Защото цялата ни България е един фейсбук – имахме си Червенбук, Синбук, Жълтбук, Коалицбук, а сега и Гербук. Голям бук, братя, но е кофти, че жълъдите остават винаги за някой друг
Автор: Веселин Максимов
„Айде, чао сега, довечера ще се видим във Фейсбук”...Обърнах се да видя кой крещи така високо в автобуса и останах изумен. Две женици, с общо взето посърнал вид, се уговаряха за виртуална среща.
Е, имаме шанс, значи. С това повсеместно използване на новите технологии, с какво сме по-зле от жителите на Западна Европа, а? Стига национален нихилизъм, стига черногледство, ние сме Общност!
Във Фейсбук, обаче...
И, ако ви прави впечатление, уважаеми настървени ползватели на социалната мрежа, тя често забива. Докато си гледате фермата (без майтап, в нея се става собственик на ранчо, пращат ви крави, прасета, кокошки, обирате зелцето) или получавате и пращате целувчици и сърчица (бляк!), хоп, Фейсбук забива.
При него е лесно – рестарт и готово. Когато сме наистина, обаче, един рестарт нищо не оправя и си оставаме забили. Забило ни е мисленето, забили са ни отношенията, ние самите сме забили.
Цялата ни България е един Фейсбук, в който нещата се случват само виртуално. Героите са измислени, мимансът е оскотял, всеки е потънал в тор до шия от своята виртуална фермичка. Затова и истинския живот ни е тотален виртуал.
А, скоро видях поетична книга на бургаска труженица на изящната мисъл със заглавие „Хроника на виртуалното влюбване”. Очаквам най-скоро да прочета и за „Хроника на виртуалното раждане”, дано да боли по-малко, отколкото в касапницата, наречена умилително „Родилно отделение”.
Ние, българите, имаме традиции във виртуалната реалност. Затова така топло и радушно приехме Фейсбука и високи проценти измежду нас живеят и добруват в него. Даже, нещо повече – през последните 65 години сме от Фейсбук във Фейсбук.
Четиридесет и пет лета як Соцбук. С фермите му, там, с национализираните крави, с тежкото машиностроене, девненската химия, бургаското нехека, панелните двустайни, рамо до рамо с братския Съветски съюз.
Оттам – Червенбук, Синбук, Жълтбук, Коалицбук и Гербук.
Голям Бук, братя и сестри, но е кофти, че само бук, а жълъдите остават винаги за някой друг.
Протестите у нас са виртуални. Форумите са пълни с мъдри и гневни мисли на аватари, които на живо трудно бихте нарекли „хора”. Гражданското общество се случва някъде по сайтовете, докато на живо си правим оглушки, че ставащото ни харесва и трепетно очакваме да падне тавана на лятното кино.
Преди да се превърне във Фейсбук юзър, всеки нашенец си е бил истински, натурален анонимник. Бронебойно закърмен с „от мен нищо не зависи, една птичка пролет не прави.”
Всеки има право да е горд, красив и умен в социалната мрежа. На профила си всеки може да плесне снимка на Брад Пит, Моника Белучи или Бойко Борисов (последният щели да го зографисат и в Рилския манастир, разбрах).
Само че, когато почне някаква комуникация между профилите, често тя забива. Защото можеш да се правиш на умен, як, силен, на мутра, на интелектуалец, но на грамотен и истински - не.
По цяла Европа има граждански контрол, у нас има Фейсбук. Навсякъде из Стария континент се казва „добро утро”, тук се обявява статус. Всички страни с красива природа и плодородна земя развиват селско стопанство, ние торим виртуалната ферма. По целия свят рапът е субкултура, тук е младежка организация на управляваща партия.
Пишещият тези редове изпадна в див възторг, когато видя, че във Фейсбук има обособена група „За чий х.. ми пращаш покана за приятелство във Фейсбук, след като на улицата не ме поздравяваш?” Само че силно се съмнява членовете на групата да се познават лично и да се потрошават от метани на улицата.
Алиенация, а? Една ракия няма с кого да изпиеш ей така, на мушамата, под асмата, докато псуваш по телевизора хумористите, наричани „български футболисти”. Но, имаш пълна възможност здраво да ги напопържаш в социалната мрежа.
Колежката Лалка Кипрова ми разказа, че искала да направи асоциална мрежа. Юзърите щели просто да си съществуват, вписани, със снимки, с информация на профилите, но нямало изобщо да си общуват. Щели да темерутничат и никой на никого никакви покани нямало да праща. А сърчица и кисове – абсурд! Никой с никого нямало да се сдружава, никой на никого нямало да казва „евалла” и да вдига рейтинга. Тя се надява така, поне малко, да прикани хората да се осъзнаят, че истинският живот е тук и сега. И е забил яко. По-зле, отколкото във виртуалния Facebook.
Друг приятел, пък, Димо, от година се кани да направи Assbook*.
Мале-мила!
*ass (англ.) – дупе, задник
