса още казват следното:“Абе уж бяхме бедна малка държавица, а ето – още крадат и още има… Значи сме били богати!” Тази констатация е напълно вярна. Бяхме богати. А сега сме много бедни, защото все по-често в тази или онази класация се оказваме в компания с развиващите се африкански страни.
Преходът от планово социалистическо стопанство към пазарна икономика, роди и много митове и легенди. Един от тях е този за червените пари, раздавани в черни куфарчета в някаква стая в Централния комитет на БКП/БСП по списък, утвърден незнайно от кого или от кои в ръководството на партията и държавата. По-голяма глупост от това едва ли може да има! Кой ще седне да раздава пари, щом има прекрасната възможност да ги вземе сам?
Да, червени пари имаше - милиарди, но те бяха приватизирани под ръководството на малка групичка хора, а не раздадени в куфарчета на доверени партийни, комсомолски и профсъюзни кадри и активисти с неясната цел да направят нещо с тях.
Терминът “червени пари” не е точен. Това бяха държавни средства. Доколкото обаче социалистическата държава беше червена по своята същност и идеология, то този цвят бе лепнат и на тези пари.
В обществото и в съзнанието на хората продължава да битува мнението, че главният архитект на прехода и главен усвоител (а и присвоител) на останалите безконтролни държавни пари във външнотърговските ни дружества, от траншовете по взетите преди 1989 г. кредити от държавата и от фискалния резерв е Андрей Луканов.
Аз не се изживявам като негов адвокат, само се опитвам да анализирам простите факти, които съвсем ясно доказват, че Луканов най-много да е бил технически ръководител на Проекта за ограбването на България, но в никакъв случай не и негов автор и вдъхновител.
Един-единствен факт е достатъчно показателен в това отношение. Тогава, пък и сега, държавното ръководство бе и продължава да е колективно. Поради тази съвсем проста причина бе невъзможно един човек от това ръководство да присвоява в особено големи размери и това да остане незабелязано за останалите.
И ако те не се разпищят и не почнат обществено да го сочат с пръст, то поне ще си поискат. А в крайна сметка и Андрей Луканов, и Петър Младенов, и Георги Атанасов, и Огнян Дойнов – тоест елитът на организаторите на преврата на 10 ноември 2009 г. и имащи цялата власт в държавата до избора на първото демократично правителство на Филип Димитров, си отидоха съвсем не богати.
Или да вземем бившите секретари на ЦК на БКП Александър Лилов и Стоян Михайлов. Техните имена и имената на техните наследници също няма да намерите в списъците на българските милионери.
Не случайно по-горе въведох наименованието Проект за ограбването на България, макар и без никакви претенции да съм улучил неговото точно име (ако, разбира се, е имало такова) даденото му от неговите истински архитекти. Защото всичко, случило се през двадесетте години преход, пък и продължаващо да се случва и в наши дни, много ясно говори, че такъв проект е имало и че той не е довършен и в наши дни.
Въпросът е кой е бил в състояние в края на 1989 г. и началото на 1990 година да изработи този проект. Отговорът е един – този, който е разполагал с нужната за целта информация.
Информация за това къде зад граница се намират българските пари, информация за агентурния апарат, гарнирана задължително с достатъчно компромати, които да държат този апарат в пълно послушание, както и достатъчен масив аналитичен материал, даващ евентуалните насоки за развитие на страната. Такава информация (в пълнота) до ноември 1989 г. имаше само на едно място – в Комитета за държавна сигурност (КДС).
От само себе си се разбира, че партийното и държавното ръководство на социалистическа България е получавало информация за работата на КДС, изисквана като обобщение или по конкретни поводи.
Тодор Живков обаче, членовете на политбюро, включително и Андрей Луканов, секретарите и завеждащите отдели на ЦК на БКП не са имали цялата информация, съдържащата се в архивите на комитета по простата причина, че не са имали дори физическата възможност да само я прочетат, камо ли да я анализират и навържат в един строен проект.
Те по никакъв начин не са могли да знаят имената на всички агенти на държавна сигурност, водещите им офицери, набраните компромати срещу тях, всички, снасяни от тях, сведения, не са могли да знаят цялата сложна комбинация по дейността на българските външнотърговски дружества, кой как там извън официалната информация е навързан по веригата, кой с кого и с какво държи и тъй нататък, и тъй нататък.
И поради тази проста причина не можем да посочим тях, включително и покойният Андрей Луканов за автори на очевидният, както се оказва проект за ограбването на страната.
Тук е нужно и още едно уточнение.
Когато се каже “агент на ДС”, в повечето случаи в съзнанието на хората изниква безликият образ на обикновен човечец, притиснат по някакъв начин или пък изпитващ естествената необходимост от това да порти своите колеги, отпускащи езика си в частни разговори, на някое добре полято с алкохол мероприятие или при посещение в чужбина.
Естествено такива хора е имало, и то съвсем не малко. Не бива обаче да нарочваме редниците за автори и вдъхновители на чудовищния проект за ограбването националното богатство на страната.
Публикуваните спорадично до декември 2005 г. по различни поводи списъци на агенти на ДС, а след това много по-нашироко, категорично доказва, че пипалата на Държавна сигурност са стигали до най-висшите постове в държавата.
Ето един прост пример. Атанас Семерджиев, генерал-полковник по старата система на чиновете в Българската народна армия, началник на Генералния щаб на БНА от 1962 до 1989 година, след това министър на вътрешните работи в правителствата на Луканов (1989 – 1990 г. е 1990 – 1992 г.), а преди 9 септември 1944 година партизанин и командир на чета в Родопския партизански отряд “Антон Иванов”.
Буди недоумение фактът защо Атанас Семерджиев - този професионален офицер, с две военни академии зад гърба си, е назначен на крайно непривичния за него пост министър на вътрешните работи? Отговорът излиза пак от архивите на ДС.
Според излязлата от тях информация Атанас Семерджиев е бил сътрудник на държавна сигурност под името Славейчето. Едно такова сладкопойно птиче, пеещо обаче само нощем, както ще ви каже всеки повече или по-малко учен орнитолог.
А след тази информация вече не би следвало да ни изненада факта, че само за броени дни - от 25 януари до 7 февруари 1990, по силата на докладна записка от заместник-вътрешния министър Стоян Савов, подготвена от Нанка Серкеджиева (бивш директор на архивите на ДС) и утвърдена от министъра на вътрешните работи Атанас Семерджиев са унищожени 130 978 архивни досиета и 13 257 досиета на действащи агенти на ДС. Освен това са унищожени оригиналите на още 18 695 досиета, които са микрофилмирани.
Въпросът е кой в ДС е държал в ръцете си генерал-полковника и му е наредил на извърши това прочистване на архива? Отговорът също е прост – именно архитектите на Проекта за ограбването на България – малка и сплотена групичка от хора от средите на висшите офицери в Комитета за държавна сигурност, чиито имена вероятно няма да научим никога. А унищожените по нареждане на Семерджиев архивни единици са касаели именно тях и техните най-верни сътрудници.
Но за да повдигнем поне малко завесата пред Проекта за ограбването на България е неговата реализация, трябва да караме поред.
Да си изясним за какви пари става дума, които по различните оценки на експерти (наши и чужди) са от порядъка на 10-20 млрд. щ.д. (нерегистрирани български капитали зад граница), да си отговорим на въпроса защо ръководството на БКП/БСП така усърдно, включително и финансово отглеждаше своята опозиция в лицето на СДС и останалите партийки, съюзи и движения, да се помъчим логически и на базата на общоизвестната информация да си отговорим на въпроса защо избуяваха и съвсем неясно фалираха банки, защо без особена причина падаха министри и цели правителства и най-вече да се помъчим да очертаем ролята и поне част от истинската същност на българските политици на прехода, част от които практикуващи тази прокълната, според някои, но и твърде благодатна професия и досега.
Снимах нелегално на 20 и 21 ноември
„Десант“ издири единственият фотограф в Бургас, който пази негативи от паметните за града първи два митинга – на 20 и на 21 ноември 1989 г. Това е Димитър Димитров. Г-н Димитров ни предостави изключителните права за публикация на кадрите. Ето неговите спомени. - Г-н Димитров, къде ви завари 10 ноември 1989 г.?
- Бях в „Центъра за фотопропаганда“ към държавното обединение „Българска фотография“, нашето звено се помещаваше близо до Новата поща. Там работехме с Игнат Дяволов и още двама колеги. Няколко месеца, по-късно аз и Игнат станахме сътрудници на първия опозиционен вестник „Бряг“, който беше оглавен от журналиста Валентин Касабов. Касабов беше сред основателите на Клуб „19 ноември“, който всъщност трябваше да организира митинга на 20 ноември, но комунягите надушиха датата и часа и ги изпревариха. Взеха разрешение първи и провалиха замисъла. Хората заприиждаха на пл.“Кирил и Методий“ и тогава срещу тях, помня, че като оратори се изправиха не тези, които вие днес наричате бащи на демокрацията, а познати лица от БКП, КНСБ и други казионни организации. Помня, че беше и Недялко Йорданов, но имаше и демократично настроени хора на стълбите на у-ще „Кирил и Методий“. На другата вечер, 21 ноември, беше същинският протест. Ентусиазмът беше същият, така че номерът им не мина. - На вас кой ви каза да идете на площада?
- Никой. Аз и Игнат получихме неофициална информация от шефа ни Атанас Попов, който само ни намекна, че е добре да идем, но с наша техника. Беше голям страх, защото никой не беше сигурен накъде ще тръгнат нещата. Работех в държавно предприятие. Игнат снимаше с лична камера, аз със фотоапарат. Беше най-голямата емоция в живота ми. - Помните ли кои бяха ораторите на следващата вечер, имена, лица?
- За съжаление, не. Негативите, които ви предоставям никога не са били проявявани. Никой досега не се е интересувал от тях. Ако видя снимките, ще си спомня, оставям ви 160 кадъра. - Давахте ли си сметка, че участвате в историческо събитие?
- Да, но се питах дали всичко това не е някакъв сън, дали не е измамно. И се молех да няма връщане назад.
